Маргрет Николова е родена на 10 октомври 1928 година в София. Завършва Държавното музикално училище през 1951-а със специалностите „пиано" и „пеене". Солистка е на художествения ансамбъл „Лиляна Димитрова" при ЦК на РМС през 1945–1948. През 1960 г. постъпва в смесения хор на Българското национално радио, а от 1963-а до 1977-а е солистка на Армейския естраден състав към Театъра на народната армия. Първата поп певица в България, завоювала обществено признание – орден „Червено знаме" и „Кирил и Методий" II степен, е сред артистите, които формират облика на популярната музика у нас в основополагащия й период.
Концертната й дейност продължава повече от 50 години - 7500 концерта и гастроли в Русия, Полша, Иран, Финландия, Унгария, Сърбия, Чехия, Германия, Куба, Алжир, Англия и Австрия. Явява се фестивала в Сопот през 1964-а и печели трета награда. Има челни призове от Фестивалите на дружбата в Братислава, Москва и Варшава. През 1969-а дуетната й песен с Петър Петров „Любили сме, любили" (музика Атанас Бояджиев, текст Богомил Гудев) е обявена за „Мелодия на годината". През същата 1969-а изпълнява с Кирил Семов „Сън сънувах" (музика Атанас Бояджиев, текст Богомил Гудев) и печелят голямата награда на „Златният Орфей" за българска песен. Маргрет е царица на старите градски шлагери и руските романси. Прави дуети с Николай Любенов, Петър Петров, Кирил Семов, Петър Чернев, Георги Кордов. Член на журито от основаването на фестивала „Златен кестен" в Петрич и председател на журито на „Под липите" в Стара Загора. Тя е на 72, когато прекратява певческата си кариера. Съпругът й Петър Николов приживе издава „С песен в живота" - книгата за Маргрет, екземпляри от която имат само най-близки хора на семейството.
Най-известните песни от репертоара й са „Любовта на юнгата" по стихове на Ваня Петкова, „Пролет моя", „Птици мои", „Песен за майката", „Целуни ме", „Твоята китара", „Ропотамо", както и дуетните „Сън сънувах" (с Кирил Семов), „Любили сме, любили" (с Петър Петров), „Малка къща сред полето" (с Георги Кордов) и „Альоша" (с Геогри Кордов). За нея Зорница Попова създава музиката към песента „Да бъдеш жена" по текст на Блага Димитрова. За Маргрет творят мелодии Тончо Русев, Йосиф Цанков, Светозар Русинов, Ангел Заберски, Петър Ступел.
- Госпожо Николова, преди много години вие първа изпяхте „Альоша" - каква е историята?
- Тя беше изключително популярна по онова време у нас - всички знаеха за „Альоша". Останах с впечатление, че в Русия много по-малко я знаят - да не говорим, че почти никой не можеше да я запее. След като ние с Георги Кордов я изпълнихме, ни обсипаха с покани за снимки по телевизията, записи в радиото и многобройни участия. Едва тогава започнаха да я пеят активно и в Съветския съюз. По онова време с Кордов бяхме солисти в Ансамбъла на Армията. И тази песен беше добре дошла за нашия репертоар, вписа се в него на секундата. Откриха паметника „Альоша" през 1957-а година и той стана също много популярен у нас.
- Защо избрахте да се представите в конкурса "Песен на годината" точно с тази песен?
- Много силен текст, много силна мелодия. Песен, която веднага може да се запомни от всеки и да се изпее. Винаги се просълзявах, когато изпявах „Цветов он не дарит девчатам, они ему дарят цветы". Ето, и сега се просълзих... Ох, толкова се развълнувах, че ще кача кръвното налягане...
- Как реагира българската публика тогава?
- Всяко ново нещо у нас се посреща особено - скептично и с недоверие в началото. На хората им трябва време да свикнат с него и едва тогава го допускат до себе си - това е част от българския манталитет. Но "Альоша" се хареса. Бързо се наложи като хит. А до 1969-а беше химн на Пловдив.
- Паметникът на „Альоша" отпразнува 60 години. В навечерието на юбилея беше осквернен. Как ще коментирате?
