Хаосът в здравеопазването става все по-голям. Нови болници отворят врати и си крадат специалистите и пациентите, уволняват се директори, медиците в кръвните центрове заплашиха, че напускат, а лекарският съюз поиска оставката на Симеон Дянков. За това какво се случва в здравната система и накъде отива тя, потърсихме проф. Владимир Пилософ. Той е директор на Националната кардиологична болница.
Проф. Пилософ, пари или реформа трябват на българското здравеопазване ?
И двете, тъй като за реформата са необходими пари. До този момент не ми е ясно обаче за каква реформа говорим. Напоследък представители на различни политически сили започват да говорят за консенсус как да се развива системата занапред. Това е чудесно, но трябва и да се очертаят и подробностите. Ние имаме един ресурс и той трябва да се използва ефективно, независимо дали е малък и голям. Сегашният не се използва ефектвно, защото болниците се увеличават непрекъснато а лекарите и сестрите намаляват. Как тогава здравеопазването ще стане по-добро. Този процес е напълно обратен в развитите страни, където върви концентрация на медицинските дейности в големи институции. В Тел Авив например има само 7-8 големи болници, а в София те вече са 90. Можем да отидем в Сърбия, Холандия, другаде в Европа и тенденцията навсякъде е обратната на нашата.
Досега имаше два или три провалени опита да се ограничат болниците, защо смятате, че третият ще е успешен?
Този процес не може да се реши единствено с административни средства. Но ако приемем, че в основата на нашата реформа ще стои концентрацията на болниците, то въвеждането й ще отнеме поне 5-6 години.
Болници трябва да се разкриват само тогава, когато има нужда от тях, т.е. въз основа на задължителна здравна карта. Идеята, че болниците могат да се конкурират като сладкарници или ресторанти, не е коректна.
До какво води увеличаващият се брой на болниците?
Всяка нова болница предизвиква сътресение в останалите. В столицата една болница отвори врати наскоро, чакат се още две. Част от персонала на функциониращи големи болници, привлечени от обещания за високи заплати напуска или е в готовност да напусне. Забележете това са обикновено висококвалифицирани специалисти – лекари и медицински сестри. Движението на кадрите обаче не трябва да става по спекулативен начин. А какво сега гарантира, че новата болница ще работи добре, и изобщо има ли нужда от нея ?
Непрестанното нарастване на броя на болниците води до уродлива, вредна за пациента конкуренция. Не може ли да предлагате 1000 торти при положение, че може да се изядат максимум 500. Мълвата говори, че се събират болни с автобуси, карат ги за „снимки”, защото касата ще плати. Съществува риск пациентът да не бъде достатъчно добре лекуван, да му се направят процедури и изследвания, от които няма нужда, да не бъде и цялостно лекуван. Последното се получава, защото с КП не може да се заплати цялостното лечение. Но за това не са виновни лекарите, системата ги поставя в тези условия на работа.
Защото тогава се бойкотира въвеждането на ДСГ?
Знаете ли колко време Швейцария е въвеждала ДСГ – 12 години. През 2000 г. вземат политическо решение, след това правят редица изчисления и адаптират системата, а на 1 януари 2012 ги въвеждат. Ние взехме политическо решение в края на миналата година.
Много или малко са парите за болниците?
Средствата за здравеопазване като абсолютна цифра с годините се увеличават, но тук има една особеност. Парите, които се събират от здравни вноски са за медицинско облужване – в него влиза ли поддръжката на сградата, ремонта и закупуването на нова апаратаура ? Сега в българските болници основен източник на финансиране е НЗОК. С тези пари, които би трябвало да покриват само разходите за диагностика и лечение, се плащат заплати, поддържа се и ремонтира сградата, ремонтира се и купува апаратура. Как тогава да стигат! Тези разходи би трябвало да се осигуряват от собственика – държавата или общината.
Качествените услуги, добрата квалификация на лекарите, хубавите болници и техниката в тях струва определени средства. Никой обаче не иска да го обясни на хората. Така се завърта един порочен кръг – имам пари, но няма да ги дам в системата, защото ще се лекувам другаде. Това доказва и броя на неосигурените – около 1.5 милиона. В 85 милионна Германия без осигуровки са 40 000 души.
Кои са другите големи проблеми на здравеопазването?
Контролът на качеството е един от най-големите проблеми. Той трябва да бъде резултат от усилията на лекари, държава и пациенти. Колкото по-малко администрация има, толкова по-добре. В този аспект е много интерсен опита на Франция, която снижава ролята на тяхното министерство и го предава в ръцете на гражданското общество – там е формиран Висш съвет по здравеопазване, който се занимава с голяма част от дейностите, които изискват експертно участие. У нас Медицинският одит не проработи достъчно добре. Той, според мен, трябва системно да контролира спазването на медицинските стандарти, и препоръките за лечение създадени от научните медицински дружества. Сега не малка част от времето на този екип се губи за проверки по сигнали на пациенти.
Вторият проблем е структурата на системата, доколкото още я имаме. Връзките между специалистите и лечебните заведения са разкъсани. Какво се случва с един пациент, който се лекува по КП, кой се грижи след това за него. Между болничната и доболничната помощ съществува стена, което е абсурд. Болницата няма право на доболнична дейност и трябца да създава нова структура – медицински център, който е 100 % собственост на болницата, но самостоятелно юридическо лице с всички прозтичащи от това последици.
Третият проблем е доболничната помощ – в развитите страни преобладаващата част от лекарите (общопрактикуваши и специалисти) работят в групови практики и тази тенденеция продължава. Например във Франция 70 % от кардиолозите работят в групова практика. Един пациент може да търси кардиолог, но да има още куп усложнения –диабет, исхемична болест, тогава е много по-ефективно да има и други специалисти, за да се вземе веднага решение. В действащата система на здравеопазване има и твърде висока комерсиализация, което е нещо крайно неблагоприятно.
А квалификацията на специалистите добра ли е?
Следипломното и продължаващото обучение са друг голям проблем. У нас няма регламентирани правила за продължоаващо обучение, за разлика от специализацията в дадена област на медицината. Впрочем тук е мястото да отблежа, че МЗ успя да предложи нови и интересни форми за специализация, които надявам се ще дадат положителен ефект. Но да се върнем на продължаващото обучение. След като един лекар е станал кардиолог или педиатър, какво прави след 4-5 години. Кой и как го обучава. У нас няма единни държавни изисквания към този процес, който е оставен само на добрата воля на самите лекарите, което не гарантира реално продължавощо обучение. Волята за това трябва да дойде от държавата, съсловната и пациентските организации. Впрочем именно пациентите са най-заинтересувани лекуващите ги лекари да са в крак със съвременнат медицина.
Сега личните ми наблюдения показват, че добрата воля на лекарите да се самоусъвършенстват не е много голяма. От друга страна, дори при добро желание от страна на лекаря, не е ясно регламентирано как например, той ще „напусне” за даден период от време практиката си за да отиде да се обучава. Все по-често в болницата идват пациенти, състоянието на които говори меко казано за незнание и това доголяма степен е свързано именно с липсата на регламентирано и задължително продължаващо обучение.
Защо се стигна до този срив в кръвните центрове, спешната помощ и психиатриите?
Конкретно за тези структури, мисля, че министър Атанасова точно обясни какво се е случило – след шума за т.н. бонуси колегите работещи в кръвните центрове бяха лишени от допълнително материално стимулиране. Виждам, че МЗ прави усилия да реши проблема - ниските заплати на тези хора бяха компенсирани частично, но остава въпросът за възможности за допълнително материално стимулиране.
Сериозен проблем е съществуването на тежка диспропорция между доходите на лекарите в болниците. Това е порочно. Важно е всички специалисти да имат достатъчно добри заплати, за да не мислят за тях и да се отдадат на работата си. Диспропорция в доходите има и в другите страни, но тя е 1:2, 1:3, дори да кажем, че стига 1:10. У нас обаче тази разлика е 1:20, 1:30, което е прекалено. Това създава конфликтна ситуация и не е от полза нито за пациентите, нито за лекарите и специалистите по здравни грижи.
Защо се появи тази диспропорция?
Базата на заплатите е ниска, тя трябва да расте. В колективните трудови договори изходната заплатата на лекаря е 720 лв., а на медицинската сестра – 540 лв. Те трябва да растат. Друг недостатък в заплащането е пряката връзка между доходите и броя на обслужените пациенти. КП са лоши, но заради това ги искаме. Минават 5 дни, колкото е минималният престой на пациента и го изписваме. Защото иначе има повече разходи в лечението и по-малко приходи за персонала.
Има ли реална възможност да се вдигне базовата заплата на лекарите в болницте?
Не, заради реалната себестойност на лечението. Ще ви дам един пример. В НКБ годишно от 15 000 хоспитализации има 300 много тежки случаи. Те струват колкото едномесечния разход на болницата – 2.8-3 млн. лв. Това е нашият 13-ти месец, който никой не ни заплаща. Ако се компенсира, мога да повиша заплатите.
Източват ли се болниците и касата, махането на директорите ли е панацеята?
Ако някой е злоупотребил и сложил нещо в джоба си, има Наказателен кодекс. Ако се докаже вината му, тогава нека си плати.
Но истината е, че една болница не може да няма дългове, защото договорите към доставчиците са с отложено плащане от най-често 90 до 120 дни. Въпросът е не дали болницата има дългове, а дали има просрочени дългове.
Трябва ли държавата да плати дълговете на болниците?
Това е политически въпрос, но от тези около 300 млн. лв., които се тиражират, трябва да се каже първо колко са просрочените задължения, защото това са истинските дългове. Ако видите структурата на един дълг обаче, ще разберете, че той е за лекарства и консумативи, без които болницата не може да работи.
Някои ваши колеги казват, че системата ще започне да се оправя, едва когато стигне абсолютното дъно, кога ще стане това според вас?
Аз съм „оптимист”, може да потъваме още много дълго. Българинът няма активно отношение към здравната ситема, интересува се от нея само когато се разболее. Той не уважава лекаря си, не се вълнува какво се случва. Дискредитацията на съсловието се задълбочава, а това е вредно за пациентите, защото така се реже клончето, на което седят. Но нека бъдем оптимисти. След като политическите сили заговориха за консенсус в здравната политика, да приемем, че това е първата и важна стъпка. Сега очакваме да направят и втората – да кажат как ще се промени системата. Нека не забравят обаче, че трябва да бързат бавно, за да може реформа да се прави, но без това да вреди на пациентите.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
