Жа­на д'Арк - пас­тир­ка или обу­чен пъл­ко­во­дец

• Ор­ле­ан­ска­та де­ва мо­же да е би­ла един от ве­ли­ки­те ма­гис­три на Ор­де­на от Си­он
• Тя е да­ма от бла­го­ро­ден род със за­вид­ни поз­на­ния в на­у­ка­та и во­ен­но­то де­ло

Прос­таш­ки ки­кот ог­ла­ся вхо­да на френ­ска­та кре­пост Во­ку­льор, ко­га­то в щи­пе­що­то ут­ро на 22 фев­ру­а­ри 1429 г. ед­на 17-го­диш­на хла­пач­ка пов­тор­но се из­пра­вя пред пор­ти­те. Бра­дя­са­ли­те стра­жи с мът­ни от снощ­но­то ви­но очи са убе­де­ни, че то­зи път ше­фът им Ро­бер дьо Бод­ри­кур ня­ма да я вър­не об­рат­но в род­но­то й се­ло Дом­ре­ми. А на­ис­ти­на ще я на­ка­же в кух­ня­та. Но, до­ка­то те­кат ци­нич­ни­те об­ло­зи "как точ­но", се случ­ва чу­до. Ко­мен­дан­тът не са­мо при­е­ма хи­ла­ва­та мо­ма, пред­ста­ви­ла се ка­то Жа­на д'Арк. Но

из­слуш­ва бръ­що­ле­ве­ни­я­та й

че има бо­жес­тве­на ми­сия да спа­си Фран­ция от ан­глий­ски­те на­шес­тве­ни­ци. И - о, ужас, лич­но из­пъл­ня­ва во­ля­та на лу­на­тич­ка­та - ау­ди­ен­ция при хер­цо­га на Ло­та­рин­гия. Дьо Бод­ри­кур да­ва на мо­ми­че­то мъж­ки дре­хи и го ес­кор­ти­ра до дво­ре­ца в Нан­си.

Ко­га­то са­мо ня­кол­ко дни по-къс­но Жа­нет, как­то са­ма се на­ри­ча мал­ка­та, вир­ва над­мен­но бра­дич­ка­та си пред хер­цо­га, дво­рът из­тръп­ва. Ни­кой не мо­же да по­вяр­ва на уши­те си. За­що­то по­пи­та­на как­во ис­ка, се­лян­ка­та наг­ло от­го­ва­ря: "Ва­ши­ят син, ко­не и не­кол­ци­на доб­ри мъ­же, ко­и­то да ме от­ве­дат във Фран­ция". Ис­то­ри­ци­те и до днес си блъс­кат гла­ви­те за­що Ор­ле­ан­ска­та де­ва без­на­ка­за­но дър­жи тон и как­во точ­но е би­ло же­ла­ни­е­то й. Хер­цо­гът ня­ма син. До не­го в трон­на­та за­ла се­ди зет му - Ре­не Ан­жуй­ски, Доб­рия крал, за­па­лил мно­го от ис­кри­те на ев­ро­пей­ския Ре­не­санс. Яв­но Жа­на е има­ла пред­вид не­го, за­що­то Доб­ря­ка я прид­ру­жа­ва в пъ­тя й към дво­ре­ца на до­фи­на в Ши­нон. И се сра­жа­ва ра­мо до ра­мо с Де­ва­та по вре­ме на об­са­да­та на Ор­ле­ан.

Има не ед­на вер­сия за от­но­ше­ни­я­та меж­ду френ­ска­та све­ти­ца и Ре­не Ан­жуй­ски. Ци­ни­ци­те твър­дят, че са би­ли лю­бов­ни­ци. Мис­ти­ци­те - че са об­вър­за­ни с клет­ва в тай­но уче­ние. Ре­не не е слу­ча­ен чо­век. Има 4 граф­ски тит­ли - на Бар, Про­ванс, Пи­е­монт и Гиз, ста­ва хер­цог на Ка­лам­брия, Ан­жу и Ло­та­рин­гия. Крал е на Ун­га­рия, на Не­а­пол и Си­ци­лия, на Ара­гон, Ва­лен­сия, Ма­йор­ка и Сар­ди­ния. А из­пъл­ня­ва

при­щев­ки­те на ед­но де­те от прос­то­лю­ди­е­то

Раз­пли­та­не­то на за­гад­ка­та тръг­ва от най-ин­те­рес­на­та и впе­чат­ля­ва­ща тит­ла, ко­я­то има Доб­ря­ка - крал на Йе­ру­са­лим. Раз­би­ра се, тя е сим­во­лич­на. По то­ва вре­ме ле­ген­дар­ни­ят Ут­ре­мер е са­мо ро­ман­ти­чен спо­мен за слав­ни­те ри­цар­ски вре­ме­на. А Там­пли­ер­ски­ят ор­ден, па­зи­тел на Све­ти­те зе­ми - пе­пел от кла­да­та на Жак дьо Мо­ле. До­ри и на ду­ми оба­че тит­ла­та крал на Йе­ру­са­лим е знак за при­ем­стве­ност, прос­ти­ра­ща се на­зад във вре­ме­то чак до Год­фрид Бу­лон­ски, ри­ца­ря ос­во­бо­дил Све­ще­ния град, пър­вия вла­де­тел на Йе­ру­са­лим­ско­то крал­ство. Из­сле­до­ва­те­ли­те на тай­ни­те об­щес­тва со­чат Год­фрид Бу­лон­ски за ос­но­ва­тел на ор­де­на от Си­он. Дан Бра­ун на­ка­ра све­тът да по­вяр­ва, че то­ва мис­тич­но об­щес­тво, оце­ля­ло от 1090 г. до днес, е приз­ва­но да па­зи крал­ска­та кръв на Хрис­то­во­то по­том­ство. Ис­то­ри­ци­те са по-сем­пли в хи­по­те­зи­те си. За тях ор­де­нът от Си­он е по-ско­ро фи­ло­соф­ски­ят ра­зум и дип­ло­ма­ти­чес­ка­та си­ла, съз­да­ли и на­ло­жи­ли най-страш­ния, но и най-ро­ман­ти­чен сред­но­ве­ко­вен ор­ден - там­пли­ер­ския.

Днеш­ни­те пос­ле­до­ва­те­ли на Хрис­то­ва­та ми­ли­ция не смя­тат ни­то Жа­на д'Арк, ни­то Ре­не Ан­жуй­ски за част от нас­лед­ство­то на слав­ния ор­ден, окон­ча­тел­но лик­ви­ди­ран от си­не­о­кия Фи­лип Ху­ба­ви през 1314 г. Но мъл­чат, ко­га­то ста­не въп­рос за връз­ка­та им с ор­де­на в сян­ка - от Си­он. А той за раз­ли­ка от бед­ни­те ри­ца­ри на Хрис­та е по-ско­ро по­ли­ти­чес­ки. Ако там­пли­е­ри­те са гру­ба­та си­ла на бой­но­то по­ле,

чле­но­ве на брат­ство­то от Си­он

са тай­но­то ос­трие на дип­ло­ма­ци­я­та. И въп­ре­ки че се на­ри­чат "мо­на­си", в ре­ди­ци­те им всъщ­ност се на­реж­дат мно­го же­ни. Ле­то­пи­си­те сви­де­тел­стват, че до 1188 г. два­та ор­де­на имат об­що ръ­ко­вод­ство. Раз­ри­вът нас­тъп­ва след прев­зе­ма­не­то на Йе­ру­са­лим от са­ра­ци­ни­те го­ди­на по-ра­но. "Ба­щи­те" от Си­он об­ви­ня­ват са­мо­на­де­я­ни­те вой­ни с бе­ли пла­що­ве. Под­чи­не­ни са­мо на па­па­та, неп­ри­лич­но бо­га­ти и влас­тни, там­пли­е­ри­те пък са убе­де­ни, че ве­че ня­мат нуж­да от съз­да­те­ли­те си. Ле­ген­ди­те, свър­за­ни с Ор­де­на от Си­он, раз­каз­ват, че един от не­го­ви­те ве­ли­ки ма­гис­три е не друг, а Ре­не Ан­жуй­ски. Но мно­зи­на се чу­дят да­ли пре­ди не­го на "тай­ния трон" не е би­ла Жа­на от се­ло Дом­ре­ми. Как ина­че би дръз­на­ла да да­ва на­реж­да­ния на хер­цо­га и Ре­не? Още по­ве­че че спо­ред пос­лед­ни­те ис­то­ри­чес­ки сен­за­ции Ор­ле­ан­ска­та де­ва изоб­що не е би­ла пас­тир­ка. А да­ма от бла­го­ро­ден род, вла­де­е­ща ня­кол­ко ези­ка, със за­вид­ни поз­на­ния в на­у­ка­та и во­ен­но­то де­ло.

