Вторник,

Вежди: Не съм черноглед, но къде е светлината

От: Албена Атанасова -
A
A
A

Вежди Рашидов и съпругата му, д-р Снежа Бахарова

Вежди Рашидов празнува рожден ден на 14 декември без арт изяви. Големият скулптор, който е и шеф на Комисията за култура и медии в Парламента, тази година направи грандиозна изложба в Пловдив, за която още се говори. Затова е решил да използва правото си на творчески антракт - въпреки че всяка вечер се труди в ателието си. Прочутият художник обаче вече е започнал подготовката за юбилея си през 2021-а. Ето какво споделя още той навръх ЧРД.  

- Над какво работите в момента, господин Рашидов?
- Намерих интересни снимки на поета Иван Пейчев – плешив, отслабнал, с малки като сладки маслини очи. Целият човешки живот се чете върху лицето му. Явно, че през последните години от земното битие не му е било никак леко. След Вутимски той най-много се доближава до моята душевност. Христо Фотев – също. От предишните поколения харесвам Вапцаров и Пеньо Пенев. От французите - Рембо, Верлен, Франсоа Вийон, Бодлер – все още ги рецитирам на жена ми. И, разбира се, обожавам и персийската поезия.
- Бяхте ли близък с Иван Пейчев?
- Христо Фотев ни запозна в Клуба на културните дейци в Бургас, който беше до гарата. Там имах щастието да се срещна с изключителния Иван Пейчев.
- Защо досега не сте изваял портрет на Фотев, след като толкова пъти сте му гостувал в Равадиново?
- И това ще стане - надявам се, че ще имам достатъчно време. Много го обичах. Но досега винаги съм смятал, че все още не съм готов за него. Че все още трябва да го усетя още по-детайлно.

Докато не ми напре отвътре, не започвам

Но предстои – ще извая него и още няколко души от тяхната генерация. Ще направя серия от лица, върху които да се изписва характерът. Ще навляза в тънката психология.  Правя всичко това заради предизвикателството.
- Като че ли сте живял повече с пишещи, отколкото с рисуващи събратя?
- Възмъжах в Клуба на писателите, а не в Клуба на художниците. Споделях масите със Серафим Северняк, Васил Попов, Миряна Башева, Виктор Пасков, Христо Калчев, Гошо Трифонов... И с Георги Джагаров – много го харесвах и като човек, и като поет. Красив българин. С изключително чувство към земята си, с изключителна любов към страната си. Може би от него прихванах от тази обич. Изглежда, че моята чувствителност е по-близка до тази на писателите. Винаги много съм се интересувал от литературата и това впечатляваше.

Зная наизуст стотици стихове

от българската и световната лирика. Винаги съм изпитвал необходимост думите им да влязат в сърцето ми. Така останах през десетилетията близък с Любо Левчев, с Антон Дончев и с много други. Продължавам да общувам с живите и често си говорим за мъртвите.  
- На времето арт клубовете са били убежище за баш артистите...
- В онези години в София нямаше толкова много ресторанти. Всичко се случваше в тези клубове. А аз – като всеки млад човек - търсех известните, доказалите се творци, за да попивам от техния талант и славата им. В Клуба на филмовите дейци бях със Станко Стратиев, Христо Христов, Рангел Вълчанов, Людмил Стайков...
- Как ви приемаха те?
- Като дете чудо. Из София се говореше, че има едно много талантливо турче от Кърджали. Бях направил бюста на Големанов за спектакъл във ВИТИЗ – играеше го Жорката Мамалев, с когото оттогава сме като братя. Знаеха ме като бохем, който не признава стените на ателието си. Исках да дишам въздуха на можещите и надарените, да се докосвам до изкуството им, да бъда частица от вселената им, да се зареждам от енергията им. Събирахме се в клубовете, защото там имаше повече свобода. В тях мина животът ми. Хората ме обичаха, аз ги обичах. Съществуваше химия между нас. Сега е слободия - няма пречка да наплюеш, когото си искаш. А тогава се търсехме хората, които

