София. Евтим Евтимов всеки ден може да бъде намерен в Съюза на писателите на "6-ти септември". Той е главен редактор на вестник "Новият пулс".
Има навик да стои на отворен прозорец - независимо от температурите. "Кален съм. Всяка сутрин идвам пеш от къщи, живея около "Руски паметник", хвали се маестрото на лириката. Неотдавна 80-ият му юбилей и премиерата на най-новата му книга дневник, "Разрушаване на паметника", станаха културни събития в столицата. Помни дори и първото си стихотворение - "Пиринска земя" от 1951-ва. Сред златните хитове по негови строфи са "Високо" и "Протегнах две ръце да те прегърна" на ФСБ, "Горчиво вино" и "Ти си любовта" на Веселин Маринов, "Ако ти си отидеш за миг" на "Импулс", "Грешница на любовта" на Лили Иванова, "Обич за обич", изпята в десетки версии. Щастлив е с поетесата Романьола Мирославова.
- Как сте със здравето, господин Евтимов? Скоро май претърпяхте някакъв инцидент...
- Паднах на излизане от асансьора в блока ни. Ударих си ръката, но сега вече съм по-добре.
- Всеки ден ли идвате в редакцията?
- Да, от 11 до 13 часа съм тук. Срещам се с млади автори, говорим, спорим кое от творбите им става за публикация.
- Има ли много талантливи хора днес?
- Има, щом вестникът, продължител на някогашния "Пулс", съществува вече 20 години. Идват студенти, ученици. Интересното е, че повечето са прависти, а писането им е като хоби.
- Какви съвети им давате?
- Ние не сме училище. Всеки пише според преживяванията и нагласата си - за любовта, родината, природата. Казвам им, че на когото му е даден талант, трябва да откликне.
- Смятат ли, че чрез творбите си могат да направят нещо добро за другите?
- Всеки си мисли, че е дошъл с мисия
Правим вестника със съпругата ми, поетесата Романьола Мирославова и един технически редактор. Широко скроени сме, приемаме всякакви творби. Ако някой пък отправи забележки към моите, също го изслушвам.
- "Разрушаване на паметника" е ваш дневник. Спомените са отпреди 10 ноември 89-та. Защо чак сега ги издадохте? Спестихте ли някои истории?
- Описал съм това, което е минало през очите ми. През пролетта на 1988-ма бях освободен като главен редактор на "Литературен фронт", защото си позволявах да препечатвам от "Литературная газета" статиите, които бяха актуални и за България. Случи се и заради моята "Въздух за гласността" за обгазяването на Русе.
Колеги и познати започнаха да странят от мен
а аз изливах върху белия лист това, което чувствах. След демократичните промени Здравко Петров и Тончо Жечев, които знаеха за тези ми писания от чекмеджето, настояваха да ги издам. Дълго отказвах, не исках да бъдат политизирани. Издадох ги чак през 2008-ма. Което не казах там, го казах в "паметника". Нищо не скрих. Ваш колега веднъж ме попита защо говоря безстрастно и без оценки за бившите партийни величия. Ами и те са били нормални хора и както тяхното величаене, така и поругаването им е погрешно. Ако с идването на всяка нова власт зачеркваме миналото си, рискуваме накрая да останем без държава. Не бива да подменяме действителността. - Какво мислите за изрисуваните днес паметници?
- Рисуването беше предшествано от разрушаването, от кражбата на бюстове на писатели в Борисовата градина, от изчезването на мавзолея. Цял живот сме зидали паметник, който сега разрушаваме. Но какво искаме да построим на негово място? Не мога да си отговоря. Затова в новата си книга се мъча да проследя тази хронология на разрухата.
- По ваши стихове са създадени много хитове, но Тончо Русев ви е най на сърце. Ходите ли още на разходки из парка с него?
- Вече не, изпоразболяхме се и двамата. Преди се разхождахме, спираха ни хора, говорехме с тях. Веднъж сляпа жена го помоли да й помогне да пресече на светофара. Като чу гласа му, веднага го позна - слушала го по радиото. Ето това е признание. Когато го уволниха за това, че се осмели да каже на Тодор Живков: "Лъжат ви - песните от фестивала "Ален мак" не струват", нито един от тези, които го хвалиха, не се опита да му помогне. Направиха го Орлин Орлинов и Евстати Бурнаски, като го взеха в групата на културните дейци към Централния дом на армията. Работил съм с много композитори, но най-вече с Тончо Русев, а от някогашните изпълнители почти няма такъв, който да не е пял песен по мой текст. Запознахме се задочно. Той е композитор, който чете много. Веднъж ми се обади, харесал мое стихотворение за песен, помоли ме да му допълня припева с два стиха. Срещнахме се, не се обяснявахме много, прегърнахме се по мъжки. Вече повече от 30 години сме приятели. Появи се и Веско Маринов.
- Огорчи ли ви отношението към песента ви "Нашата полиция ни пази", която той изпя?
- Тя се появи като много други патриотични песни. Истината е, че Веско ни помоли да я напишем. Всичко обаче бе политизирано. Отрицанието дойде, защото е посветена на полицията. А ние имаме толкова песни за армията, за моряците. И не сме получавали никакви хонорари.
- Кога написахте първото си стихотворение?
- През 1951-ра, "Пиринска земя" се казваше. Бях ученик в Петрич и го изпратих в окръжния вестник "Пиринско дело". Две-три седмици никой не ми се обажда. Един ден гледам учителят ми по физкултура чете вестника. Там на последната страница видях името и стихотворението си. Грабнах вестника и побягнах. Отидох веднага вкъщи да се похваля на родителите си. На другия ден преподавателят ме извика в учителската стая да обясня защо съм взел вестника. Казах му: "Другарю, нямах пари да си го купя, а там беше излязло първото ми стихотворение". "Да беше поискал, щях да ти дам, та да изкупиш всички вестници!". Зарадва се и ми прости. След това в училище започнаха да ми казват "Нашият поет". Имаше обаче и нещо нерадостно при отпечатване на стихотворението ми. Не знаех, че в редакциите има цензор от МВР, който проверява всички материали. В моя случай той харесал творбата ми, но му се видяла недостатъчно политическа. Беше зачеркнат моят финал и прибавен друг, който беше като доклад. "БКП начело с Вълко Червенков води към нови трудови и героични дела". Песенният ритъм се бе загубил.
- Защо в началото сте отказвали да се срещнете с вашата съгражданка Ванга?
- Не съм отказвал, а все не намирах време. През 50-те години бях секретар на читалището в Петрич. Един ден при мен идва дъщерята на Ванга, Венета, и ми казва: "Трябва да идеш при майка ми. Иска да ти каже нещо". Аз нещо се замотах. След два - три дни тя пак настоява: "Майка ми иска да ти каже, че ти скоро ще излезеш от Петрич. Ще те извикат в София и ще станеш голям човек". В началото на 1966-а ми се обадиха от издателство "Народна младеж" да замествам 6 месеца редактора на отдел "Поезия". По-късно 10 години бях заместник главен редактор на списание "Пламък". След това още толкова - директор на издателство "Народна младеж",
5 години в "Литературен фронт". Предполагам, че Ванга е имала предвид това. А
не исках изобщо да отивам в София
Аз и досега винаги по разни чествания сядам в края на залата. По този повод си спомням една руска приказка. Екатерина II прави прием. Влиза Суворов и сяда до вратата. Генерале, мой, седнали сте далеч от центъра, казва императрицата. Центърът е там, където е Суворов, отвърнал той.
- Правили ли сте компромиси в живота си?
- Да, с масовите песни. От Музикална дирекция ми поръчаха някакви патриотични песни. Пратих им и ги забравих. След няколко години слушам по радиото някакви песни и си викам - кой идиот е написал тези текстове. Накрая чувам - автор Евтим Евтимов. Наскърбих се и си казах - внимавай с поръчките, слушай само сърцето.
Използвах положението си да давам път на млади хора.
- Наистина ли книгата "Фашизмът" на Желю Желев излезе случайно?
- Да, не познавах автора, нито бях чувал за него. На заседание в издателство "Народна младеж" казаха на редакторите, че не виждам интересно заглавие, подходящо за награда. Тогава поетът Кирил Гончев скочи: "Има, но някои хора отдавна я отлагат - "Фашизмът". Прочетох я. Бях напълно съгласен с рецензентите - проф. Кирил Василев и Николай Генчев, че в нея се казваха нови неща за фашизма, и я пуснах.
Не виждах нищо страшно в тази книга.
Един месец беше из книжарниците, Радой Ралин я носеше от човек на човек. Докато един ден Георги Джагаров ме извика и ми каза, че няма да ми дадат Димитровска награда, за каквато ме готвеха, заради "Фашизмът". На другия ден ми се обади по телефона генералният директор на книгоразпространението Симеон Игнатов и ми каза: "Три хиляди екземпляра от книгата на Желю Желев вече се намират на склад в сливенския затвор. Трябва да ги заплатите".
Да ги плати този, който се е разпоредил да се инкриминира тази книга, отговорих троснато.
Тогава разбрах, че у нас могат да бъдат арестувани не само автори, но и книги. Чух за първи път, че "Фашизмът" е "арестувана" в Сливенския затвор - всички бройки бяха иззети. Там имаше и други такива книги. Така започнаха да ми поставят едни от първите черни точки в биографията. Затова, когато ме питаха по онова време какво ново в издателството, аз отговарях като на шега: Освен фашизъм, нищо друго!
- Кое ви даваше сили да се противопоставяте, не ви ли беше страх?
- Зад таланта трябва да има личност, характер. Много пъти съм бил на ръба, но все съм оцелявал.
Богомил Райнов все ме питаше - кой стои зад теб
Дори Тодор Живков като ме извика да ме освободи от "Литературен фронт", ми зададе същия въпрос. Вярвах, че съм прав. Не разчитах на друго. Имам такъв интересен случай. В Петрич честваха моята 50-годишнина. като си тръгвахме, Матей Шопкин и Лъчезар Еленков помолиха да си разменим колите - те се качиха в моята волга, аз - в тяхната лада. По пътя изведнъж едното им колело се откачило и едва не се пребили. Мисля си, как се е случило. По време на приема всички коли бяха охранявани, освен това наоколо, беше близо до село Камена, бдяха граничари, имаше телени огради. А и паркингът беше пълен с много по-скъпи от моята волга, западни коли. Все още се питам по чия поръчка
някой е посегнал на моята кола
и ми става страшно като си помисля какво можеше да се случи. Но така и не се научих да се съобразявам и до днес.
- Но сега е по-лесно, има свобода.
- Свободия - да, свобода - няма.
- Но вие се противопоставяхте и на догматичния морал. Не криете и любовта си, близо 30 години, с поетесата Петя Йорданова, за която в началото на годината написахте книгата "Ако ти си отидеш". Двамата сте викани на най-високо ниво, за да бъдете наказвани, защото когато се запознавате и двамата сте били обвързани.
- Всичко съм го описал в тази книга. Но по това време създадох и някои от най-хубавите си стихотворения - "Горчиво вино","Обич за обич", "Жена на балкона".
- Къде ви завари 10 ноември 89-та?
- След като ме уволниха от "Литературен фронт" приятели ми помогнаха да ме назначат в списание "Родолюбие", към Комитета за българите в чужбина. Помня, че от прозореца си гледах първия демократичен митинг на 18 ноември. Пред Народното събрание се бяха събрали хиляди граждани. На стълбището бяха Добри Джуров, Петър Младенов, Славчо Трънски, Нешка Робева. Стана ми приятно, че митингът започна с мое стихотворение, без да съобщават името на автора.
- Предадоха ли ви много хора през годините?
- Имаше, но аз не ги споменавам, почти на всяко място, където съм работил, и то хора, на които съм давал път.
Не минавах с едно предателство, някои се изреждаха по няколко пъти
В замяна ми помагаха хора, за които нищо не съм направил.
- Кое ви огорчава най-много днес?
- Уж строим нови магистрали, ще вървим по нов път, а все тъпчем на място - вече 24 години. Огорченията са много. Те не се мерят на кантар, а на сърце.
- В стихотворението си "Възраст" казвате -
старея вече, времето подсеща/
да се въздържам повече сега,/ по дяволите късните съвети,/ по дяволите мъдростта./ Така ли живеете?
- От едната страна на моята улица "Лайош Кошут" построиха църква.
От другата - живее дяволът Евтим.
- Имате ли нови стихове?
- Пиша, като ми дойде, не пропускам мига. Имам 30-40 неиздавани стихотворения, които още ще отсявам. Романьола е първият ми критик. Като каже: "Какво ще спечелиш с това стихотворение", и го хвърлям. Темите им са общочовешки. Много самоубийства станаха напоследък, това ме тревожи.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