Всъщ­ност по-ве­ро­ят­но е на­че­ло на "мо­на­си­те" от Си­он в то­зи мо­мент да е дру­га­та да­ма, учас­тва­ла в скан­да­ла в трон­на­та за­ла в Нан­си. Йо­лан­да Ан­жуйс­ка, май­ка на Ре­не. Каз­ват, че то­ва е же­на­та, без чи­я­то бла­гос­ло­вия ни­що не се случ­ва­ло, че точ­но тя

вдъх­но­ви­ла по­хо­да на Жа­на

и учас­ти­е­то на Ре­не в не­го. Слу­чай­но или не след Доб­рия крал кор­ми­ло­то на ор­де­на от Си­он пре­ми­на­ва в ръ­це­те на дъ­ще­ря му - Йо­лан­да дьо Бар. През ве­ко­ве­те то­ва тай­но брат­ство е би­ло ръ­ко­во­де­но от още по­не две же­ни. Ма­кар ро­ля­та им ви­на­ги да е ос­та­ва­ла в сян­ка, те на прак­ти­ка уп­рав­ля­ва­ли съд­би­ни­те на Ев­ро­па.

Всъщ­ност ис­ти­на­та е, че в Ор­де­на на там­пли­е­ри­те от на­ча­ло­то до края е има­ло же­ни. По во­ля­та на св. Бер­нар от Клер­во, иде­о­лог на хра­мо­ви­ци­те, все­ки бла­го­род­ник, кой­то ста­вал там­пли­ер, да­ря­вал ця­ло­то си иму­щес­тво на ор­де­на и по­ла­гал обет за це­ло­мъд­рие. Но по-го­ля­ма­та част от вой­ни­те ве­че би­ли се­мей­ни. За­то­ва до­мо­ча­ди­е­то им съ­що вли­за­ло в Ор­де­на. За пред хо­ра­та же­ни­те уж по­ма­га­ли в кух­ня­та. На прак­ти­ка оба­че те­зи бла­го­род­ни да­ми от най-вис­ши­те арис­ток­ра­тич­ни ро­до­ве на Ев­ро­па из­пъл­ня­ва­ли слож­ни дип­ло­ма­ти­чес­ки ми­сии. Пак по ус­тав, ко­га­то ри­цар за­ги­нел на бой­но­то по­ле, по­ло­ви­на­та от да­ре­но­то от не­го иму­щес­тво се връ­ща­ло об­рат­но на съп­ру­га­та и де­ца­та му. Но прес­мет­ли­ви до край­ност, ве­ли­ки­те ма­гис­три на Ор­де­на връ­ща­ли на ду­ми за­мъ­ци­те. И ос­та­вя­ли гра­фи­ни­те в ко­ман­де­ри­и­те, ка­то се гри­же­ли за бла­го­със­то­я­ни­е­то им до сет­ния им дъх. В един от най-ста­ри­те ус­та­ви на ор­де­на - Ла­тин­ския, има пре­по­ръ­ка: да не се при­е­мат мно­го же­ни. Тра­ди­ци­я­та е оце­ля­ла до днес. Ед­ни от най-важ­ни­те пос­то­ве в Там­пли­ер­ски ор­ден са по­ве­ре­ни на да­ми. По при­ме­ра на Жа­на и Йо­лан­да те от­го­ва­рят за дип­ло­ма­ци­я­та и ре­да.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com