носехме опозиция и тънка ирония

Бяхме на ръба. Направиха Георги Джагаров зам.председател на министерския съвет, за да му затворят устата. Забраниха пиесата му „Прокурорът“, филма по нея. Времената бяха трудни, беше интересно да се бориш с тях. Днес няма нито битки, нито опозиция.                       
- Ще изваете ли лицата на приятелите, които си отидоха един след друг - Павел Васев и Стефан Данаилов?
- Когато у мен се събуди инстинктът, тогава посягам към глината. Типажът или те притегля на мига, или те кара да го изчакаш. С Павката Васев пораснахме заедно, заедно прогледнахме за света. Изключително мъжко момче – организиран, трудоспособен, машина, мотор... Рядък човек. Предан приятел. Като Иван Иванов –и с него бяхме неразделни. И той, милият, изкара тежки болести. Оттегли се. Не желае да бъде нископлатено храстче в киното и в театъра. Не успя да понесе разликата в тарифите – на българските и американските артисти. Който има достойнство, трябва да постъпи така. Който го иска в свой филм, ще плаща. Иван не понася двойния аршин.
- Кога се видяхте за последно с Ламбо?
- Отидох във ВМА, след като излезе от първата кома. Беше успял да седне на стол, милият. Тъжно, ужасно тъжно. Никога не бях го виждал толкова безсилен и така беззащитен. Това прави болестта от хората. Тогава запита кога пристига синът му Владко от Америка. Край Ламбо беше Невяна Малчева – винаги е била до него. Но тя не е от хората, които си правят пи ар – не участва в голямото говорене. На следващия ден звъннах на професор Петров, за да го питам как е Стефан. Така разбрах, че отново е изпаднал в кома, от която няма връщане.
- След като правите пауза в традиционните събития за ЧРД, какво да очакваме за догодина?
- И тогава вероятно ще пропусна. Подготвям се за моята 70-годишнина. Имам покани за чествания от галерия "Галиарди" от Лондон, от Кралския артистичен кръг за Двореца "Пинятели" в Барселона,  от Анкара, от Рим. И нито една покана – засега – от България.
- Това звучи чудесно...
- Като всичко останало в държавата.
- Може би някои хора смятат, че още е рано да говорят за юбилейните събития през 2021-а...
- Да, ама аз не съм машина, та в последния момент да подготвям толкова много експозиции. Нали разбирате, че не говоря против България – това е моята родина, аз я обичам, тук ще бъде гробът ми. Никога нищо лошо няма да кажа за нея. Но явно хората са заети с пърформанси, въпреки че им направих музеи – за да ядат луканка в тях. Но каквото и да се случи, се надявам да успея с всички юбилейни ангажименти. Чувствам се щастлив, когато съм оценен. В крайна сметка и аз, и галеристите работим, за да изкарваме прехраната си.            
- Ще ви липсва ли Стоянка Мутафова?  
- О, с нея се познаваме от сто години. Виждахме се по Драгалевци, тя имаше виличка там, срещахме се из театъра... Някога редовно слизах в Клуба на Сатирата. С Димитър Бочев, Бочката, бяхме първи другари. Хубави времена. За последно си говорихме през лятото в Токуда. Няма да я забравя никога. Беше цялата в системи – синя, надупчена... Като ме видя, скокна от леглото – взе да ме прегръща, да ме целува...  Муки не можеше да повярва на очите си – толкова жизнена стана Стояна изведнъж. От марката на най-готините е тя. Взе да ми обяснява: „Спокойно, бе, няма да умирам – дошла съм тук малко да ме постегнат“. Няма чудо като нея. Цял век напълни. Откакто се помня, все Стояна, Ламбо, Калата, Парцалев... Велики хора. Животът ми мина с тях.        
- В края на годината какво ще кажете: на къде върви България?
- Надявам се, че върви към свободата на високото самочувствие.  Има едни хора, които й го ограничават... България има нужда да си отдъхне от лъжливите новини. Да диша по-спокойно – да поеме свеж въздух. Да се отърве от проклетията, от завистта, от злобата, от негативизма. Хората сутрин да си казват добри думи. Някой да се усмихне на другия: Дано Слънцето изгрее и за вас. Малко смирение също е полезно. Живеем в стрес и в пълно отрицание. И в мерак за тотално равенство в дарбите – а това е недопустимо. Няма как всички да са равни на Стоянка Мутафова. Въпреки че според Фейсбук е възможно. Поклонението в Сатирата още не беше приключило, когато дивотиите започнаха да се леят.

Простакът у нас е равен с всеки

И е непримирим. Затова по този начин трудно ще вървим напред. Не съм черноглед, но не виждам светлината в края на тунела. Не бих искал да съм песимист, но отвсякъде лъха огорчение. А огорченият човек не може да бъде нито усмихнат, нито щастлив. Душите ни са отровени от негативи, негативи, негативи... Няма как да е свежа, ведра, усмихната тази нация... Много рани си нанасяме.
- Какъв подарък ще получи съпругата ви за празниците?
- Няма с какво да я изненадам. Изненадах я преди години, когато отидох да й поискам ръката. Оттам нататък тя е господарката. През септември имахме годишнина, но все още не ме е почерпила. Голяма егоистка е станала.
- От кога сте двойка?
- Женени сме от четвърт век, въпреки че подписахме преди 13 години  
- А тя защо толкова време се дърпаше?
- Аз й се дърпах. Но по едно време се усети и запита: Каква ти се явявам – съпруга, любовница... И тогава сложихме парафа.   
- Рисувал ли сте я?  
- Не. Не смея – нито нея, нито майка ми. Има праг, който все още не мога да преодолея.
- Какво прави синът ви Вадим, как са внучките?
- Пързалят се на ски в Австрия, където живеят -много са спокойни, нямат решетки на прозорците, ходят, където си искат. Добре се чувстват в подредения свят, в който хората са малко по-усмихнати от тукашния.
- Ще ви качват ли на ски?
- Не. Ако ме качат, ще е за първи и последен път. Не е моят спорт. Предпочитам три по сто.           

Като министър на културата връчва най-високата награда на Стоянка Мутафова на празник в Сатирата

Коментари

Сортирай по: Новите първо

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички