"Приличам ли ви на убиец", пита Илиян Здравков полицаите, дошли да го арестуват. Пита ги, след като е забил многократно теслата в главата на убитата от него Вероника, след което хладнокръвно е поел към Горна Оряховица, за да тегли пари от дебитната й карта.
След няколко години този човек ще ни съди в Страсбург. Може би и след по-малко от година. Ще съди държавата за нехуманно отношение, ако е получил най-тежката присъда - доживотен затвор без право на замяна. Или за размерите на килията си, за отношението на затворническата управа към себе си и Бог знае още за какво. Ще ни съди, след като е произнесъл най-тежката присъда върху едно момиче и неговите близки - смърт без право на замяна и лишаване от надежда до края на света. Адвокатите му ще обясняват на всеки, който поиска да ги чуе, че присъдата не позволява на изверга, който впрочем е лежал 15 г. за други престъпления, да се реинтегрира в обществото. Че го лишава от най-човешкото нещо - надеждата, без което настъпва разпад на личността. Ще ни спестят истината, че личността му отдавна се е разпаднала. Ако изобщо я е имало. Човек, който с окървавени ръце поставя банковата карта на жертвата си в банкомата и се ядосва, че е "пуснал" толкова малко, едва ли има шанс за реинтеграция. Още повече като се има предвид, че българският затвор не реинтегрира. И ако за случайно попадналите в него "бели якички" или за хора, откраднали от безизходица и недоимък, той може да бъде превенция, за такива като Илиян той е школа. Място, където хранят три пъти на ден и те учат на това как да съхраниш звяра в себе си.
Тук е моментът да си припомним дебата около идеята в новия Наказателен кодекс да бъде заложено премахването на доживотния затвор без право на замяна като особено нехуманно. Спомням си дискусиите, когато той бе въведен, именно за да замени смъртната присъда, която България не изпълнява от 1989 г. Аргументите тогава бяха, че смъртното наказание трябва да бъде премахнато главно за да се избегне евентуална съдебна грешка и невинен човек да плати с живота си за чуждо престъпление. Само че с тази замяна на едно по-тежко наказание с друго - по-леко, отворихме широко вратата за сваляне на летвата. И за това присъдите на психопати, за които човешкият живот струва по-малко от намерените 20 лева в портмонето на жертвите им, да намаляват още и още.
Европа, която в последните години разпростря хуманното си отношение над кокошки, прасета и домашни любимци, ни тласка към постепенното намаляване на предела, в който престъпниците ще плащат за своите престъпления с излежаване на присъда. Само че за разлика от кокошките и прасетата някои от хората, получили подобна присъда, наистина си я заслужават. Просто защото нямат правото да бъдат наричани хора. Просто защото са отнели хладнокръвно и без всякакъв мотив човешки живот на принципа, че може да им се размине. Отделен е въпросът каква вина носи държавата за нарастването на броя на психопатите у нас, за заличаването на всякакви морални ценности и за обезценяването на живота. Това е тема за друг разговор, но на тази струна убедително свирят адвокатите на "доживотните без право на замяна", част от които съдят България в Страсбург именно заради тези присъди. Серийният убиец от Харманли Митко Харакчиев, нашумял в началото на века, дори осъди държавата за нехуманното наказание, което изтърпява.
С такава присъда в момента са малко под 60 души, което показва, че тя не се раздава "под път и над път" и че явно съдът има достатъчно вътрешни бариери, преди да постанови най-тежкото наказание. Става дума за хора, отнемали човешки живот повече от веднъж и не показали грам разкаяние по време на процесите си. Точно като Илиян, който пита
"Приличам ли ви на убиец?", докато в същото време пази в дома си верижката на убитата от него Вероника.
Патологичното насилие, от което е болно обществото ни, съвсем не кореспондира с милозливостта на десетките защитници на човешките права, които са се вкопчили в идеята да реинтегрират в обществото хора, които никога не са били интегрирани в него и отдавна са го отписали в системата си от ценности, ако въобще имат такава. Именно това е и причината значителна част от българите вече да роптаят за връщане на смъртното наказание на мястото на въпросната "доживотна без право на замяна". За да не стигнем дотам, нека поне веднъж в дебата за човешките права да помислим не за тези на извергите, а за тези на разплаканите близки, чиято неистова болка е наистина до живот. И без право на замяна. В "Изкуплението Шоушенк" Ред - героят на Морган Фрийман, накрая е помилван след десетки години престой в затвора, когато разказва на комисията как мечтае да срещне своето някогашно "Аз" - онова младо момче, тръгнало да извършва първото си престъпление, и да му каже "Не го прави". След 15 г., прекарани в българския затвор, Илиян срещна Вероника.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
