Баб Ал-Хауа.Четири жертви, две напълно разрушени къщи и много ранени, някои от които тежко. Това е поредната трагична равносметка, от ракетата „земя-земя”, която се взриви докато спяхме предишната нощ – първата под един покрив със сирийските бунтовници в тяхното убежище, в село на 10 км от тук и разтърси сградата из основи.
Новината ни съобщава 20-годишният Мохамед, който е станал рано и е носи кафе за бойците срещу режима на Башар Асад, който продължава и продължава да хвърля ракети „Скъд” и бомби по цивилното население. Младежът е научил вестта от свои другари по оръжие, които са докарали ранените в полевата болница близо до граничния пункт Баб Ал-Хауа, някои от пострадалите вече са с ампутирани крайници, други берат душа...
Големите зелени очи на Мохамед са тъжни. Не говори английски, а страшно му се иска да ни опише мъката си от подобни касапници от тежката артилерия на режима, които, за съжаление, са ежедневие. Бунтовниците вече са ни разказали неговата история. Служел е в недалечното поделение на страховития Отряд 46 – елитните части на режима. Когато въстаниците го превземат преди два месеца, Мохамед е пленен. Разпитват го, разбират, че не е убивал и изтезавал, и му предлагат – оставай или бягай. Той решил да остане с тях – не можел да се върне в армията, защото довчерашните му колеги щели да го убият. А дори да го пощадяли, нямало да го допуснат обратно и той нямало с какво да преживява. Затова сега приготвя чай, кафе, чисти и готви на бунтовниците. В началото му нямали доверие – три нощи подред оставяли до него уж случайно зареден автомат. И се престрували, че спят, но с готови за стрелба пистолети в ръце. И трите нощи Мохамед премествал пушката в ъгъла, а на четвъртата им казал: Не разбрахте ли вече? Прибирайте си оръжията в ъгъла, не е хубаво така да ги захвърляте.
Мохамед рядко може да приседне защото в гнездото на бунтовниците непрекъснато има движение – през минута две влизат въоръжени бойци с камуфлаж или цивилни дрехи, поздравяват се с прегръдка, пият чай, пушат, ядат семки, гледат излъчван от Кайро сирийски сателитен опозиционен тв канал, от който се осведомяват къде е имало сражения и как са завършили. „Аллаху акбар”, възкликват в един глас, когато камерата показва как техен другар край Идлиб изстрелва самоделна ракета по казарма на войските на Асад. След което стават и заминават – обратно на бойното поле.
„Войната няма да свърши с падането на Асад. Напротив, точно тогава ще започне” , обръща се към мен на чудесен английск млад мъж с дълга черна брада, дошъл преди малко. Казва се Мустафа и е от Алепо, където кървавата баня се е превърнала в еквивалент на съвременния Термопили. „Прекалено много бойци на страната на режима влязоха от Иран и Ирак. Те няма да се дадат, ще трябва да се сражаваме с тях години напред. А и много време ще трябва за възстановяването на тази страна – цели градове са сринати и трябва да се построят наново”, пояснява боецът. Той има само една дума за тази война – геноцид. Извършван от Асад срещу собствения му народ. Мустафа е поредният, който негодува срещу позицията на Запада. „Не се намесва, не помага, само гледа. Доскоро осъждаше Асад, сега вече и това не прави”, възмущава се бунтовникът. С него в стаята дойде друг негов връстник – с шапка, каквато съм виждал да носят в Афганистан, с черна модерна бронежилетка и нещо като шалвари. Гледа ме подозрително докато ми подава автомата си, за да седне. След някой и друг час сме си станали приятели, въпреки че езиковата бариера е непреодолима. „Немски е, чудесно оръжие”, заявава горд, Мохамед, на 32 г., докато пак и пак ми бута пушката в ръцете. Разбирам единствено, че преди конфликта е работел в МВР на родния му Кувейт, в сектор борба с наркотрафика.
Следващите няколко дни сред бунтовниците ни прави много близки приятели и неудобствата на войната – да спиш с дрехите, през повечето време да няма ток и липсата на душ вече не се забелязват. Историите са стотици, всичките звучат като на четниците от Възраждането, но в наши дни и в сирийски условия. Така например разбирам, че всеки бунтовник си купува сам оръжието, ако не успее да го спечели в битка. Автомат „Калашников” върви средно по 1000 долара, естествено – контрабанден през Турция и с арабски произход. Не са малко въстаниците, които са взели назаем, за да се сдобият с пушка. Някои от тях загиват, преди да са върнали парите. Тогава другарите му му поемат дълга – било в разрез с ценностите на исляма някой да умре с дългове.
Доверието между нас расте с всеки изминал час. До такава степен, че дори получавам уникалната възможност за среща със зам.командващия Северния фронт на Сирийската свободна армия, който ме приема в строго охраняваната сграда на щаба им. Полк. Абделбасет Тауир не обича да се среща с журналисти, но изключението е израз на чест. Но не разрешава да бъде сниман и записван. Външността му е в стряскащ контраст с досегашната на бунтовниците – той е спретнат, гладко обръснат, говори бавно и мъдро и прилича на западен офицер. Ефектът се подсилва и от униформата му – американски модел, с изписано на нея име и чин, но с новото сирийско знаме на гърдите. Дезертиралият от режима на Асад висш военен от спецчастите осъжда пасивността и нерешителността на Запада да се намеси в конфликта (виж интервюто) с цитат от Имануил Кант.
Настава време да напуснем Сирия. Няколкото ни опита обаче се увенчават с неуспех- турците са затворили временно границата заради банда, която краде коли в Рейханли и ги вкарва в Сирия. Опитваме да влезем през турска военна база на самата бразда на няколко километра от тук – отново безуспешно. Щем не щем оставаме с бунтовниците още малко. Последният ни опит е най-рискования. Тръгваме сутринта през стръмни планински пътища. Шофьор, разбира се, е все същия Абдулрахман с автомата. Спираме в няколко села, за да търсим каналджия. Най-накрая го намираме в село Харем. Повежда ни директно през овощна градина – затъваме в калта, а телената мрежа е точно до едни маслинови дръвчета. Той я вдига и тъкмо да преминем, изневиделица се появявя друг човек с дълга рижа брада и камуфлаж и започва разпалено да жестикулира. Казва ни да залегнем зад един зид, докато говори по телефона. След малко ни казва да тръгваме. Една телена мрежа, чакълест пъст, друга телена мрежа, разорано поле – всичко това между две вишки на турската армия. Не ни ли виждат, питам се? Няма време да ми отговарят, казват ми: тичайте. Тичаме, сред разораната пръст. Калта полепва по обувките и тежи като камък. Продължаваме да тичаме, затъваме почти до колене, но не спираме. Стигаме първите къщи на турското село Беш Аслан. След малко повече от километър, вече може да поспрем. За да научим, че онзи с телефона се е обадил на караула в едната от вишките и го е предупредил, че сега ще минат браздата едни негови хора. Предишния ден двама клетници са нямали късмет – не знаели на кого да се обадят. Простреляли ги в краката....
От тук до градчето Рейханли е само 5 минути път с кола. Мисия Сирия приключи. Живи сме.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
