Докато писателите се делят на групички, изсякоха гори заради графоманите
Роденият в Тополовград и живеещ от край време в Ямбол Христо Карастоянов от вторник насам обитава "писателска лаборатория" край Ню Йорк, която напомня на южняшко имение от "Отнесени от вихъра". Авторът на две дузини книги е там, за да работи с Изидора Анжел по превода на последната засега и три пъти награждавана през 2014-а "Една и съща нощ". Тя е посветена на двама изключително интересни мъже от литературата и историята ни - великия интелектуалец Гео Милев и неговия събрат Георги Шейтанов: откровен анархист, който дава пари, за да излиза списание "Пламък". Иван Добчев пък постави по "Една и съща нощ" премиерния спектакъл "Гео" на голямата сцена в Народния театър. Преди да отлети за Ню Йорк, Христо Карастоянов даде интервю за "Стандарт". И се зарече, че първата снимка, която ще си направи в Ню Йорк, е пред Дакота билдинг, на крачки от лобното място на Джон Ленън. Христо, който е истински рокаджия, обожава бийтълса.
- Господин Карастоянов, как сте планирали престоя си в арт центъра?
- Там, в резиденцията, ще бъдем четирима автори. Всеки с преводача си. Моят е Изидора Анжел, която спечели конкурс на фондацията на Елизабет Костова. Ще си живеем дружно - ще ни гледат, ще ни готвят, ще ни глезят. В самия Ню Йорк имам срещи с издатели. На 23 ноември - четене в консулството ни. Приятно звучи, но докато уточнявахме програмата, през цялото време се опъвах - изтормозих се психически. Колкото и да не им се вярва на повечето хора. Физическото натоварване също е голямо. Миналата седмица бях във "Витгенщайн" във Виена. Само за ден се прибрах в Ямбол. Пътешествията ме изкушаваха на младини. Както се казва в американските филми, вече съм стар за всичко това. Едно време, естествено, мечтаех да видя Ню Йорк. Е, вярно е, че там живее внукът ми. Така че сега имам и емоционална мотивация. А и книгата за Гео - не знам защо - но ми се е прищяло да я видя на голям език.
- Как ви се вижда белия свят, когато решите да напуснете временно дома си заради него?
- Преди две години за първи път излязох в тъй наречения Запад. Отидох в Берлин и Лайпциг - най-бляскавата витрина на сегашна Германия - за четенето на моята трилогия, излязла на немски.а Цивилизационният шок - от Ямбол в Лайпциг, където са изсипани милиони - беше огромен. Най-буквално разбрах какво означава това. Ако някой в първия миг ме беше запитал как се казвам, вероятно щях да се замисля за минута. Ни приемам, ни предавам. Неописуема разлика, две планети. Същото изпитах миналата седмица и във Виена. Красота, уют, човещина. Но така или иначе съм си от Ямбол. Не ми се вярва, че сега, покрай Америка, ще стана голям пътешественик. Не кокетнича - възрастта си казва думата.
- Вие обаче постъпвате доста хитро - гледате си кефа в Ямбол, пишете си и наблюдавате сеира, примерно, на столичаните...
Аз съм си професионален провинциалист.
Отстранението е не само удобно, но и полезно. В Ямбол не бързам за никъде. В София истерията ме побърква. Не си представям, че бих живял тук. Просто съм мързелив - в хубавия смисъл на думата, ако той, разбира се, е възможен. В Ямбол всичко се случва в шепата. Няма го юркането. Анализирам от дистанция. Ако съм в столицата, волю-неволю, ще бъда въвлечен в литературните разпри. Но най-малко не се обиждам, когато ме наричат "ямболски писател". Заниманието с това, с което предполагам, че се занимавам, не е въпрос на адресна регистрация. А на това къде присъства направеното от теб - добро или лошо.
- Вашата книга вдигна голям шум не само заради трите си награди - как се стигна до нейното написване?
- Покрай един прост въпрос. Запитах се дали Гео Милев е изпитвал болки от раната в главата си - част от черепа му е липсвала, направо се е виждало как пулсира мозъкът му, нямало е дори елементарна пластина. Разговарях с доста хирурзи. Те ми разясниха, че болката е адска. Този факт свали Гео от стената - той престана да бъде икона и се превърна в съвсем нормален човек с ужасяващи страдания. Занимавал съм се десетилетия с личността и творчеството на Гео, но никога не съм вярвал, че работата ще опре до художествен текст. Също толкова нормален - казано грубо и с клише - се оказа и Георги Шейтанов. Отличното му перо до някъде изненадва - той никога не завършва училище, а на 17 вече е нелегален. Млади, умни, весели, с чудно чувство за хумор. И най-важното - приличали са си. Но не само защото Шейтанов е инвестирал в списание "Пламък", за което е знаел, че ще разшири влиянието на неговото движение, което наричам български просветен анархизъм. Просто са се нацелили - изключителни публицисти, ерудити, бунтовници. Единият срещу статуквото в културата и литературата, другият - срещу държавата. Резултат от другаруването им е именно "Пламък". После естествено дойде и езикът в книгата - не осъвременен, а съвременен на тях двамата. Голяма забава е да архаизираш.
