В историята на литературата мнозина са точили перото си, за да разкажат за родния край: за красотите, чудесата, войводите, жените и виното му. Сериозни теми. Патриотични. Атанас Теодоров обаче е проявил късогледство и ги е подминал. Хванал се е с нещо, което не облещва очите с изяществото си, не може да се люби, нито да се пие. Написал е книга, която се казва: "Писателите на моя край". Явно не е чул, че много преди това, някой (има спор точно кой) казал, че в в този край се раждат само критици и дини. Въпреки тези аргументи Теодоров се опитва да внуши, че сред вкусните любеници по Тунджалъка и мъжете с химикалки, от които капе отрова, имало и такива, които, тракайки по машинките, създавали шедьоври. В това, разбира се, има нещо верно. Като се зачете човек, вижда, че онзи препечен като забравена във пещта питка Ямбол има с какво да се представи и на най-престижното поетично дефиле. Писали ямболските таланти, та се забравили. Дори малко докарва на графомания. А между две писания се напивали и обсъждали колегите по света и най-вече нещата по софийските баш издателства.
Днес повечето от героите на Теодоров са на литературно четене с Господа. Отлетяха Александър Миланов, Георги Братанов, Димитровците: Арабаджиев и Вълев и Яръмов, Марко Недялков... Оставиха тук само книгите си и тези истории, от които личи, че са били сочни и умни не само в писането.
Къде другаде освен в Ямболско е възможно такова чудо: Село с изящното име Овчи кладенец да роди най малко шестима поети. За най-високопоставен между тях се счита, вечна му памет, Марко Недялков. Той, заедно с Пеньо Пенев и Усим Керим, са основатели на кабинета на младия писател, покрай който реализирали лудо бохемство. От всичките "Писатели от моя край" Марко стана най-големият началник- директор на издателство "Народна младеж". Пристигането на мастития издател по поречието на Тунджа не е случайно събитие. Чакат го местните първенци, сервитьорите и най-вече пишещите братя. С него идва и надеждата, че първите им книги скоро ще видят бял свят.
Докато пътува от София за родния си край, Недялков поспира като в попътни ресторантчета, в няколко високопоставени кабинета. Черпи се с първенците, пита как е положението, с две думи, натоварва се дотолкова, че понякога пристига на финала напълно изтощен.
Връщаме се години назад в китното градче Елхово. Пристига Марко Недялков и ето какво разказва Теодоров:"...Заведението е не само в бойна готовност за важните гости, но и пълно с клиенти. Как бързо се разчува в малкия град за присъствието на видни гости. Оркестърът вече повдига духа с народни песни. В отделената за скъпия гост странична зала организирано се суети цяла армия от сервитьори, чак да ти стане драго. Местното партийно, държавно и всякакво общинско ръководство вече е на мястото си. Влизат редакторите от вестник "Елховска дума" Д.Ж. - белетрист, и Г.Ч. - поет, с огромно пръстено гърне. Високопоставените местни началници не ги забелязват в усилията си около доброто настроение на столичния благодетел. Нашите хора понесоха гърнето към главната маса:
- Другарю Недялков, ние от името на елховските творци ви поднасяме един задушен заек!
Сервитьорите сноват по-чевръсто и от паяк върху паяжината си. Певицата пее само за поетичната компания. Масата е претрупана с чинии и бутилки. Мезетата са от тринадесет нагоре. Марко се усмихва под мустак. Гладните му години в този край не са вече мираж. Отварят капака на гърнето и се разнася божествена миризма на задушено заешко. Но препатилият нос на поета няма сили да подуши тази благодат."
От споменатото Овчи кладенец е и Александър Миланов, автор поне на 20 сатирични книги, превеждал Пушкин, Есенин, Петьофи, Гьоте. Почетен член на Съюза на унгарските писатели. Докато през 1959 година неговите връстници заливат с псалмопения априлската генерална линия на БКП, той търси кусурите около себе си. Пише за ходатайството, бюрокрацията, бездушието. Това не се харесва на властта. Пускат слух, че авторът й е колашки син. Негов съученик от ямболската гимназия се смее: Сашо кулашки син? Той идваше на училище с два различни крачола - бозав и черен.
Александър Миланов свършва земните си работи на 5 май 2006-а. Днес на една от старите сгради край софийските Пет кьошета паметна плоча пише, че някога там е живял един голям поет.
Георги Братанов си е чист ямболия. Дете на полка, поет, музикант, журналист. Господ го е дарил с много талант. Отнел му само едно - способността да вижда. В Руска, която среща в едно селско читалище, намира и очи, и ръце. Пише поеми, пиеси, песни, романи. Никога не взема бял бастун. Поетът казва, че не трябва да бъде съжаляван.
Първият ямболски текстописец, издал книга по него време, е Недялко Динев. Някога той бил милиционер в София. Разказват как за нарушение на правилата вдигнал палката пред големия Владимир Башев. Известният поет обаче не само че не се разсърдил, но поканил униформения в "Народна младеж" и отпечатал първото му стихотворение.
Такива истории разказва Атанас Теодоров за писателите от своя край. Малко смешни и повече тъжни. Тъжни, защото тези хора вече ги няма на тоя свят. А като ги няма, не могат да опровергаят казаното от своя приятел. Нито да го доизкусурят, нито дори да го разкрасят...
Баница за помен
Сред цялата пъстра група на ямболските писатели Димитър Яръмов, от малкото селце Кирилово, е като че ли най-облагодетелстван от съдбата. И най-жестоко посечен от нея. Господ се забравил, когато му давал талант. Книгата му "Даром дадено" се издава и след смъртта му. Превеждат го на почти всички европейски езици. Издига се до гл. редактор на сп. "Родна реч". Държи ръката с писалката на много млади автори.
В Нови хан издига крепост, а става Странджата на плеяда софийски бохеми. Дълъг е списъкът на мощната армада, гуляла там. Яръмов обаче има едно качество, което днес е недостатък - той е безумна честен. Когато става шеф на фонда към Съюза на българските писатели, вижда доста нередности. Надига глас. А тогава председател на СБП е неговият идол Николай Хайтов. През 1979-а авторът на "Диви разкази" пише: "Има нещо, което вътрешно ме свързва с Димитър Яръмов и което е причина да се установят между нас лични отношения освен колегиалните. Това обаче е минало. Започва битка, в която Яръмов няма никакви шансове. Няколко години всичките му пътища към което и да е работно място са затворени. Много от постоянните гости забравят къде е Нови хан. Опитът да направи нещо в земеделието не успява. По това време 15 юли точно преди десет години мълчаливецът внезапно напуща този свят.
В една по-късна книга Димитрина Попова разказва за неговите блянове: "И на смъртния си одър да съм, ще бъде пред очите ми една гледка - жена, която прави баница, с набрашнени до лакти ръце, с разгърдена блуза и когато точи корите, гърдите й леко се полюляват. Това ми е мечтата". Димитрина наистина направила баница. Жалко, че за помен.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
