Екатерина Йорданова е председател на Съюза на транспортните синдикати в България (СТСБ), вицепрезидент на Европейската федерация на транспортните работници (ETF). До 2018 г. е вицепрезидент на Международната федерация на транспортните работници (ITF), сега член на УС на ITF и на Европейската конфедерация на профсъюзите (ETUC). До 2018 г. е зам.-председател на женския ѝ комитет. От 2018 г. е избрана и в Женския комитет на Международната конфедерация на профсъюзите (ITUC). Член е на Изпълнителния съвет на КНСБ. Председател на Постоянната комисия по транспорт и туризъм в Столичния общински съвет. Член на Сдружение “Пазители на българщината”.
Член е на Комисията по изработване текста на Конвенцията, участва във всички заседания и преговори по спорните текстове по време на 107-та Конференция на ILO в Женева през 2018 г. и тазгодишната 108-ма Конференция и изиграва водеща роля за сближаване позициите на европейските правителства и синдикатите.
- Госпожо Йорданова, вие сте един от двигателите за приемането от Междунaродната организация на труда (ILO) на Конвенция за насилието и тормоза в света на труда и препоръка по същата тема. Нейното окончателно одобрение отне 7 години, защо?
- Изработването и приемането на един международен правен инструмент, какъвто е всяка конвенция на ILO, е сложен и дълъг процес. И съставянето на текста, и договарянето между трите страни: правителства, работодатели и синдикати от държавите-членки на организацията, и дори самата процедура по иницииране, обсъждане и приемане на Конвенцията изискват време и много експертен труд. За такъв тип документ, първи по рода си, 7 години, не са прекалено дълъг срок. Ние на практика създадохме нов международен стандарт в областта на труда.
Тъй като синдикатите бяхме инициаторите за създаването на тази Конвенция, от нас бе поискано да предоставим конкретни доказателства за нуждата от нея под формата на актуални проучвания. Затова Европейската федерация на транспортните работници (ETF) проведе допитване до своите членове и събра над 1400 отговори и конкретни истории на жени, заети в различни транспортни сектори и станали обект на насилие или тормоз на работното място. Паралелно с това, Европейската конфедерация на профсъюзите (ETUC) стартира проекта „Сигурност у дома, сигурност на работното място“. Той обхвана 11 държави от ЕС, сред които беше и България. Насилието над жени на работното място и проявите на домашно насилие с цялото им отражение върху трудовия живот бяха двете основни насоки, върху които се фокусира изследването по проекта. Финалният доклад направи широк обзор на законодателната рамка и практиките за борба с насилието на работното място в 11-те държави. Всеки от тези два мащабни проекта траеше по две години.
От своя страна, съставянето на текста на Конвенцията изискваше ясно дефиниране на понятията „насилие“ и „тормоз“, което да включва всички форми на тези явления и да бъде така преведено на юридически език, че да гарантира една добра защита не само за трудещите се днес, но и през следващите десетилетия - да отразява днешните трудови реалности и отношения, но и да предвижда в момента оформящите се нови тенденции, които ще се наложат като повсеместна практика след време.
- Как преминаха преговорите с работодателите?
- Нe бяха леки, защото текстът на конвенцията ги обвързва с нови задължения. Особено трудно се оказа да ги убедим например, че домашното насилие трябва да влезе в обхвата на конвенцията. Имаше и други възражения от тяхна страна, но в крайна сметка постигнахме съгласие.
Накрая, чисто процедурно, Международната конференция на труда заседава само веднъж годишно. Това обаче ни даде възможност да се подготвяме между сесиите за следващите обсъждания. Радвам се, че накрая този дълъг процес се увенча с пълен успех – получихме не един, а три различни юридически инструмента – Конвенция, Препоръка и Резолюция, които да се допълват и да дадат максималната възможна сила на този глобален правен акт.
- Какви основни проблеми решава Конвенцията в света на труда?
- Както вече споменах, тя създава нов стандарт: за работно място, свободно от насилие и тормоз, и определя ново фундаментално право за всички: правото на труд без насилие и тормоз. Разбира се, на работното място, като на всяко друго, се прилагат всички законови норми, но регулацията и практиките досега определено изоставаха спрямо много други сфери на дейност, дори спрямо тези за домашното насилие. Същевременно, психологическият натиск тук е много силен, а случаите рядко се докладват от жертвите – от страх да не загубят работата си или защото самият факт на насилие ги кара да се изолират и да не споделят.
Конвенцията определя докъде се простира понятието „работно място“, като разширява обхвата на общоприетата тясна формулировка в смисъл на обект, където се извършва трудовата дейност, и покрива всички аспекти и места, свързани с тази дейност, като включва новите модели и тенденции на работа (дистанционно или през платформи), които стават част от съвременната реалност на един мобилен и многообразен свят на труда.
Новият правен инструмент на МОТ предписва решение на проблема, приложимо при всички национални правни системи. То е под формата на обвързващи мерки, които стават задължителни за всички държави, ратифицирали Конвенцията, и ясно посочва кой носи отговорност за изпълнението им. Това създава механизъм за предотвратяване и елиминиране на насилието и тормоза на работното място, разглеждани в най-широк смисъл. Допълнителен принос на Конвенцията е също, че тя защитава не само служителите на трудов договор, но и всички други категории работещи, дори кандидатстващи за работа и доброволци. Наистина има с какво да се гордеем.
- Домашното насилие стана част от Конвенцията. Как точно ще помогне за решаване на този толкова голям и тежък проблем за обществото? Защо работодателите дълго отказваха това обвързване?
За щастие, работодателите приеха домашното насилие да бъде включено в обхвата на Конвенцията, макар и не в степента, в която ни се искаше, тъй като получиха неоспорими доказателства, че то влияе пряко върху работоспособността на всички служители. Успяхме да ги убедим, че като социални партньори можем да помогнем реално за справянето с тази обществена болест.
Синдикати и работодатели можем да работим заедно както за осигуряване сигурност и подкрепа на жертвите, така и за превенцията на самото явление. Работодателите се ангажират да признават ефекта от домашното насилие като фактор, нарушаващ работната атмосфера и работния процес, и да полагат усилия, за да го намалят. Това означава, че всяка жертва на домашно насилие ще има възможност да потърси и получи съдействие на работното си място и това не може да ѝ бъде отказано. Конвенцията третира и свидетелите и лицата, които подават сигнал за нередност, което ни помага да доказваме случаите на домашно насилие.
- Жените лидери в синдикатите станаха двигател на промените по отношение на стереотипите, свързани с насилието на работното място. Какъв е техният принос за окончателното приемане на Конвенцията?
- Огромен. Това, което започна преди 7 години като женска инициатива и адресираше проблема с насилието над жените, прерасна във всеобхватен правен инструмент, целящ да осигури широка защита на всички трудещи се – мъже и жени - във всички форми на заетост, без да ги дискриминира по какъвто и да било признак.
Инициативата за Конвенция тръгна от Международната конфедерация на профсъюзите (ITUC) и нейния генерален секретар Шарън Бъроу, а в работата по нея взеха участие много жени и от централния офис, и от националните конфедерации, и от секторните федерации, представляващи отделните индустрии и сфери на икономиката.
Приносът на Международната федерация на транспортните работници (ITF) беше особено голям, а СТСБ беше сред най-активните членове на федерацията, като имахме силно представителство и в женския ѝ комитет, и във висшето ѝ ръководство. Транспортните синдикати бяхме сред най-активните поддръжници на кампанията, която се провежда от 2013 г. От нашите среди дойдоха и много от жените, които намериха място в Комисията по създаване на Конвенцията. С денонощната си неуморна работа на експерти и на добри дипломати всички те помогнаха за изчистване на понятията, за преодоляване на различията и за постигане на финалния документ. Това ми се струва съвсем логично, защото транспортът - и обществените услуги като цяло - за съжаление са едни от най-рисковите сектори по отношение на насилие на работното място, и особено насилието по полов признак, което в повечето случаи е насочено към жените.
Експертната работа на жените лидери и от националните, европейски и световни конфедерации, както и в отделните сектори, беше на много високо ниво, защото беше подкрепена с конкретни данни, добити чрез професионални проучвания. И изследването на ETF за насилието в транспорта, и финалният доклад по проекта „Сигурност у дома, сигурност на работното място“ на ETUC, за които споменах, и чиито инициатори бяха женските комитети на двете организации, бяха широко използвани по време на преговорите за оформяне текстовете на бъдещата Конвенция през 2018-2019 г. Те предоставиха солидни и неоспорими доказателства и аргументи за тезите на синдикатите и направиха работата на преговорните екипи качествена и професионална.
- Какъв е българският принос в изработването на Конвенцията?
- Зад гърба ни има 10 години работа в тази посока. Подписахме редица споразумения за превенция и борба с насилието на работното място - с кметовете на София, Варна, Бургас, Габрово; с компаниите за градски транспорт в големите градове; с ръководствата на БДЖ; Летище София, Пристанище Варна. Реализирахме множество информационни кампании адресиращи насилието в транспорта. С една от най-мащабните ни кампании „Заклех се“ отворихме дебата за свързаността между насилието в дома и насилието на работното място. Промяната в мисленето на хората не става за един ден и в началото срещнахме сериозна съпротива - дори и сред колеги от синдикалните среди, които не виждаха пряката свързаност между двете теми, но в крайна сметка успяхме да присъединим към каузата Международната транспортна федерация, Европейската конфедерация на труда, редица световни, европейски и български синдикални лидери, които после ни подкрепиха и за Конвенцията. Видни български творци и артисти, като актрисата Искра Радева; хореографът и основател на Ансамбъл “Българе“, телевизия “Българе” и сдружение “Пазители на българщината” Христо Димитров; певицата Елица Тодорова; фотографите Петър Янкулов и Борис Димитров също застанаха с имената си зад каузата. Бих искала да благодаря на всички тях за отговорното отношение към тази сериозна тема, която рядко получава подобаващо обществено внимание.
Между 2009 и 2018 г. СТСБ лансира множество собствени инициативи за превенция и елиминиране на насилието на работното място, и е участвал последователно в кампаниите на ITUC, ETUC, ITF и ETF. Позицията ми на вицепрезидент на двете транспортни федерации – европейската и международната, както и на Женския комитет на Европейската конфедерация от страна на КНСБ, ми даде отлична възможност за координация на общите усилия от национално през европейско до световно ниво.
Инициативата на ITUC за създаване на Конвенция, специално посветена на насилието над жени на работното място стартира през 2013 г., и СТСБ я подкрепи и включи в дейността си с последователни усилия от самото ѝ начало, като всяка година на 25 ноември надграждахме с нови публични дейности. Столичани сигурно си спомнят стикерите „Стоп на насилието на работното място – подкрепете конвенция на МОТ“, които дълго време се виждаха в градския транспорт. Тази акция беше проведена и в други градове и транспортни компании, с които бяхме сключили споразумения за съвместни действия срещу насилието в транспорта. Допълвахме обществените кампании с обучения и проекти по темата. Установихме контакти с неправителствения сектор, СДВР и социалните служби. Темата бе обсъждана многократно и със социалните ни партньори, и с институциите.
Участвахме както в проучванията на ETF, така и в проекта на ETUC „Сигурност у дома, сигурност на работното място“, а нашата практика бе отразена във финалния доклад, който ни послужи в Женева. Тя беше и един от 4-те примера за сектор транспорт в доклада на ILO от 2018 г. за добрите синдикални практики за борба с насилието в света на труда. СТСБ допринесе и с опит, и с експертиза на национално, европейско и световно ниво.
На национално ниво си сътрудничехме успешно с МТСП, както по темата за насилието, така и по всички въпроси, свързани с равнопоставеността между жени и мъже. Имахме и подкрепата на президента на КНСБ Пламен Димитров - националната конфедерация, където СТСБ членува.
- Какво следва от тук нататък, за да може този документ да стане работещ?
- Следващата голяма стъпка, която ни предстои, е ратифицирането на Конвенцията от възможно най-голям брой държави, като амбицията ни е България да бъде сред първите. Заслужаваме го, редно е - защото още на 107-та Конференция на ILO в Женева, която се проведе през 2018 г., по време на българското председателство на съвета на ЕС, правителството ни изигра водеща роля при формирането на единна европейска позиция при преговорите по текстовете на Конвенцията. Смятам, че за държавата ни е въпрос на престиж и занапред да бъде сред първите, които показват посоката за развитие на отношенията в света на труда през 21 век. Лично за мен би било голяма награда, ако на 6 декември 2020 г., когато България ще отбележи своята 100-годишнина в ILO, Конвенцията вече се прилага на територията на нашата страна.
- Ако позволите един личен въпрос – Как се почувствахте в момента, в който залата гласува окончателно конвенцията?
- Когато, след 10 дни тежки преговори и по 12 часа на ден в залата, председателят на Комисията за създаване на Конвенцията удари с чукчето и каза „Документът е одобрен в цялост“ - препълнената зала сякаш избухна ... може би повече от 3000 души... хората от трибуните прескачаха и тичаха да ни прегръщат, грейнали в щастие, облени в сълзи: сълзи на радост, на удовлетворение, на надежда, на вяра....
Пяхме, танцувахме, плакахме, смяхме се - в един миг за някои дни, за други месеци, за трети години неуморни усилия, се осмислиха и придобиха материална форма - държахме в ръцете си финалния текст на конвенцията, препоръката и резолюцията за превенция и борба с насилието и тормоза в света на труда. Енергията в залата в онзи момент трудно може да бъде предадена с думи.
Отправях мислено своята благодарност към Бог, че ни помогна да сме част от тази позитивна промяна за света! България, и СТСБ, и КНСБ имахме ключова роля за постигането на този стандарт, който засяга всяко човешко същество, във всяка точка на света!
Вече втора седмица съм у дома, в България, и независимо с какво се сблъсквам като проблеми - нищо не успява да помрачи чувството на удовлетворение от постигнатото. Нищо не успява да разклати надеждата и вярата ми, че има шанс за света, че хората все повече и повече ще залагаме на диалога, за да преодоляваме на пръв поглед непреодолими различия. Ще градим мостове дори там, където изглежда невъзможно да бъдат изградени.
Вярвам, че Човечното ще вземе връх над човешкото и ще живеем - ако не ние, то поне децата ни - в свят без тормоз и насилие!
Свят на хармония...
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