- Като акт на безпрекомерна вандалщина. Като посегателство на културно-историческото наследство. Безобразие. Посрещнах новината с голяма болка. Този паметник за поколения българи беше една светиня. Сърцето ме заболя. Но за пари вече всичко става! Едва ли вандалите са политически осъзнати. Според мен, извършителите са финансово стимулирани. Дори съм убедена, че е платено, за да бъде извършено. Поздравявам Пловдивскат община, която веднага реагира - паметникът беше почистен от нецензурните надписи. Същото мое мнение важи и за паметника на Съветската армия в София. Но тъй като тези осквернявания на определени паметници стават непосредствено преди някой от празниците, несъмнено има и политически привкус, за съжаление.
- Какво бихте казали на тези, които се подиграват с историята?
- Младите не са виновни – те са или невежи, или ги купуват. Бих посъветвала всички онези извършители, а и не само, да вникнат по-дълбоко в нашето минало, да не прелистват историята, а да я прочетат внимателно. Всички те трябва да знаят за дружбата ни с Русия, която е свята за редица поколения, не само за моето. Не осквернявайте приятелството. Пазете го. На младежите бих казала: Не се подигравайте с нас, възрастните! Дай, Боже, да ни надмините в годините и да усетите как страшно боли, когато ти мачкат светлите спомени от младостта.
- Кои от руските си колеги от онова време си спомняте?
- Не помня вече колко турнета съм имала в Русия. Толкова са много... Винаги с удоволствие се връщах в тогавашния Съветски съюз. Там публиката е много сърдечна и културна. Непрекъснато има много зрители, огромна посещаемост на концертите, залите са препълнени. Българските изпълнители винаги бяха приемани изключително добре и на ниво, а нас с Кордов просто ни обожаваха. Пяла съм в Ансамбъла на армията с Борис Рубашкин и Валентин Русецки. Много добре си спомням Лев Лещенко, с когото съм имала съвместно турне в Полша – много приятен, красив и етичен тогава млад колега. Истински джентълмен! Запомнила съм го като скромно и свито момче - едва прохождаше в изкуството. Сега е голяма звезда. Финалната песен на фестивала в Полша я пяхме заедно с Лев Лещенко. Прекрасно помня Йосиф Кобзон. Надявам се и той да ме помни. През 1964-а заедно бяхме на грандиозен фестивал в Сопот. На турнето ме съпровождаше съпругът ми, който чудесно говореше руски. Аз, за съжаление, заради падежите така и не проговорих. Но тогава с Кобзон много се сприятелихме и неотлъчно бяхме заедно след участията на сцената. След време имахме още няколко съвместни обиколки с Йосиф Давидович. Спомням си турнетата с Макаров и прекрасната Венера Майсурадзе. Невероятно талантлива и красива - като всички грузинки! Приветствам от сърце Лев Лещенко и Йосиф Кобзон, които продължават да пеят, винаги са били много внимателни колеги.
- Разкажете интересна случка от вашите турнета...
- Някои от най-интересните бяха в Куба и в Ирак. Паметта малко се опитва да ми изневерява, но въпреки това си спомням редица вълнуващи мигове от богатия ми сценичен живот. Тогава Германия се делеше на две: Западна и Източна. От Западна бяха изпратили на фестивала в Сопот също един много, ама много красив и невероятно гласовит певец. Кобзон като че ли видя в негото лице истински конкурент и започнаха да се надпяват. Надпяването беше на шега, разбира се - като диалог. Запомних го за цял живот. Беше невероятно за слуха и окото, а мощните им гласове направо кънтяха и цепиха въздуха. Незабравимо беше пътуването до Бухара, в Ташкент. Всичките източни републики тогава ни приемаха нас, българите, невероятно радушно. Изпъкваха със своето гостоприемство. Моят репертоар включваше и прекрасни фронтови песни, а те са вечни. Особено "Тьомная ноч" и „Огоньок".
- Имате ли любими сувенири от Русия?
