Най-напред - едно уточнение.
С удивление и известно закъснение прочетох една бележка под последната си дописка. Тя съобщава на читателите, че коментарите за публикациите ми са "изключени", понеже съм отказвал да пиша за "Стандарт", ако читателите имали възможност да ги коментират, "тъй като не съм бил удовлетворен от факта, че негативните коментари не се премахват от модераторите на сайта".
Истината е малко по-различна. Изобщо не става дума за "негативни" коментари, а за отвратително-мръснишките ругатни на неколцина анонимни храбреци, които се препитават от това да мародерстват от сайт в сайт. Трябва да припомня за онези, които не го знаят, че полемичните рубрики се появиха за първи път именно в моята програма "Всяка неделя" ("Полемика ВН", "Искам думата" и др.) - и то в годините преди Промяната, когато наоколо се носеха единствено елейни песни. И когато това не бе съвсем безопасно - за разлика от днес, когато всеки дришльо може да напише каквато си ще мръсотия и да я публикува отгоре на всичко, често подръчкван от пръчката на собственика на медията - днес едно, утре съвсем друго.
Полемичното начало, другомислието по начало бяха отличителната черта на "Всяка неделя", така е и до днес - тъй че е изключено да имам нещо против несъгласието със скромните ми текстове, а пък остро критичните възражения са ми особено любопитни - стига да са разумно аргументирани, и най-важното - свързани с коментирания текст. За това неведнъж изрично съм благодарил на читателите си от различните вестници, в които списвам всяка седмица от 7 години насам - срещал съм между тях великолепни анализатори, това е факт, но има и една мърша, която иска да отрови всички със злобата си - и тази зараза е неизтребима вече, писал съм специално за това и в "Стандарт" (дописката "Лудостта на привиденията"). Навремето в сайта на "Труд", където имах внушителна аудитория от десетки хиляди читатели, се подвизаваха неколцина агресивни типове - някои хора си направиха труда да ги локализират и те се оказаха забележителни нищожества. Проблемът е в това, че няма сила, която да ограничи нашествието на тези налудни смелчаци, това не е по силите на нито един сайт. Затова сега помолих изобщо да се лиша от коментаторите си, на които - още веднъж да го кажа, винаги съм държал - за да постигнем по-голяма чистота в общуването с публиката. Дори си мисля, че и други автори биха могли да поискат това, все някак трябва да се спре тоя боклук. В "Стандарт" няколко хиляди души редовно следят дописките ми и някой би казал,че не е нужно заради 4-5 анонимни поплювковци да се лишаваме от комуникация с тях. Но все пак смятам, че чистотата на отношенията ни е за предпочитане.
И още нещо. Раят, в моето разбиране, е публиката - мисля го убедено, не само защото съм имал безпрецедентна подкрепа в кариерата си: искал съм "Вот на доверие" в най-смутните времена (1989-90 година) и ме подкрепиха над 480 хиляди души, всичко това е документирано; и категорично не мога да бъде упрекнат в желание да се самозатворя в някаква строго охранявана зона.
Но изпитвам истинско огорчение и дори потресение всеки път, когато случайно попадна на коментарите за известни публични личности - техният каруцарски език не е подходящ дори за стените на градски писоар. Това е една кална вода, която окончателно ще довърши дори най-примитивното разбиране за нормалност в отношенията. А всеки сайт неизменно напомня, че грубите нецензурни коментари са недопустими. И?
Иначе в политиката, след кратко следизборно затишие и озъртане, се започна с бравурните недомислия.
Моят приятел Мартин Захариев например тържествено обяви, че "Преходът бил завършил" - вероятно защото самият той влезе в Парламента. Не виждам друга причина да твърди подобно нещо. Сега остава да раздава на депутатите от време на време по един екземпляр от списание "Плейбой", за да ги съсредоточава при важните гласувания, а и изобщо да стимулира интелектуалните им копнежи. В по-раншните години на соца някой може и да е вярвал, че "Плейбой" ще се окаже нещо като цицорестият залп на промяната, който ще предизвика краха на системата - залпът на демократичният крайцер "Аврора" на Хю Хефнер. Но Преходът е по-дърта и далеч по-жилава курва от онези девици, които се подвизават в неговото списание - и не е толкова лесно да те допусне до себе си, а да осмисляш номерата й пък е направо невъзможно.
