Децата на войната забравят да плачат

Рейханли. Боже, колко мъка има по този свят, Боже! Неизбежно е, даже задължително човек да се сети от безсмъртната фраза на Йовковия Моканин, когато пристъпи прага на „Дар Ал Истишвар” – център за постоперативно възстановяване на ранени от безумния сирийски конфликт, взел вече над 60 000 жертви. Намира се в турското градче Рейханли, което е само на километър от сирийската граница. До преди няколко месеца населението му е било 60 000 души. Броят им обаче е нараснал двойно оттогава – другата половина са сирийски бежанци, прехвърлили браздата.

Рейханли е най-близкият спасителен бряг за голяма част от продължаващия близо 2 г. кървав ад в арабската страна, тъй като е буквално на няколко десетки километра от превърналите се в епопейни градове Алепо и Идлиб и едноименните провинции. Често успелите някак да се доберат са с обилно кървящи рани и на прага на живота си. Някои не стигат до спасителния граничен пункт, където турските униформени бързат да се обадят на Бърза помощ, която да ги откара за операция в местната болница или в намиращия се на 40 км по-голям град Антакия. Средно на всеки 20 минути сирени на линейки раздират Рейханли, летящи с поредния "жив умрял". Някои не издържат и на операционната маса.
Оцелелите, предимно цивилни, но и бойци от Свободната сирийска армия, се възстановяват в „Дар Ал Истишвар” след спасителната намеса на хирурзите. Не могат да останат дълго в турската болница, тъй като са прекалено много. Но

Анкара позволява мълчаливо да останат

на територията на страната.
7 лекари работят постоянно в „Дар Ал Истишвар”, всичките на доброволни начала. Идват за по няколко седмици и сирийски медици, които работят в болници в Германия и Великобритания, както и чуждестранни специалисти по линия на международни благотворителни и хуманитарни организации като "Лекари без граници", които поемат разходите им. "Всичко ни липсва и не достига, всичко – финансови средства, специалисти, медикаменти... Като изоставени от Бога сме", разказва бившият адвокат, но прекъсва разказа си, задушен от поредното цунами от сълзи, забравил за някогашната си професионална невъзмутимост. Истината е, че ако не са оцелели сирийци – тук или в други части от света, които правят дарение след дарение, понякога отделящи и от залъка си дори, тези пациенти отдавна щяха да са покойници, вместо да получат

втори, макар и осакатен, шанс за живот

Директорът моли, умолява и настоява усилията им на спасители да имат подкрепата на държавна или хуманитарна институция, а не спорадично да пристигат пратки или специалисти. Защото подслонът и храната в този дом, най-големият такъв в цяла Турция, са безплатни за пациентите. Които идват и след известно време, когато се възстановят, частично или напълно, ще трябва да го напуснат. Защото на тяхно място идват други, с подарен живот. "Имаме нужда от поне още 10 домове като този само тук, в Рейханли, за да можем да помогнем адекватно на всички – от Алепо, Латакия, Хомс", посочва Ясър. И допълва, че дори за сградата, в която се помещават, трябва да плащат наем, защото е частна. И

издръжката на месец излиза $100 000

Някои от 80-те ранени са де факто приковани на легло и не могат дори да се надигнат без чужда помощ. Други, които са пострадали по-леко, са взели квартири в градчето и идват всеки ден за лекарства, преглед и рехабилитация. Голяма част от тези жертви са жени и деца. 23-ма са осакатени завинаги. Повечето от пациентите имат нужда от протези, шини, изкуствени крайници. Все неща, безбожно скъпи и за незасегнат от въоръжен конфликт, а какво остава за тези клети бежанци, загубили дом, семейство, приятели в една безмилостна война.
Всъщност именно невръстните са истинските мъченици в този ужас, застигнати от куршум или шрапнел без абсолютно никаква вина за касапницата, извършвана от възрастните. Те

гледат вече с очите на зрели хора

– тъжно, сериозно, съсредоточено. А усмивката трудно пробива път през изопнатите от мъка, страх и отчаяние. Но не плачат. Странно, не плачат. Оставили са това на родителите им, които въпреки реките от сълзи, всеки следващ път избухват в неутешимо ридание, когато разказват трагедията си, независимо дали е пред събрат по съдба или непознат.
Едно такова неплачещо дете е 13-годишната Майса Алзайди. Излязла да си поиграе преди няколко месеца с други деца на улицата в родния й град наблизо. Улучил я снайперист. В гърба. Куршумът пронизал гръбначния й стълб и я парализирал завинаги. И я осъдил никога повече да не чувства нищо от кръста надолу. Паметта й е изтрита, не може дори да си напише името, въпреки че е била отлична ученичка, а доскоро не е и говорила. Не помни и смъртта на баща си,

разкъсан от снаряд пред очите й

3 месеца преди нейното нещастие. За тази трагедия знае от майка си, която продължава упорито да носи брачната си халка. И която вече е почти обезумяла от мъка, тъй като от месеци не знае каква е съдбата на другите й 6 деца, оставила в Сирия в опит да спаси Майса. Тя продължава да не плаче, сякаш все още осъзнаваща какво я е сполетяло. Оставила е това на майка си, която, както много други родители не довършва разказа си заради сълзите. Все пак се овладява, решава да направи това, което я моли нейната щерка – да я вдигне от леглото и да я сложи на инвалидна количка, за да отиде да види приятелчето си Али на 8 г., с което е запознало в този център. Взрив на ракета е отнесъл левия му крак почти до слабините.
Думите са безсилни да опишат

писъците му, когато сестрата развива марлите

от останалото от крака му, за да намаже раната с йод. Но тези писъци са още по-страшни, ако Майса я няма. А тя търпи, иска да търпи страшната сцена – решена е да стане медицинска сестра, когато порасне. Разбира се, в Сирия, когато вече е свободна, казва тя, гледаща с широко отворените си тъжни, но неплачещи очи.
След малко, когато приключи страшната сцена в манипулационната, ще посети и 10-годишния Ахмед в съседната стая. Малкият мъж от село Салма, в морската провинция Латакия, има същата като нейната съдба. Куршум от снайперист го улучва в корема. Оловото излиза му през гърба и уврежда костния мозък. Бил е добър футболист, влюбен в топката. Много го боли, че вече не може да играе

Сега играчката му е пистолет

Шегува се, че с тренира да застреля с него Башар ал Асад. Но после съвсем сериозно подчертава, че стреля само на шега и не иска да го прави с истинско оръжие.
В това време пред „Дар Ал Истишвар” настава суматоха. Цивилен ван докарва поредния малък пациент. Изнасят го на носилка. Посреща го армия от осакатени души с патерици, обикновени бежанци, почернени от мъка родители. Посрещат го като завърнал се от онзи свят. И с надежда да им донесе някаква вест от баща, майка, брат, сестра, син или дъщеря, останали от другата страна на браздата и, с които от месеци няма връзка и не знаят живи ли са или вече не.