- Никога не се разделям с Петър Първи, Кремъл и любимата ми матрьошка - трите ми любими сувенира. Дори когато влизам в болница, си ги взимам. Прекланям се пред личността на великия реформатор Петър Първи. Обожавам го. Самият паметник е много вълнуващ. Пазя снимките си пред него. А моята матрьошка е моята дружка.
Винаги с голямо вълнение съм пяла в Кремълския дворец. Незабравимо е за всеки един артист, а самият Кремъл като архитектурен паметник е изключителен. Спомням си на едно от поредните ми влизания вътре, шофьорът, който ме возеше, ми показа новата концертна сграда и ми рече: "Това е хулиган сред богатири" - в смисъл, че е нарушена класиката на грандиозните старинни сгради зад оградата на Кремъл.
- Неведнъж сте участвала във фестивала „Златният Орфей". Как си го спомняте?
- Голям празник на песента. Гостуваха много чужди певци от цял свят. С моя колега Кирил Семов записахме и изпълнихме на „Златният Орфей" „Сън сънувах", която също като „Любовта на Юнгата" стана голям шлагер и получи голямата награда. Пазя прословутата статуетка в дома си на почетно място заедно с другите си трофеи – „Златният кестен", „Заслужил артист" и т.н. Носител съм и на награда за цялостно творчество – много престижно отличие за онова време. Станах "заслужил артист" през 1964 г. Това много ме трогна, тъй като тогава се възприемаха по-насериозно изпълнителите на класическа музика. Направлението „естрада" беше прохождащо. И когато аз получих толкова голямо отличие като поп певица, всички останаха изненадани. А аз се трогнах, че са ме оценили. Може да се каже, че аз съм класик в жанра. А сега вече съм и доайен, защото съм най-възрастната - на почти 90.
- - Вие сте първата, която е записала известната песен „Любовта на Юнга", която става шлагер за тридесет години напред...
- Тя е по стихове на голямата поетеса Ваня Петкова и музика на патриарха на поп жанра Йосиф Цанков. Ваня дебютира с това стихотворение на естрадната сцена. Кое прави една песен хит – хубавият текст и лесната за изпяване и запомняща се мелодия. В „Любовта на Юнгата" ги има и двете. Поисках да запиша тази песен, защото Ваня Петкова ми е любима поетеса. Въпреки че тогава, през 1965-а, и тя беше младо, но изключително талантливо момиче с бунтарски характер. Господи, каква красавица беше. Стиховете й се преписваха на ръка и се превръщаха в настолни на всички влюбени момичета, рецетираха я навсякъде. Тогава нейната поезия изгряваше, но не постепенно, а изведнъж, като запалена с бензин факла. Много я харесвах - и като личност, и като поетеса. Почти на всеки мой концерт ме викаха на бис с „Любовта на Юнгата" и залата пееше с мен. Много песни съм записала на композитора Йосиф Цанков, но само една на Ваня Петкова - "Любовта на Юнгата" и тя остана завинаги в моят репертоар! Всички я знаеха, пееше се навсякъде.
- Имате толкова много албуми със снимки, кой се грижи за вашия архив?
- Съпругът ми дори написа книга за мен - „С песен в живота". Той я направи, без аз да знам. Изненада ме. Той беше военен и след като се пенсионира, реши да разкаже за творческия ми път. И тъй като често ме съпровождаше по време на турнетата, имаше поглед отблизо - беше свидетел на много случки. Водил си е тихом-мълком записки, защото аз отказах да се прави за мен книга. Една вечер се прибирам от работа - аз концертирах доста дълго, 50 години се задържах на сцената и виждам на пианото наредени няколко екземпляра. Но книгата не е за пазара, тя е само за приятели. А моят живот наистина мина с песен. Сега снаха ми, да е жива и здрава, се занимава с всичко това. Семейните албуми са отделно, професионалните – отделно. Снимките са подредени в тях, прицизно надписани с точна хронология. Тук, в албумите, са запазени не само незабравимите семейните мигове, но и тези от всичките ми турнета.
- Какво ще пожелаете на нашите читатели?
- Да бъдат здрави и щастливи. Всички трудности се преодоляват по-лесно с песен. Нека животът да е песен и да преминава с песен - като моя. Така душата и физиката се съхраняват за дълго млади.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com