Паринуш Сании е иранска писателка, чиито роман "Моята орис" излиза в 26 държави и печели наградата "Бокачо" в Италия за най-добра преводна книга. Творбата стигна до българските читатели, благодарение на поредицата "Отвъд" на издателство "Жанет-45". В нея Паринуш разказва за иранско момиче, което среща любовта на път за училище. След като я разкриват, я омъжват насила за политически дисидент през последните дни на режима на шаха, а после остава вдовица, след като съпругът й е екзекутиран от новия режим. Когато 32 години по-късно първата й любов се появява отново, тя се сблъсква с възмущението на трите си вече пораснали деца, две от които живеят в чужбина. Историята обхваща пет десетилетия в Иран - от годините преди революцията (1979) през ислямската република до наши дни. Ето какво каза иранската писателка.
- Вашият роман е забраняван два пъти - какво се случи по-точно?
- Беше донякъде очаквано - когато пишеш за нещо, което правителството не харесва и не иска да бъде споменавано, е нормално да стане така. Силата е в техни ръце и отказаха да позволят книгата да се печата. Казаха ми, че това, което съм написала, е прекалено горчиво. Отвърнах им, че това е истината. Казаха: Да, така е, права сте, но е тъжно и горчиво и няма да го публикуваме. Попитах ги дали могат да ми посочат нещо хубаво в живота и че ако го направят, бих го включила. Но правителството в крайна сметка не позволи - казаха ми, че книгата е силна и че ще повлияе на настроенията на хората повече, отколкото те биха искали.
Историята на печатането на романа продължи осем години
- Какво се оказа толкова скандално?
- Ами просто разказах за времето, в което сме живели. И за това как традициите влияят върху съдбата на иранската жена. След Иранската революция се опитаха да ни накарат да живеем силно доминирани и без особена свобода. Книгата получи зелена светлина едва по време на управлението на Мохамад Хатами, когато издателите поеха голям риск с публикацията. Тогава само за две седмици "Моята орис" се оказа с изчерпан тираж. Когато на власт дойде Махмуд Ахмадинеджад обаче, книгата бе забранена за втори път.
- Писателите, които идват от регион като вашия, сякаш няма как да избягат от угнетяващия политически момент в историите си. Орхан Памук твърди, че винаги е искал да напише книга, в която политиката не присъства, но чувства, че му е невъзможно. Предполагам, че и при вас е така: но чувствате ли го като тегоба, тежи ли ви тази невъзможност да се абстрахирате от политиката?
- Всичко това е вярно. Нашият живот е така свързан с политиката, че всяко движение до най-обикновения човешки акт може да се тълкува политически. По време на вторите избори, когато Ахмадинежад беше преизбран, хората не знаеха какви дрехи да носят, как да се облекат по улиците. Ако беше избран друг, иранците щяха да се облекат по-свободно. Разбирате ли -
политиката при нас е свързана дори с дрехите
Как тогава е възможно един литературен текст да се абстрахира от действителност като тази? Поне за мен няма как.
- Защо се оказва толкова трудно за държавите като Иран да избягат с десетилетия от подобна авторитарна и репресивна власт?
- Избягват я - отивайки в чужбина. Половината от нашия народ вече живее другаде. А проблемите на страната ни стават все по-големи. Когато си изправен пред диктаторски режим, не можеш да правиш много неща. Трудно е да се протестира.
- Силната цензура води ли все пак до силен художествен импулс?
- Да, поражда желание за реакция - да компенсираш чрез литературата. Ситуацията пред всеки писател в Иран е такава: не можеш нищо да направиш, но не можеш и да мълчиш. Чувстваш се длъжен да напишеш истината. Именно поради това хората на изкуството през последните 30 години се радват на сериозен прогрес. Иранското изкуство процъфтява.
- В един от коментарите за книгата ви се казва, че тя е "незамърсена" от западна интерпретация. Вярна ли е представата на Европа за Иран?
- Нямаше как да бъде иначе. В книгата разказвах за Иран такъв, какъвто го познавам и такъв, какъвто съм го преживяла. Така действително може да се говори за "чист" допир с темата.
- При малкото автори от Близкия изток, които съм чел, забелязвам следното сходство: въпреки че са яростно критични към авторитарните режими, в дълбочина се чувства несъкрушима любов към родината им...
- В Иран сред хората на изкуството се води спор за този проблем - дали си заслужава всъщност тази любов? Понеже светът става все по-отворен, все по-широк... Но да,
тази любов е много силна
Чувството, когато погледна планината рано сутрин, е толкова красиво. Иранците са много поетична нация - можем да си кажем всичко само с един стих. Или дори с мълчание.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