- Що за личности са били те?
- Трудно е да се каже. Анархизмът не признава нацията, тъй като тя не може без държава, която той отрича. В този смисъл Шейтанов е интернационалист. 20-те години на миналия век -не го казвам аз, а самият професор Светлозар Игов - са единственото време, в което българската литература е в синхрон със западноевропейската. В останалите епохи сме много много назад. Дори и сега - така нареченият постмодернизъм вече го забравиха в Европа. Та анархизмът през същите тези години, 20-те, е бил в точен синхрон с европейския. И става така, че след 1925-а - когато ги няма нито Гео Милев, нито Георги Шейтанов - "Пламък" представа да съществува в първоначалния си вид, така, както двамата са го поддържали.
След тях всичко в литературата ни секва. Връща се в канона. "Златорог" е невероятно списание - но е класика, пълна с уют. Бунтът е прекършен. Няма го. Неслучайно Гео и Шейтанов си отиват по едно и също време, по един и същи начин. Убити от едни и същи хора. Има документи в музея на Гео Милев, в които се казва изрично кой е поръчал смъртта му. Въпросният човек е олицетворение на властта - ако не той, друг щеше да бъде.
- Кой е той?
- Иван Вълков. Когато през 1954-а разравят гробовете на Илиянци и намират черепа на Гео, този човек е жив и здрав, но нищо не помни. Вкарват го в затвора, където умира от старост, май през 1962-а. Всъщност Гео става жертва на македонстващите харамии, които нямат нищо общо със съмишлениците на Яворов и Яне Сандански. Те са докарани в София, за да безчинстват - защото тук за тях няма брат, няма сват. Избиват без скрупули. За Шейтанов също се говори, че е осъден от македонстващите в Горна Джумая - между тях е бил и бащата на Вапцаров - и е обезглавен от неотговорни фактори. Ванче Михайлов е обсебил цялата власт във ВМРО, ликвидирал е когото може - абсолютен изпълнител на заповедите от София. Онова македонско движение - от въстанията и преди войните - отдавна го няма. И малко по-късно, когато вече са свършили работата си, македонстващите са изтикани от правителството, а Ванче Михайлов се оказва негов противник.
- Научихте ли нещо ново за живота на Гео?
- Може би открих Гео Милев едва сега. Подкарах отново всички документи, които съм чел по различни поводи. Звучат ми по нов начин. Очите ми отвори Георги Янев, страхотен архивист и четец, който доскоро беше шеф на къщата музей. Така уж вече известното ме плясваше през физиономията. Какво знаем за Мила Гео Милева - невероятната жена, силния човек. Тя отглежда двете им дъщери, момичето на сестра си Анна Радославова, че и едно сираче. Плаща високо образование и на четирите момичета - благодарение на парите от уроците по френски, които дава с години след смъртта на мъжа си. Мила е била много добра актриса, но не е можела да се занимава с театър. Не по-малко интересна е връзката между Гео и Борис Касабови. Вторият е обожавал брат си, въпреки че е бил от другата страна на барикадата - участвал е в деветоюнския преврат, бил е в областната военна управа... В спомените на Мильо Касабов за сина му се казва, че Гео прогресивно е ослепявал и с лявото око. Пуснал е прошение за увеличение на пенсията му. В него казва, че не може да работи наведен повече от час, защото главата му ще се пръсне от болка. А е оставал над текстовете по 25 часа в денонощие, преодолявайки физическите мъки - в името на това, за което е знаел, че е предназначен. Може би досещайки се, че времето му е кът.
- Може ли да изскочи изненада от заключено досега чекмедже?
- В спомените има една беля - писани са до 1956-а, когато всички са се подчинявали на доктрината. В тези текстове Гео Милев е само прогресивният писател - и нищо друго. Няма го човека. А хората, разказвали за него, са умни - но просто така е трябвало. Чете ли се между редовете, могат да се научат много неща.
- Не ни ли омръзна да четем историята между редовете, за да се домогнем до истината...
- Казвал съм и друг път в "Стандарт": Хора, четете умни книги днес, за да не четете забранени утре. Дори "заех" тази моя реплика на Гео Милев. Нацията има още едни грях - понякога го "отперва" на слухове. Крайната фаза на ужаса. Спускат нещо "от горе" - и за да го разтълкуваш, го четеш обратно. Но слуховете не водят до нищо позитивно. Скоро ще започнем да си говорим само в кухнята.
- Мислите ли, че вървим натам?
