Никола Манев: България днес е като Франция през 1968

Картините и жената трябва да са там, където са обичани, казва художникът

Никола Манев: България днес е като Франция през 1968 | StandartNews.com

След 240 дни работа в Париж Никола Манев дойде в България със сто картини. Министерството на културата му даде "Златен век". Пазарджик го обяви за почетен гражданин, а художникът се отблагодари на родното си място с внушителна изложба в галерия "Боев". В края на месеца негови картини ще бъдат показани и в града на Владимир Димитров-Майстора - Кюстендил, после във Варна и Истанбул. В средата на септември в Чирпан за четиринадесети път ще се проведат традиционните празници на галерия "Никола Манев". Носители на голямата й награда за 2013 година ще станат актьорът Джоко Росич и поетът Михаил Белчев.

- Г-н Манев, България днес е неспокойна. Протестите не стихват. Какво мислите за хората, които са на улицата?

- Че тези хора нямат нищо общо с това, което бяхме ние пред години. Това са горди хора, които могат само да ни радват. Те излизат с вдигнати глави. Страната ни търпи гигантска еволюция.

- Вие сте живели в демократична държава, видели сте много протести. Има ли полза от тях?

- Полза безспорно има. Сега България е като Франция през 1968 година. Тогава за един месец Париж беше преобърнат с главата надолу. Хората имаха искания. Де Гол, мъдър политик, ги остави да се налудуват. Да се почувстват още по-свободни. България днес е като тогавашна Франция.

- И двете държави не са пощадени от икономическата криза. От тук тя никога не си е тръгвала, но как я понасят французите?

- За петдесет години кръстосване между двете държави разбрах едно: двата народа имат много общо. Страхът на хората за утрешния ден е един и същ. И под Айфеловата кула се притесняват ще имат ли утре работа. Безработните вече са три милиона. Огромна армия. Младите учат, но не знаят ще има ли какво да правят, след като завършат. Проблемите са общи. Притесненията също. Това е световен феномен. Но французите като че ли се оплакват повече от българите. За съжаление ние сме свикнали с мизерията. Приели сме, че сме бедни и онеправдани. Нещастна нация. Това е масовото мислене, но аз не мога да се съглася с него. Не сме чак толкова зле. А че криза има, това е безспорен факт.

- Тук е дълбока тъма. Може би в Париж виждат светлина в тунела. Някакъв оптимизъм?

- Там е работата, че и във Франция се е натрупал негативизъм в огромна доза. Това е болест. Катастрофа. Хората виждат само черно бъдеще, никаква светлина.

- Има ли изход според вас?

- Излизането от кризата зависи от всички нас. Иска се работа. Всеки да подхване, прекопае и засади собствената си градинка. Да не седи и да плаче. Вярно, че за всичко, което се случва, са виновни до голяма степен политиците. Отнася се и за двете страни. Хората губят вяра в тези, които ги ръководят.

- Гласуваме, избираме някого, а още на другия ден отсичаме, че сме сгрешили. И при французите ли е така?

- Абсолютно. Това е много френска черта. Франсоа Оланд стана президент с гласовете на огромно мнозинство. Истински герой. А сега няма по-мразен от него. Рейтингът му е трагично нисък. Странно: избират го и още на другия ден по кафенетата започват да говорят против него. Дори се създаде носталгия към Саркози, въпреки че той едва ли ще се върне..

- Жерар Депардийо си тръгна, възмутен от намеренията на Оланд да наложи на богатите огромни данъци. Как погледнаха на това французите?

- Депардийо тръгна да търси демокрация в Русия. Това само по себе си е пълен парадокс. Но той може да прави каквото си поиска, защото е видял всичко на този свят. Той е актьор, но заедно с това и търговец, бизнесмен. Каквото и да направи Депардийо, от това авторитетът му няма да падне. Той е голям и никой не може да го зачеркне.
За съжаление и Франция, и България в политически план са разделени на два лагера - леви и десни. Способни хора има и от двете страни. Но вместо да се обединят в името на доброто, те враждуват. А тази война е пагубна. Тя трябва да спре, защото изтощава всички.

- Казвате, че вече петдесет години ви хранят трите пръста, с които държите четката. Какво не успяхте да нарисувате за това време?

- Не мога да отговоря точно какво. Аз съм интуитивен художник. Не се движа по план, имам теми и неща, които трябва да постигна. Следвам принципа: Колкото повече правиш, толкова повече искаш да правиш. Поглеждам назад. Имам над 150 изложби по света. Достойно количество, но това още не означава качество. Имам почитатели, но нямам самочувствието, че съм постигнал кой знае какво.

- Най странното място, където сте излагали?

- Първата ми изложба бе в Смолян. Бях на 21 години, войник в маневрената рота. Попаднах на симпатични офицери. Те ми дадоха възможност на рисувам. Ходих от застава на застава с пушка, статив и кутия бои. Направих много картини и логично стигнахме до изложба. Целият полк се строи, дадоха тон за песен и под звуците на: "Велик е нашият войник" тръгнахме към читалището, където бе експозицията. Офицерите от гранични войски купиха първите ми картини. Те проявиха интерес. Салвадор Дали казва, че една творба, за да стане духовна, трябва да я превърнеш в злато.

- Това ли бяха първите пари, които спечелихте от рисуване?

