Когато пиарката ми предаде поканата на „Стандарт" да напиша статия по случай 25 годишнината на вестника, съобразих, че тя самата е родена през 1993 г. Сети се, драги читателю, как се разказва период от 25 -30 години на тези, които още не са навършили толкова. Чувствам се като хронист от времето на Прокопий Кесарийски.
Днес младите журналисти не могат дори да си представят как буквите, които пълнят страниците на вестника, не идват от компютър, а се подреждат в една метална каса на ръка с едно шило. При това огледално. А това беше реалност през 1990-1991 г., когато бях главен редактор на в. „Демокрация". В единия край на цеха набираха „Демокрация", в другия – „Дума". На работещите там се полагаше кисело мляко като противоотрова на оловните изпарения. Но дежурните редактори на двата медийни опонента добавяха от себе си шише гроздова, за да върви по-добре работата. Нямаше сто вида ракии. Имаше само една – просто шише с бял етикет, на който пише „Гроздова ракия". Но беше истинска.
Мисля, че няма по-добра метафора на българския преход от тази картинка – един цех, с разделен на две един и същи екип, който пиейки една и съща гроздова, нарежда едни сами по себе си безобидни буквички, които комбинирани стават на „огнени слова" в двата медийни гиганта и след това разделят милиони българи на два отбора. „Демокрация" излизаше в 400 хиляди тираж всеки ден, „Дума" – в 800 хиляди. В голям формат – А2.
През април 1991 г. излезе първият всекидневник -таблоид – „24 часа", а през 1992 г. – „Стандарт". В тия години вестникът беше основна медия и се четеше до ред. Няма сайтове, няма тв канали, няма фейсбук.
Мога да разкажа по линията политици-медии и как Надежда Михайлова стана политик. В моя кабинет фотографът на „Демокрация" Владо Бахчеванов й направи пробни снимки за проверка на фотогеничност. Стоеше добре. Търсеше се лице за говорител на СДС. Да изчита декларации отвреме -навреме. Дотогава тази роля я вършеха Александър Йорданов и Мишо Неделчев. Надежда определено беше по-фотогенична. Веднъж Филип Димитров, който й пишеше какво да чете по БНТ бързаше и й каза: „Нямам време сега да пиша, нали знаеш там какво да кажеш..." Надка го погледна с ужас и се разплака. Филип беше принуден да седне и да напише текста. Шест години по-късно Надежда беше вече външен министър. Там вече нямам наблюдения дали пак се е разплаквала.
Медиите и политиците са органично свързани.Те са в танц с непрекъснато настъпване по мазола. Болезнен танц, но пуснат ли се, падат. Без политика в новините остават прогнозата за времето и рекламите. Журналистите много обичат да пишат за депутатските кюфтета, но в бюфета на парламента не можеш хванеш ръка от репортери. Политиците вечно се оплакват от медиите, но тичат при тях, дори когато нямат кой знае какво да кажат.
През последния четвърт век се наложи една много вредна за обществото медийна практика. Да се хулят политиците само защото са политици. Бил съм и от двете страни на тази битка и знам, че тя не носи добро. Всъщност журналистиката ме направи политик. Статиите, които пишех, предаванията, които водех предизвикваха само едно. Призив от публиката: „Добре го казваш, направи партия!" Направих я, пробих и какво получих?
Тези от колегите журналисти, които дотогава казваха: „Страхотно си го написал, завиждам ти благородно!", ме нападнаха първи. Ооо, ти беше от нас, сега ще те отразяваме, така ли!
В плюене и злоба се упражняваха хора, с които съм работил бюро до бюро и които много добре знаеха, че не съм фашист, ксенофоб, расист и психопат. Но с удоволствие ме наричаха така – вече бях политик и това се смяташе за нормално.
А то не е. Не защото не трябва да се критикува политическото съсловие. А защото трябва да се критикува принципно и обективно. Когато априори обявиш всички политици за лоши, партиите за лоши, парламента за лош, формираш общество от нихилисти. Внушаваш анархия и антидържавност. Намаляваш творческата енергия на обществото. Това по-добро ли е?
Част от моите над 3000 статии са критика на властта. Но винаги с ясна концепция, с теза и загриженост за страната и за това как се отразява водената политика на народа. Имах виждане за това кое е правилно и кое – не за България. Много от тезите, които развивах като журналист-коментатор, се потвърдиха във времето. Някои от тезите ми сега са на въоръжение у други политици. Теми, заради които бях най-нападан – например циганската престъпност, днес е дъвка в устата на всеки, който седне в тв студио. А беше табу. Радикалният ислям – също, колонизирането на страната - също.
И когато днес ме питат: „Добре, като си в политиката вече 12 години, какво се промени – за теб и за страната?", отговарям – ето това, че дадох пример и този пример се пое от много хора. Че темите, които отворих в коментарната журналистика и в политиката, сега са теми на много политици. Патриотизмът също беше тема табу преди 25 години. И ако хора като Хайтов казваха „национализмът е моето агрегатно състояние", то тогавашният президент Желев наричаше национализма „последно убежище на комунизма". И двамата са покойници. Кой повече тежи в историята, решете вие. Но днес патриотизмът е основна нишка във всички партийни програми. Малко ли е това?
И тъй като съм опознал и медиите, и политиката достатъчно добре, мога да си позволя накрая съвет към родените заедно със „Стандарт" журналисти: Не скачайте прекалено на политиците – те са същата представителна извадка на народа, както и вие.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