Все ни канят тържествено да присъстваме на опелото на Прехода - и все се оказва, че покойникът не присъства. И така ще бъде още дълго време. Винаги съм се учудвал на куража на хора, които се отъркват в политиката, да говорят на едро. Тази несмислена волност е патент на нашите политикани. Когато пък заявяваш, че си с десни убеждения, но отиваш в БСП, защото тя ставала все "по-дясно", това вече е направо прелестно. Но не е лесно да се запуши фонтанът на недомислията, както би казал Козма Прудков.
Мнозина се опитват да пратят в забвение Старата Уличница, без дори да са проумели същността й. И, наистина, какво е Преходът? Окончателният провал на "десните"? Криминалната приватизация? Мутациите на БСП, която непрекъснато е в поредното си възкресение?
Ако решим, че изходното начало на този Фантом - Прехода, е Соцът, той предвидливо не бе осмислен докрай, колкото да остане завинаги - заслужено или не - в съзнанието на народа като нещо справедливо и дори желано; усилието на отделни автори да разобличат тази хармония остават нечути; има и изследвания, които не звучат достатъчно убедително заради неприкритата си екстатичност, плод на нови пристрастия - ставало е дума например за твърденията на един историк (М. Иванов), че България е субсидирала Съветите! Това е толкова неубедително, че сякаш слушаме фамозния софийски призрак Пантофчиев, който в края на 1989-а година разнасяше измислените от самия него многомилиардни швейцарски банкови сметки на комунистическата върхушка, а отгоре на всичко не искаше и комисиона от новите власти - за разлика от Франко, казваше той. 24 години от тогава подобно говорене все още преобладава.
А пък крайната точка на Прехода дори не бе загатната; и тъкмо затова все гледат да го приключат набързо. Както и да е.
Има, разбира се, и чудесни, внушаващи респект интерпретации на това мътно време. Сериозно внимание заслужава изследването на Венелин Й. Ганев "Плячкосването на държавата. България 1989 - 1997", което тия дни се появи на книжовния ни пазар (издателство "Изток-Запад"). Но единици са авторите, които имат таланта и проницателността да обгледат по този начин Прехода.
Много бях озадачен от едно твърдение на уважавания проф. Лазар Груев, председател на Върховния касационен съд. Преди няколко дни той заяви, че броят на подслушванията у нас (12 хиляди за година) бил 5-6 пъти по-голям от този в САЩ. Може би професорът е имал предвид тамошната дневна норма или пък подслушванията, на които са обект само местните съдийски колегии, не знам. Но от доста време в САЩ се говори за т. нар. "Дигитален Пърл Харбър", а страховете, породени от това, пораждат една нова лудост. Някои автори твърдят, че вече е готов проекта "Интернет 2", който - след унищожителната експлоатация на човешките свободи и изобщо на човешката интимност, наложена през Интернет, Фейсбук и Скайп - вече ще ни превърне в абсолютни жертви. Всяка "дигитална" подробност от живота ни може да бъде използвана от властите, за да бъдем произведени в някой момент във "врагове".
Мислех да се обадя на професора, но сетне попаднах на едно разследване на "Гардиън" за дейността на американската Агенция за национална сигурност, което е достъпно в българският печат. Данните в него са потискащи. Един пример за това как се систематизират разузнавателни сведения за гражданите на САЩ: само за март т.г. са прихванати 2 милиарда 892 милиона 343 хиляди комуникации, тоест - излиза, че всеки американец е "шпиониран" средно по 10 пъти в месеца. Това е извод на влиятелния английски вестник. И това е само началото.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