- Не. На 15 години прерисувах карикатура от вестник "Стършел". Баща ми, архитект Стефан Манев, я видя, но каза, че съм я прекопирал. Като разбра истината, ми каза, че ще стана художник, и ми даде десет лева. А във Франция първата си картина там пазарих за каса бордо, а за втората ми дадоха едно кожено яке. Напълно феодално стопанство. Нямах никакво самочувствие. Идвах от България, човек второ качество. Това беше преди петдесет години. Сега обратно: Идвам от България и се надувам. Париж ме направи по-българин. Защото ако ме ценят и купуват картините ми, то е, защото не съм френски, а български художник. Нося нещо от тази земя, въздух, баири и гори. Ям лютеница, а не кетчуп.

- На кого завидяхте през годините?

- На никого, освен на себе си.

- Защо?

- Защото успях да бъда свободен. През шестдесетте години отидох във Франция, най-либералната държава. Когато българите не можеха да пътуват и до Букурещ, аз обикалях света. Казвах си: Кольо, ти постигна мечтата да бъдеш свободен.
Но ако се върна на въпроса ви: Завиждах на Жан Ив Кусто, който изследва океаните, на хората, които ходят по полюсите, влизат в устата на вулканите. Бих желал да съм като тях, но нямам нито силата, нито знанията да го направя.

- А на колегите си не завиждате ли: На Рембранд, на Дали например?

- На Рембранд мога единствено да се поклоня като пред икона и го правя до ден днешен. Той е кумир.

- Казват, че големият артист трябва да знае кога да слезе от сцената. Отнася ли се това и за художниците?

- В нашето изкуство има много примери на хора, които са работили до последния си дъх. Думата пенсия е чужда на тази професия. Шагал рисува до 99 години. И Пабло Пикасо твори до края си. Друг е въпросът, че големите си работи те направиха далеч по-рано.

- Рисувате по сто картини на година. Не се ли уморихте?

- Накрая Жан Реноар работи с шини. Пръстите му не можеха се движат. Но продължава. Ненаситна работа. Не се сравнявам с никого. Идва момент, ръцете болят, но желанието за работа не умира.
Когато проявих интерес към рисуването, баща ми ме заведе в ателието на първия ми учител проф. Васил Стоилов. Бях на петнадесет. Професорът сложи една чушка и една ябълка на масата, взе лист и четка и ми показа как се работи. Първият урок бе как се държи четката. Добрият даскал ще те накара да заобичаш професията. Няма да те обезсърчи. Талант обаче не може да ти налее никой. Той е вътре в теб. Умните казват, че няма нищо по-хубаво на този свят от това да направиш една душа по-малко тъжна. Аз се опитвам да го постигна с моите цветове е картини.

- Чие платно искате да имате в къщата си?

- В историята на изобразителното изкуство има много произведения, които те оставят в захлас. Не мога да се огранича с една картина, както и да кажа: Дайте ми Джокондата да я закача в спалнята си. Имам картини на двадесетина автори, но нямам слабост към колекционирането. Понякога за някоя своя картина си казвам: Тази ще я запазя за себе си. Поиска ли я някой обаче, веднага му я давам. Творбата трябва да отиде там, където е обичана, същото се отнася и за жената.


Партизанин е най-новата му спирка

Отскоро към традиционните български спирки на художника освен София, Варна и Чирпан се прибави село Партизанин. Сантименталният повод той да попадне там е, че точно в някогашното Омурово майка му е започнала учителската си кариера. Преди няколко години една приятелка - Антоанета, която отдавна живее във Франция, му показва пожълтяло фото на стара къща. Купи я - съветва го. В живия живот обаче картината далеч не прилича на снимката. Сградата е рухнала, дворът буренясал, десетина души, пръснати по цял свят, претендират да са наследници.
Няколко години по-късно там, където някога е бил плевникът, има галерия. Братовчедът Ивайло Манев я е украсил с уникални цветни витражи. Хамбарът е преустроен в спалня. Оборите ще бъдат грънчарското ателие. Просторната английска ливада и цветна градина грабват погледа на всеки, който побутне високите порти. Водоскоци освежават въздуха. Местните, чието детство е преминало в игри из буренака, са особено радостни от промяната на генералската къща. По-възрастните твърдят, че летоброенето й започва преди около 150 години.
Манев гледа на чифлика като на спасена реликва. Нито за живеене, нито за продаване. Гостите идват като в музей. Комшиите го поздравяват за куража и щедростта да възроди една от селските забележителности. Дори местните обирджии не се решават да прехвърлят оградата. Заобикалят я. Нещо ги спира. Те си знаят какво.


Не вярвам в брака и партиите

Формално погледнато, на 72 години Никола Манев е още ерген. Никога не е подписвал брачен договор. Има син и дъщеря, рожби на любовта му с холандка. Александър реши, че в България е по-добре. Научи езика и живее в София. Сара предпочита Париж и родината на майката. Бащата няма никакво влияние за избора на децата си. Всеки сам си решава, казва.

Манев никога не е променял младежкото си отношение към брака - отрича го. Не вярвам в женитбата, казва, както и в партиите. За мен най-важното е между мъжа и жената да има контакт, взаимно привличане. Фактът, че трябва да подписвам, ме отблъсква. Аз съм против всякакъв вид договори. Имам трета степен клаустрофобия към такива работи. А бракът е точно това. Затвор. Задушава ме. Страхувам се, че няма да мога да изпълня договора, и не спя. За да обичам някой и живея с него, не ми трябват свидетели, подпис на кмет, който може и да е мошеник, и някакъв документ. Такава е моята философия, но уважавам мнението на всички, които не мислят като мен.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай