На 22 април /4 май/ 1876 г. в Панагюрище тържествено било осветено знамето на Априлското въстание, извезано от младата Райна Попгеоргиева /ПопГъоргъова/. Ритуалът извършил буйния поп Груйо от село Баня заедно с още десетина свещеници, в т.нар. Правителствен дом /къщата на семейство Хаджилукови/. След освещаването Райна, наричана вече Райна Княгиня, преминала на черен кон със знамето през града.
Кое било това храбро момиче, влязло от този ден в българската история?
Райна Попгеоргиева Футекова е родена на 18 януари 1856 г. в Панагюрище. Произхожда от известен възрожденски род. Тя е главна учителка в девическото училище в Панагюрище, когато Георги Бенковски й възлага да ушие знамето на въстанието. По характер била упорита, с независим дух и за роднините си опърничава и самоглава /човек, който взема решенията си на своя глава, без да се съобразява с другите и условностите/.
Кое, обаче, велико дело се извършва, когато се съобразяваш с условностите и човешките предразсъдъци?
Завършила училище с отличен успех и с ниска оценка за поведение, Райна започнала работа като учителка и попаднала във водовъртежа на революционното кипение. Цяло Панагюрище се включило в подготовката на народното въстание и тогава Съдбата я посочва. Райна с още пет момичета се наема да извезе „главното знаме” на революционния комитет.
Пленените мюсюлмани я сочат като байрактарката.
Знамето е с размери 2 на 1,5 м, с две лица, с краища, обшити със сърма и пюскюли. То било разгънато пред множеството в деня на освещаването и после тръгнало със шествие из панагюрските улици.
Ето как летописецът Захари Стоянов описва това събитие: ”Дигна се по едно време тежката процесия към т.нар. пазарджишки път. Тя бе наредена така: най-напред стража /авангард/ от десетина души; после тях кръстоносецът на четата - поп Неделю, също така възседнал кон, подир него вървеше духовенството…начело с архиерея поп Груйо, който чупеше своя луд кон като кеседжия. След духовенството идваше Райка Попова с байряка, около която вървяха десетина души пазители на знамето с голи ножове. Близо до нея следваха певците, които присиняваха да пеят бунтовен марш, сетне щабът, въстаниците…
Бенковски вървеше настрана, възседнал на хранен ат, който се изправяше на задните си крака.”
Жителите на града, излезли от двете страни на улиците, приветстват шествието, а младите моми и булки закичват конете и юнаците с китки цветя. Мила, възторжена картина, която жестоките събития след няколко дни ще превърнат в трагедия, но трагедия, бременна с най-великото събитие на 19-ти век за българите - освобождението от османско робство и възкръсването след пет тъмни века на Третата България на Балканите. Тогавашните българи са предчувствали всичко това: възторга на кратката свобода и страха, и ужаса от турските зверства, както и голямата промяна, която ще донесе руско-турската война. Затова във всичко, което се е случвало тогава, има една неистовост и в радостта, и в болката.
Когато на 30 април /13май/ частите на одринския комендант Хафъз паша, придружени от башибозушки орди, завладели столицата на въстанието Панагюрище, пленените в конака мюсюлмани, на които Бенковски не позволил да им се случи нищо лошо, посочили Райна като знаменоската на въстанието. Турците започнали присмехулно да я наричат „българската царица”. Заловена, тя била многократно малтретирана и бита, а през лятото на 1876 г. развеждана полугола из улиците на Пловдив. Озверелите мюсюлмани я ругаели, замеряли с яйца, камъни и тухли, а журналистът Макгахан, който присъствал на това, я сравнява с Жана д'Арк. Райна била хвърлена във дълбоките влажни мазета на пловдивския зандан, но издържала и това със стоическо търпение.
След Освобождението живее мизерно, но успява да изучи децата си.
За нея се застъпил американският посланик Скайлер и тя била освободена и предадена на руския консул в Пловдив - българина Найден Геров. Той я изпратил да учи в Русия. При избора на специалност Райна отново показва характер и се спира на една почти неизвестна професия по това време – акушерството.
В България нямало развита болнична система, а израждането на децата на предимно селското население се извършвало от т. нар. „баби”. Друга причина да избере рядката специалност била, че обучението е най-кратко и тя по-скоро ще може да се върне в отечеството. Когато Райна се завръща във вече свободна България, тя, разбира се, не може да си намери работа като акушерка и се налага да се завърне към старата си професия. Напуща Панагюрище и става учителка в Търново.
Още докато е в Русия, тя води кореспонденция с учителя от родния й град Васил Дипчев, който вече е влязъл в политиката и даже станал кмет на Панагюрище. Васил не е забравил дребничкото момиче с огнен характер и се решава да й направи предложение за брак. 26-годишната Райна, която за своето време вече стара мома, приема и през юни 1882 г. двамата сключват брак. Райна става домакиня, ражда петима синове и осиновява едно момиче. На Васил не му е отреден дълъг живот и през 1898 г. той умира и я оставя вдовица. За да изхранва голямото си семейство, Райна се преселва в столицата, където вече се търсят акушерки.
По това време тя се разболяла от туберкулоза - болест, предизвикана от мъките й в турския затвор, а по рано губи единия си син на 14-годишна възраст. В квартала Орландовци, Софийска покрайнина тогава, Райна води тежко и мизерно съществуване, но успява да изучи четиримата си сина. Всички те завършват военно образование. Най-големият й син Иван Дипчев достига до чин генерал, герой от войните за национално обединение. Той се пенсионира през 1936 г., но след окупацията на България от Съветския съюз през септември 1944 г., комунистическият режим започва разправа с патриотично настроеното офицерство. Иван Дипчев е съден, което причинява болестта и смъртта му. Вторият син Георги е морски офицер и служи на крайцера „Дръзки”, където участва в торпилирането на турския кръстосвач „Хамидие” през Балканската война.
Тежка е съдбата на третия син Владимир, който е герой от войните с три кръста за храброст. Той е един от първите директори на Българска кинематография, но след 9 септември е задържан от комунистическите власти и убит без съд и присъда. Днес гробът му не се знае. Четвъртият син на героинята - Асен, полковник от запаса, също е изпратен на лагер от комунистите. Пострадват и семействата на четиримата.
Самата Райна княгиня заболява тежко, получава мозъчно разстройство и умира през 1917 г. През 1976 г. костите й са пренесени от негостоприемната за нея София в родното Панагюрище, където са погребани в двора на родната й къща.
От "Голяма книга на великите личности в българската история"
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