- Да. И не се страхувам да го кажа. Някои допущат, че вървим към диктатура. Убеден съм, че ние вече живеем в диктатура. И тя е много различна от щампата й. Бойко Борисов, разбира се, не е Пиночет. Но това е качествена разлика. Принципна - няма. Ние съществуваме в тоталитарна демокрация. Бащицата решава всичко - главно проблеми, свързани с пари. Разбира се, и други неща. Сам. Неговият език е достатъчно ясен: Аз дадох. Но нещата стават необратими. Дано не съм прав. Ако въобще има някаква надежда, то тя е в децата. Ако, разбира се, ги оставим сами да откриват света.
- Тогава ли нацията най-после ще започне да цени великите си личности?
- Ще се случи, когато поколенията се сменят физически. Пише го и в Библията. Година и половина след излизането на "Една и съща нощ" си дадох сметка, че тя си живее свой живот. Гледам го отстрани, радвам се. И често се срещам с ученици от горните класове, от елитни гимназии. Те показват удивителен интерес към Гео Милев и историята ни от 20-те години. В началото ми се стори странно, но после си помислих, че е съвсем естествено. Тези млади хора, които, слава Богу, не знаят нищо за случилото се преди 1989-а, са достатъчно разумни, за да видят направените бели петна. Никой не ги запълва. Между белите петна е животът и творчеството на Гео Милев. Какво знаем за него - "Септември", "Полицейска критика", "Писмото до Борис Вазов"... И нищо друго. А публицистиката му все едно, че е писана сега. Същото се отнася и за Георги Шейтанов. Та учениците, с които се срещам, вече очевидно осъзнават, че няма настояще без минало
Не казвам, че всичките им връстници в България са се втурнали да анализират съдбата на Гео или на Яворов. Но искрата е запалена. Въпреки че за съжаление в програмите на гимназиите и университетите нищо не се променя за добро. Само към лошо.
- Имате ли друг фаворит сред баш интелектуалците от първата половина на миналия век?
- Страшно много харесвам хората на духа от 20-те. През последните 30 години се занимавам с тях. През 84-а започна да излиза моята трилогия, онази с "Кукувича прежда". За анархизъм, модернизъм, страх, ужас, предателство... Сегашната ми книга звучи като нейна четвърта част.
- Набърквате ли се в споровете из вашата гилдия за това кой е по-по-най - или сте си добре далеч от тях?
- През 90-те много обичах да работя за "Литературен вестник". Там бяха публикувани важни са мен неща, излизали по-късно в книги. Но постепенно се отдръпнах. Не ща да звуча грубо, но се страхувам, че става въпрос за парцелирана литература. Хората в нея не четат другарчетата си отвъд синура. Или пък ако четат някой от другия кръжец, то го правят недобронамерено. Творческите спорове са голяма работа. Но тук не става дума за тях, а за делене на нивата. И излиза, че няма единен литературен процес. Това не ми харесва. Опасно е. Защото ако започнат да се отварят бели полета, става много страшно. За добро или за лошо, българинът познава историята си от литературата, а не от учебниците. Знаем за Батак от Вазов. Да си спомним големите скандали, когато някой се опита да каже нещо по-различно от това, което е написал Вазов. И по негово време е имало скандали - но от тях се е раждала истината. Национална литература не се прави с лепене на етикети. Иначе си другарувам с хора от различните групи. Въпреки че едните питат защо представям другите на "Ямбол чете". Чакайте, бе, става дума за качество, а не за ежби, дразги и гадни коментари във Фейсбук. Накрая - една майна на всичко и на всички, и си гледаш работата. Ама не е хубаво. Какво делят? Големите тиражи и гигантските хонорари ли? Славата? Добре! Но докато се карат, графоманите действат - заради тях вече секат горички.
---
Иван Добчев вкарва два големи монолога в постановката си "Гео" в Народния - оригинални текстове на поета. "Опитваме се да реконструираме живота му, който е брутално прекършен. Откакто познавам поезията на Гео Милев, се питам какво е довело до този трагичен финал. Романът на Христо Карастоянов има голямо значение за възродения интерес към времето на Гео и Шейтанов. Много истини за тях дълги години са потулвани и не са коментирани по политически съображения", казва известният режисьор. И въпреки че неговият спектакъл е вдъхновен от романа "Една и съща нощ", тук става дума за съвсем самостоятелно произведение - драматургично тайнство. То е съзвучно с книгата. Добчев и Карастоянов мислят еднакво - не само защото са връстници. Всъщност те са бунтовници като своите герои. "Нека публиката се запита дали 20-те години са наистина минало? Можем ли вече да затворим тази страница от нашата история?", анализира Карастоянов. Добчев е категоричен - текстът в книгата и на сцената отразява опита на българската душа да се срещне с европейската, с модерната, както казва самият поет. Каквото е "донесъл" Гео Милев от Германия, се е сблъскало в България с консервативност, с патриархален манталитет, с мисленето, което не мърда и до днес. "От Вазов насам - нищо ново и различно", твърди Добчев.
аааааа
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
