Огледалото на Нарцис се счупи

Лесно е да мачкаш със заплахи и запори, да помогнеш адекватно е трудната задача

Огледалото на Нарцис се счупи | StandartNews.com
  • Човечеството лесно се поддава на психози и е ефективно управляемо чрез панически внушения
  • Затвореният свят изглежда притихнал, но всъщност е тенджера под налягане, казва проф. Валери Стефанов
  • Трябва да осмислим опита на нашите земни князе в контекста на тяхното бездарие
  • Лесно е да мачкаш със заплахи и запори, да помогнеш адекватно е трудната задача
  • Болестта блокира човека, пандемията блокира човечеството
  • Врагът е съвсем различен и това ни скупчва в кълбото на уплахата
  • Живеем в лабилен свят на образите, който е опасно токсичен

- Проф. Стефанов, пандемията ни постави в ситуация, която до момента познаваме само от литературата. Има много литературни и исторически аналози на ставащото сега, но кой според Вас е най-близкият?
- Човечеството не за първи път е в криза. Втората световна война е глобална криза, която е само на няколко десетилетия зад нас. Двадесети век помни редица пандемии – холера, грип, спин... Туберкулозата е уморила стотици хиляди. И тя е била заразна, но хората не са имали потенциала да я осъзнават и да се пазят адекватно. Това е прословутата Жълта гостенка и не е единствената, която е върлувала из домовете на хората. Около образа на тази гостенка Христо Смирненски гради своето социално-критично послание. Във „Вълшебната планина“ Томас Ман използва ситуацията на прага между живота и смъртта, за да изследва лабиринтите на човешкия дух. Болестта е фундаментална метафора в изкуството, през двадесети век особено. Сюзън Зонтаг написа интересна книга по проблема.
Днес сме в сходна драматична ситуация. Факт е обаче, че така масово не сме били затваряни. Не сме се самозатваряли толкова охотно. Това е странното на тази битка, че тя се води чрез отстъпление, криене, затваряне. Това обърква старите представи за храбростта, за войнските добродетели. Но нито светът вече е същият, нито врагът. Врагът е съвсем различен и това ни скупчва в кълбото на уплахата.
- Как се променя ситуацията от това, че е медийно видима във всеки един момент, за разлика от всички предишни епидемии? Ще промени ли това устойчивите модели, по които се развиват глобалните кризи, и в каква посока?
- Да, това е съществена промяна. Ние сме в „екстаза на комуникацията“ по Жан Бодрийяр. Ако има война, тя се случва чрез медийния си образ. Ако има световна болест става същото. Хората преживяват не самата реалност, а медийно структурираната реалност. В утробата на тази реалност съществуват много начини за въздействие върху хората, върху масовите представи и реакции. Човечеството става глобално, но и глобално управляемо, глобално послушно.
Една травматична реалност може да се раздува като медиен балон и чрез този образ да се постигнат различни цели. Днешните събития ни показват, че човечеството лесно се поддава на психози и е ефективно управляемо чрез панически внушения. Казаното съвсем не опонира на санитарните политики и не отрича необходимостта от мерките, които се вземат. То настоява да осъзнаем, че живеем в лабилен свят на образите, който може да бъде опасно токсичен.
- „Да беше мор, да беше чума, че в гроба гърло ни гладува, ни жадува“ - в настоящата ситуация ще присъства ли отново този модел на мислене, цитиран в Яворовата "Градушка", като се има предвид, че ще последва рецесия и мнозина ще загубят работата и устойчивото си и предвидимо бъдеще? В мисленето на българина чумата по-малкото зло ли е?
- Болестта блокира човека, пандемията блокира човечеството. Социалните и психически последици от нея вече са наистина прекомерни и ще нарастват. Забавянето на икономиката, финансовата криза, редукцията на сигурността са фактори, които затормозяват самото структуриране на живота. След паниката от болестта идва озъртането за хляба, следват обезсърчаването и отчаянието. Това е огромно изпитание за институциите – ще съумеят ли да подпомогнат хората в бедата? Лесно е да ги мачкаш със заплахи и запори, но да им помогнеш адекватно е трудната задача. Идва времето да осъзнаем по-отчетливо значението на думи като „солидарност“, „грижа“, „жертва“.
Самите национални държави са предизвикани по един радикален начин. Те ще трябва да покажат с какъв ресурс разполагат, какви политики са разработили, колко стратегически ум притежават. Мери Дъглас е написала книга със заглавие „Как мислят институциите“. Сега е времето да разберем – дали наистина мислят!
- Какво ни казва вирусът според Вас?
- Всяка подобна болест е рефлексивен шанс. Спираш, за да се огледаш. Преценяваш живота си, ценностите, които си изповядвал, целите, които са те водили. Ханс Касторп, героят от „Вълшебната планина“, отива в санаториума и не се връща. Пребиваването му в епицентъра на болестта се превръща в екзистенциално изпитание. Той става свидетел на сблъсък на гледни точки – за човека, света, идеологиите, вярата, смисъла... Вълшебните планини са трансформатори на идентичности, модератори на светогледи.
Разказът „През чумавото“ на Йордан Йовков изследва типовете поведение в ситуация на екстремен кризис. При срещата с болестта можеш да избягаш, но можеш и да се жертваш в името на любовта. Романът „Осъдени души“ на Димитър Димов описва подобна ситуация на ценностно пречупване. Повестта „Пътища за никъде“ на Богомил Райнов също се гради върху рефлексивния потенциал на граничната ситуация.
- Текат теории за глобални конспирации, също съществуващи в литература от по-друг вид. Дали наистина литературата кодира не само онова, което ни се е случило, но и онова, което ни предстои да се случи?
- Подозренията за заровена истина, за пределна тайна управляват света от хилядолетия. Човечеството е стар конспиратор, а всички ние сме гностици, херметици.  Най-страстно търсим онова, което не можем да намерим, наличното е  баналност и примирение. И днес е така, кризата изостря конспиративното съзнание и разпалва въображението.
Литературата не толкова отразява реалността, колкото създава алтернативни визии за нея. Тя разработва възможни светове и те в един момент се случват. Вижте „1984“ на Оруел. Не само се случва описаното подчинение, но и по-радикално ще става. В късния следобед на свободния свят сме, колкото и да ни се иска да е друго.
- Подобни епидемии в миналото са станали повод за създаване на много литературни шедьоври. В състояние ли е според Вас в момента българската литература да създаде подобни текстове?
- Кризисните времена наистина са подтик за създаване на значими творби. В такива ситуации хората се нуждаят не само от описания (какво се случва), но и от послания (какво да се направи). Те стимулират и апокалиптичната реч. В паническото усамотяване ни спохождат есхатологични видения, като онези, които е видял Йоан в Патмос. Самият свят, който ни изглежда прекалено сложен, започва да става прозирен. Да се виждат основанията му, заблудите му, преходността на ламтежите му. Със сигурност подобен опит може и ще бъде използван от литературата. Кога и как - предстои да видим.
- Как лично Вие преподавате на студентите си българската литература през призмата на случващото се?
- При преподаването винаги съм предпочитал пластиката на живото общуване. Ние не просто обменяме мисли, но си въздействаме чрез жестове, чрез знаковата мощ на присъствието. В живото общуване контролираме казаното и имаме възможност да го развиваме и уточняваме, съвсем според идеала на Сократ. В променената обстановка освен дистанционните модели на общуване могат да се използват и провокативни методики. Например, да се обсъдят образите на болестта в литературата. Какви са те, в какви конфликти са въвлечени, какво трансформират и пр.
- Какви етапи на реакция на настоящата ситуация да очакваме?
- Надяваме се, копнеем всичко да свърши по-скоро. Затвореният свят изглежда притихнал, но всъщност е тенджера под налягане. Неизвестността невротизира. Ситуацията е бременна с напрежения, драматизъм, ексцесивност. Отвъд болестта дебнат редица фактори като гладът, враждебността, агресията, психическите травми, фиксациите върху виновника... Спрямо всичко това трябва да има разработени системи за превенция и сигурност. От пандемията (глобалната болест) може да се встъпи в пандемониум (многото демони). Многото демони заплашват да разрушат социалната тъкан, символната цялост на света.
- Как ще излезем от епидемията – какво ще спечелим и какво ще загубим?
- Вече губим много неща. Пандемията коси и покосява човешките животи. Тя редуцира свободата в различните й аспекти. Тя срива интегралността на света. Хипермодерността е описвана като динамична, консуматорска, пластична, екстатична, преходна, нарцистична... Тя се е откъснала от фундаменталните основания, от „структуриращите принципи на модерността“, според Жил Липовецки. Пандемията ни запрати в една по-различна хиперреалност – тази на страха и паниката, на затварянето, на подозрението към другия. В този труден момент сме далеч от предизвикателствата на пътя и от даровете на близостта. Огледалото на Нарцис е счупено и той дълго ще си събира парчетата. За да види, че може би вече не е същият.
Епидемията е негативен опит в свободата, но тя е обещание за алтернативи. В „Хроника на хилядната година“ Раул Глабер описва как властта на земните князе започнала да намалява пред „силата на Христа Всемогъщия“. Така е, защото тяхната власт се крепяла върху страха от жестокостта, а не от любов, вдъхната от благочестието им. Може би негативният опит е послание, което ни подканя да осмислям и властта на днешните земни князе в контекста на тяхното бездарие.

 

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай