В „Руско-турската война през погледа на един американски журналист“ от Едуард Кинг /„Книгомания“/ четем за „Европа в буря и покой“. Първите чуждестранни кореспонденти – американецът Джанюариъс Макгахан (в. „Дейли Нюз“) и французинът Анри Пиер дьо Вестин (в. „Фигаро“) са приети от руското командване още през април 1877 година. Постепенно към тях се присъединяват руснаците Василий Немирович-Данченко, Евгений Утин, Всеволод Крестовский, германците Даунхауер и Артур фон Хун, англичаните Арчибалд Форбс и Фредерик Уилърс, испанецът Хосе Луис Пелисер... В началото на май 1877 година броят на кореспондентите достига 16, от които петима са художници. Две седмици по-късно акредитираните журналисти са вече 23, като желаещите да отразяват събитията на Балканите продължават да се увеличават и през следващите месеци - особено през есента на 1877-а, когато четяща Европа очаква с любопитство всяка новина от района на Плевен. Най-много, разбира се, са представителите на руските издания – 21 , следвани от пишещите за френските, английските, германските и австро-унгарските вестници и списания. Заслугите на някои от кореспондентите за популяризиране на българската кауза и на истината за Руско-турската война (Макгахан, Форбс, Утин, Немирович-Данченко, Грийн) са познати на българските читатели, но имената на други, дръзнали да извървят пътя от Дунав до Сан Стефано редом с воюващите армии са или позабравени, или са напълно неизвестни. Към тази именно група е и кореспондентът на „Бостън джърнал” – американският писател и журналист Едуард Кинг (1848–1896). Той оставя своя разпознаваема следа в отразяването на войната не толкова с фронтовите си дописки, колкото с осмисления и аналитичен текст за преживяното на Балканите, включен в появилата се на американския книжен пазар през 1885 година книга „Европа в буря и покой”. В този труд авторът си поставя за цел да представи на читателя отвъд океана новите тенденции в развитието на Стария континент през цяло едно десетилетие, белязано от военни конфликти, национални революции и от засилване на социалните катаклизми в големите европейски държави. Къде е мястото на България и българите в тази панорамна картина на „стара” Европа? Едуард Кинг представя добре премислена и „изчистена“ от емоции хронология на войната – от стъпването на българския бряг до подписването на Берлинския мирен договор. Показателни в това отношение са редовете, посветени на императора Александър ІІ, на великия княз Николай Николаевич, на генералите Радецки, Драгомиров, Скобелев, на редовите казаци и войници. Специално внимание заслужава и способността му да открие красотата на природата, уюта на българските домове, специфичния и неповторим облик на възрожденските градове, скромността и трудолюбието на българите. Едуард достоверно и завладяващо представя радостта от освобождението, благодарността към освободителите, надеждата и вярата, но и страхът на българите от неизвестностите на бъдещето. Младият американски журналист впечатлява и със стремежа си да сглобява отделните фрагменти от армейския живот в една мозайка от събития и човешки съдби, която възпроизвежда по неповторим и по своему завладяващ начин цялата картина на сблъсъка между Османската империя и Русия. Поместената в това издание глава от „Европа в покой и буря“ (оригиналът е над 700 страници) е посветена на България и българите в тогавашна Европа, като Кинг отразява от името на очевидец военните действия – от стъпването на българския бряг до подписването на Берлинския мирен договор.
Ето и някои от редовете, посветени на генерал Скобелев. „Няма препятствие, което да го обезкуражи; нищо не може да го уплаши. Дори след като русите са спрени от страшния пожар в турския редут, Скобелев сплотява изоставащите и ги връща към фронтовата линия на врага; сабята му се чупи на две, докато прескача един окоп; конят му е застрелян току под тялото му и той пропада в окопа, но се изправя бързо на крака с мощен възглас и накрая повежда масата хора през окопа, през вътрешната и външната му стена и насипа – и от там ги извежда към редута. Този малък епизод коства на Скобелев две хиляди мъже, убити и ранени – или една четвърт от цялата му щурмова част. Невероятният начин, по който той успява да се предпази, потвърждава убеждението на неговите хора, че е покровителстван от висша, магическа сила“.
... „Статистиката на въоръжените сили, публикувана по онова време, сочи, че Русия и Румъния са разполагали реално с 119 хиляди войници и 558 оръдия. Силите в Стара планина са наброявали 30 хиляди войници и 162 оръдия. Армията при Лом, командвана от руския престолонаследник, е разполагала със 73 хиляди войници и 432 оръдия, а силите в Добруджа и Източна Румелия включват 38 хиляди войници и 440 оръдия. В Западна България турците са разчитали на 92 хиляди войници и 132 оръдия, като посочените числа включват армията на Осман паша, пленена от русите, а към тях се добавят и нередовни части с около 4000 войници, които извършват голямата част от обезобразяването и клането над ранените. Турските сили в Стара планина са наброявали около 22 хиляди войници, 76 оръдия, известен брой мортири, орда от фанатична нередовна войска и накрая – 135 хиляди войници в Четириъгълника и в Добруджа с 386 оръдия и кръгло 60 хиляди нередовна войска“.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
