Поетът с ватенката е не само глас, но и съвест на епохата
Извънредно чувствителната му душа се превръща в арена за сблъсъците на времето
В съвременната българска поезия са единици авторите, чиито души са разкъсвани от толкова жестоки противоречия, от такъв страшен сблъсък между мечтата, бляна, илюзията и грубата действителност, както е при Пеньо Пенев. Творчеството на този поет става средоточие на конфликтите и обществените протуберанси на епохата. Краят на 40-те и началото на 50-те години на миналия век е време на големи и разтърсващи социални разломи и трансформации. Сменя се не само социалната парадигма, обществената и политическата система в България, но протичат противоречиви и драматични процеси в индивидуалното и общественото съзнание. Извънредно чувствителната душа на Пеньо Пенев се превръща в арена на тези сблъсъци. Неговата възторжена и екстатична умонагласа отразява дълга пред родината и опиянението от великото време на новото строителство. На Пеньо Пенев се пада радостта да бъде съвременник на строителството на новия живот. Нека си припомним Вапцаровото „Ще строим завод, завод на живота“. В стихотворението си „Земята ще бъде родилка“ Пеньо Пенев възкликва:
Земята
в деветия месец е бременна,
земята ни
чуден отрок ще роди.
Ще бъдеш ти кръстник,
строително време,
ти с яката класа
грижовно ще бдиш!
В ранните си творби, посветени на възторга от строителството на новия живот, Пеньо Пенев се родее с патоса и надеждите на Никола Вапцаров за изграждането на бъдещия по-справедлив свят. Подобно на него и Пеньо Пенев вярва, че в мечтата и в благородната идея хората ще бъдат „навеки сближени, / ще бъдат щастливи, / ще бъдат добри!“.
Поетът с ватенката не само споделя хляб и безсънни нощи, трудности и напрежения с другите работници, но и познава душата на строителите. От тази гледна точка има припокриване на личността на Пеньо Пенев и неговия лирически герой, който вдъхновено описва новото строителство. Все още не се е задала коварната сянка на отчуждението.
Тръбачът на новото време и новото строителство Пеньо Пенев вярва в по-справедливото, красиво и спокойно бъдеще, където социалните различия не само ще бъдат притъпени, не само класовите конфликти ще изчезнат, но и човекът наистина ще бъде възведен във висша ценност.
Именно затова в творбите на Пеньо Пенев от началото на 50-те години усещаме такова взривно и почти екстазно вътрешно напрежение. Строфата у поета е призивна и патетична, бойка и тържествена, понякога звучи почти като прокламация:
Чуй на Родината
милионния глас:
Да вървим! –
Пред нас е
денят,
разсъмнат
от нас!
Заедно с възторга и радостта обаче се усеща и вибрирането на болката от предателствата, разочарованието от това, че в общия поход към новия живот се появява и „на злото потокът зловонен“. Гняв сковава челюстите на поета. Съвременниците му, които са присъствали на редица негови четения и спонтанни рецитали, на дискусии и творчески разговори в Съюза на българските писатели, свидетелстват за неговия буен темперамент, за презрението му към филистерския дух на конформизма и нагаждачеството, за отвращението му към еснафския манталитет, който бавно се настанява в душите на съотечествениците само няколко години след социалните разломи и смяната на политическата система.
На Минко Николов принадлежи една проницателна оценка за характера и противоречивата душевна нагласа на поета: „Самата натура на Пеньо Пенев издаваше някакво противодействие срещу загладените и зализани стихчета, срещу гланцираните и сладникави поетически издания, които са чужди на грохота на епохата. Той не можеше да търпи лирическото мъркане, глухия и сподавен шепот, затворената в херметически кръгове поезия. Него го мамеха далечните хоризонти, едрите мащаби, преборването с грамадни препятствия. С верния си инстинкт той разбра, че голяма поезия се ражда в схватката с големи проблеми.“
Интересно е да се направят паралели между поетиката на авторът на „Моторни песни“ и поетиката на Пеньо Пенев. Не само идейно тематична е близостта между тях, но има сходство и при структурата и организацията на стиха и на лирическото повествование. Близки са и като използване на знаково натоварени едни и същи думи. Близки са с разговорния, синкопно насечен стих. Несъмнено от българските поети, творили преди него, Пеньо Пенев най-много се възхищава от гения на Никола Вапцаров и изпитва благотворно влияние.
Другият му велик учител е Владимир Маяковски. Авторът на „Дни на проверка“ се прекланя и възторгва не само от неговата поезия, но и от житейското му поведение, от безстрашната му гражданска, човешка и естетическа позиция, от жестовете на дързост, непокорство, непослушание, неприемане и гордо отхвърляне на филистерския дух на епохата. Дори в самоубийството си Пеньо Пенев подражава на Маяковски, по-точно е да кажем не подражава, а се въздига до изключителната сила на волята и безстрашието на руския си учител и кумир. Неслучайно последните думи на Пеньо са изписани върху неговия портрет, пред който Пеньо Пенев сякаш молитства като пред икона –„При тебе идвам, Бог мой!“
Пеньо Пенев има самочувствието, че участва в сътворяването на новата история, историята, когато един стар свят рухва и си отива, и друг, нов, трябва да бъде построен. В „Строителна пролет“ той възкликва:
Нов календар, историйо,
пиши!
