Олимпиадата в Рио де Жанейро отмина. Но пък предложи нова цифрова илюстрация на нашето сриване – 65-то място между страните - участници: 1 сребърен и два бронзови медала. След съсипването на селското стопанство. След подаряването на заводите, удобно обявени за фалирали, сега виждаме и резултата от модернизацията в спорта.
Малко история: През 1969 ЦК на БКП приема решение за развитие на спорта. Следват години, в които държавата не го изпуска от погледа си. Строят се съоръжения из цялата страна, подготвят се състезатели, треньори, специалисти от всякакъв характер. Създава се прословутата Система за олимпийска подготовка. Задават се „американската" и „съветската" олимпиади, които поради неучастието на голяма част от страните не могат да бъдат показателни. Представянето ни в Сеул 1988г. обаче е върхът, за който в момена можем само да си спомняме с носталгия. Там България спечели 35 медала: 10 златни, 12 сребърни и 13 бронзови. Класирахме се на 7 – мо място между участниците. И то след като ни взеха тези от щангите. Пред нас бяха само СССР, ГДР, САЩ, Южна Корея, ГФР и Унгария. След нас: Румъния, Франция, Италия, Китай, Великобритания и т.н.
Медалите, с които всички се гордеехме, като че ли сме ги спечелили лично, бяха върхът на пирамидата. В основата на тази прословута Система за олимпийска подготовка стоеше масовият спорт. Как изглеждаше на практика?
Завършила съм средното 119 – то квартално училище в ж.к. „Изток". Физкултура имахме три пъти в седмицата. С биенето на звънеца трябваше да сме строени в черни шорти, бели тениски и гуменки. Който си беше забравил екипа, го освобождаваха от часа и му пишеха неизвинено отсъствие. Сега децата изобщо не смятат, че трябва да си носят специални екипи за физкултура. Обикновено играят с дрехите, с които после влизат в другите часове. В двора бяха разчертани хандбално /с врати/, волейболно /с мрежа/ и бескетболно /с кошове/ игрища. Имахме трап с пясък, където хвърляхме гюлле, скачахме дълъг и висок скок. Във високия скок учехме два стила: ножица и коремно претъркалящ. За оценки тройка, четворка, петица и шестица имаше нормативи, които всички трябваше да покрием, кой докъдето може естествено. Но когато учехме висок скок цял час строени в редица един зад друг скачахме отново и отново, докато овладеем специфичните движения. Да не мислите, че е лесно едно 10 -11 годишно дете да се прехвърли коремно през летвата? Но накрая го научавахме и ни пишеха бележки.
Същото се отнасяше и за спортната гимнастика. Салонът бе оборудван с коза, кон с гривни, халки, две успоредки – дамска смесена и мъжка, греда. Имахме и съчетания на земя, в които трябваше да можем да направим кълбо напред и назад, шпагати. Тук също имаше нормативи. Трябваше да изпълним поне няколко елемента на всеки един уред. На улицата, затворена за движение, тренирахме 60 и 100м бягане. Спомням си нашата учителка по физическо „другарката Василева", която търсеше, бдеше и развиваше искирицата заложба за някъкъв спорт у всяко дете. Беше строга и всички и треперехме, но си покривахме нормативите. В резултат получавахме двигателна култура, която с времето се оказа не чак толкова елементарна; познания за правилата и начина на игра в изброените горе основни спортове. Във всеки един от тях след часовете имаше тренировки за желаещите да напреднат повече. Другарката Василева оставаше и сама водеше всички тези тренировки.
Така се формираха училищните отбори по хандбал, волейбол, басектбол, лека атлетика и спортна гимнастика. Те участваха в районни състезания между училищата. Победителите отиваха на градско състезание. На всички тях пък идваха треньори от клубовете: ЦСКА, Левски, Славия и Локомотив за София. Те избираха най-талантливите и ги канеха да тренират вече за високо спортно майсторство. След известно време пак най-изявените отиваха в специалните училища „Олимпийски надежди", където учебните часове бяха съобразени със спортното натоварване. Сигурно е излишно да казвам, че всички съоръжения се ползваха безплатно, а на треньорите и учителите плащаше държавата.
Това не означава, че ако не сме били в специалните училища сме тренирали по-малко. Тенисът, например, не беше олимпийски спорт. Ние, говоря за децата от отбора на ЦСКА, сутрин отивахме през парка бегом или с градския транспорт на тренировки в 9ч. Те свършваха в 11. Пак обратно в къщи за обяд и подготовка за училище. После – на училище. Тогава вече учех в гимназия, до която се стигаше за 40 минути с трамвай. Вечерта след 5 или 6 учебни часа – обратно с трамвая. Почивах по време на пътя и вечерята. В 19 – 20ч. сядах над уроците за следващия ден. На сутринта в 8 отново тръгвах на тренировки, за да не закъснея за 9. Това беше програмата на всички, а и на тези от „Левски", които тренираха на съседните кортове. Повечето от нашия „момичешки" отбор учехме в елитни гимназии и бяхме отличнички. Спортът не ни е пречел. Напротив – възпита ни да бъдем организирани, да имаме кураж и да се борим.
Така изглеждаше основата на онази пирамида, която създаде големите шампиони. Те показваха заложби в естествена, масова конкуренция. Неслучайно рекордът на Николина Щерева от преди 40 години на 800 м. бе бит едва преди няколко седмици. Рекордът на Стефка Костадинова от 209 см. изглежда недостижим. Видяхме как на Олимпиадата състезателките не могат да преборят двата метра. Винаги е имало медикаменти, които са подпомагали успехите. Но пък и винаги успехът се е градил върху таланта, трудолюбието и силния характер на състезателя. Също така и върху грамотната треньорска работа, която може да изведе едно дете със заложби до шампионския връх.
Не е работа на спортистите, нито на техните треньори да побеждават условията, в които са поставени, за да работят. Държавата трябва да създаде условията, в които талантът да се прояви, утвърди и израсне по-лесно чрез модерна система и съоръжения за масов спорт и високо спортно майсторство. Друг е въпросът, дали това изобщо ще влезе някога в приоритетите и. Или на следващите олимпиади пак ще си припомняме Сеул и световното по футбол в САЩ 94.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