Поетът следва маршовата стъпка на епохата, която подобно на пролетните гръмове разгръща и дава криле на младостта му. Но освен искрената и изчистена от шаблони патетика на лирическото изображение, усещаме и предчувствието за високата отговорност пред предизвикателствата на епохата. Днес някои пишман литературни изследователи, добре платени грантаджии и услужливи соросоидни перодръжки, пишат и дрънкат пошли и недостойни слова за поети като Пеньо Пенев. Подиграват се на искрения романтизъм и вяра на Пеньо Пенев в значимостта на изграждането на новото безкласово общество. Подобно двойствено, двусмислено и манипулативно е тяхното отношение и към създаденото от поети, творили през 50-те години на миналия век като Блага Димитрова, Павел Матев, Иван Радоев, Климент Цачев, Станка Пенчева, Божидар Божилов, Найден Вълчев и др., в чието творчество те съзират декларативност и публицистични нотки, както и идеологически индоктринирани послания.
Не само пошло, но и контрапродуктивно е такова поведение и такъв поход, тъй като всяка епоха и всяко конкретно историческо преломно време има своите специфични особености и изразява с езика на десетилетието, а дори и на отделната година въжделенията, надеждите, страстите, разочарованията, както на индивидуалното, така и на общественото съзнание. Ето защо е достойно и крайно необходимо да изчистим от клиширания прочит погледа към творчеството на поети като Пеньо Пенев. Защото той наистина е един от ярките примери на глас и съвест на епохата, на хроникьор на противоречивото и буреносно негово съвремие.
Можем да откроим три главни линии в поезията на Пеньо Пенев. Несъмнено първата е свързана с патоса на строителството. Десетки творби Пеньо Пенев посвещава на любимия си Димитровград, на песента на тракторите, на изграждането на юзини, турбини, релсови линии, язовири, кофражи на заводи.
Втората важна линия в творчеството на Пеньо Пенев е свързана с на пръв поглед диаметрално противоположни внушения от тези на строителна тематика. Става дума за пасторални мотиви, поразително нежно и дискретно разгръщани. Иде реч за простодушно и непосредно пресъздаване на вълнението и опиянението на поета от прелестта на Отечествената природа.
Третата основна линия в творчеството на Пеньо Пенев е свързана с резигнацията, разочарованието, покрусата от предателството на идеала и нашествието на подлостта и интригите във времето на изграждането на новия живот.
Пеньо Пенев има стихотворение със заглавие „Епоха“ и подобно на учителя си Вапцаров в това стихотворение поетът също с гняв разсъждава за поруганата човешка чест, за плъховете, ширнали се в долапа на живота, за мерзавеца, който рови с мръсни пръсти в душата на човека и горестно възкликва:
Колко трудно е
в нашия век
да бъдеш
честен човек!
В друга знакова творба „Когато се наливаха основите“ пак подобно на учителя си Вапцаров поетът се обръща към потомците с трагичния въпрос какво ще запомни историята от борбите на това поколение, от конфликтите, от илюзиите и реалностите:
Дали ще им разкаже с памет свежа
историята, или ще мълчи
как избуяваше у нас надежда,
поливана от плачещи очи…
…
Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите –
какъв живот живяхме ний!
Има и още една линия в творчеството на Пеньо Пенев, която като че ли остава малко недооценена от литературните изследователи и критици. Става дума за неговата интимна лирика. В продължение на повече от десетилетие Пеньо Пенев ражда прелестни любовни стихове. Някои от тях са възторжени и екстатично заредени, други са тревожни и носещи неясно вътрешно напрежение, трети изразяват върховна болка и страдание, четвърти са белязани от омиротворена печал и примирение.
Така наречената интимна лирика на Пеньо Пенев – било творби, посветени на конкретна любима, било възторжени възпеви на любовта като вселенско чувство, няма нищо общо с твърденията на някои недоучили критици, които през годините виждаха в тази лирика само елементи на разочарования и скърби след някое бохемско запиване. Много по-сложни и дълбоки са предпоставките – безкрайно ранимата чувствителност на поетовата душа, болезнеността, Ботевската страст силно да люби и яростно да ненавижда, гордостта и чувството за чест и достойнство, погазвани по най-брутален начин от нискочели аналфабети, интриганти или просто завистници.
Пеньо Пенев има редица програмни творби, писани през различните периоди от краткия му, но бурен и съдържателен живот – от романтичните стихове, сътворявани по време на казармата, през ранните любовни трели, изливани в лирически въздишки, до класическата му поема „Дни на проверка“. Да припомним и едно поразително стихотворение, което е най-силния отговор на интригите, злословията, клюките, недомлъвките и непочтените подмятания (каквито впрочем са подхвърляни и на Димчо Дебелянов и на други поети от бохемата в началото на миналия век). Ето това поразително стихотворение:
Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами.
Не искам аз тъй гордия талант
да похабя във разни лични драми.
За теб е труден моят път сред грохота,
разбил съня на празна суета.
Довиждане. Мен чака ме епохата,
съня ми слънчев чака вечността.
Пеньо Пенев – поета на възторга и покрусата, на патоса и унинието, на надеждата и отчаянието, е не само глас и съвест на епохата, но и чувствителната душа на едно време, заредено с буреносни страсти и велики очаквания.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
