Църквата ни с втора номинация за Нобел

Пловдивският митрополит Кирил готов да легне пред влака, за да спаси евреите, свещениците ни доказват, че расизмът е чужд на православния дух

Още в началото на миналата година стана ясно, че потомци на българските евреи са решили Българската православна църква да бъде номинирана за нобелова награда за мир. През февруари 2016 г. Моше Алони, който е адвокат от Тел Авив, заяви, че в началото еврейската общност у нас е пожелала да даде наградата на българския народ. Но България не успява да спаси от лагерите на смъртта 11 000 евреи от тогавашните й територии, които са сега в границите на Македония и Гърция. Тогавашната власт събира в Пловдив евреите, които ще трябва да заминат за Аушвиц. Но Пловдивският митрополит Кирил, който по-късно става патриарх, заявява, че нито един евреин не може да напусне страната. Ако това стане, той ще легне пред влака и няма да допусне те да отидат на смърт.
„Моето мнение е, че този, който трябва да получи наградата, е Българската православна църква, защото тя, в сравнение с други църкви доказа, че е смела и доблестна. И се заяви в защита на българското еврейство, гонено от изверги и фашисти", коментира тогава пред БНТ Моше Алони. По думите му, дори БПЦ да не получи наградата, за него и съмишлениците му това няма значение, защото така или иначе светът ще разбере за БПЦ и България, както и за делото на българските архиереи.
Към днешна дата Българската църква вече е номинирана, а наградите ще бъдат раздавани през септември тази година.
През декември 1940 г., дни след разширяването на Тристранния пакт с Унгария, Румъния и Словакия и в период на усилено подготвяне на България да с включи в него, Народното събрание приема Закон за защита на нацията, който поставя началото на държавно организиран тормоз и преследване на евреите у нас. Още при внасянето на законопроекта видни интелектуалци и общественици, сред които Тодор Влайков, Елин Пелин, Григор Чешмеджиев, Стоян Чилингиров, Елисавета Багряна, Людмил Стоянов и Константин Константинов, подписват протестно писмо срещу закона. В парламента законопроектът е остро критикуван от Петко Стайнов. Стотици хиляди български поданици се подписват в защита на евреите, като неграмотните са слагали своя пръстов отпечатък. Тази подписка Цар Борис Трети очаква, за да отмени решението за депортация на евреите.
Законът за защита на нацията е последван от Закон за еднократния данък върху имуществата на лицата от еврейски произход (юли 1941) и Закон за възлагане на Министерския съвет да вземе всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси (юли 1942). Антиеврейските закони и подзаконови актове до голяма степен следват по-ранни подобни норми от Румъния, Унгария и Франция.
Антиеврейското законодателство налага тежки регулации върху собствеността на евреите, като голяма част от нея е на практика национализирана срещу държавни облигации. Недвижима и движима собственост на евреи масово е разпродавана, като средствата се внасят в техни сметки в БНБ, в които към март 1943 г. са натрупани 307 милиона лева. Първоначално титулярите на тези сметки могат да теглят пари от тях с разрешение на държавните органи, но впоследствие това им е забранено, а по-късно самата администрация започва да използва тези пари без знанието на собствениците. Наложеният през 1941 година еднократен данък върху имуществото на евреите е в размер на 20% (25% за имущества над 3 милиона лева) и достига общ размер от 1,4 милиарда лева (около 20% от сумата на преките данъци по това време). Данъкът и кратките срокове за неговото изплащане на практика довеждат до ликвидацията на множество предприятия, собственост на евреи.
Прилагането на антиеврейските мерки е възложено на създадено през август 1942 година Комисарство по еврейските въпроси към Министерския съвет, оглавено от Александър Белев. До края на годината то изселва от София над 1500 души, конфискувайки и раздавайки жилищата им по свое усмотрение.
На 4 март 1943 г. започва депортиране на евреите от Беломорието. 4058 души са транспортирани до Лом и оттам са качени на 4 корабчета и са изпратени до Виена. Оцеляват само 100 от тях. Български полицейски части (под немско командване) в Битоля и Скопие събират евреите от Вардарска Македония и от 10 март започва депортирането на 7144 души с вагони до дунавските пристанища Лом и Видин. Оттам те са отведени в Треблинка. Оцеляват само около 200 от тях. На 12 март са депортирани 161 евреи от Пиротско през Лом за Виена.
Българската православна църква се оказва единствената верска институция, намираща се териториално под контрола на Хитлер, която открито заявява своята позиция. Тази нейна откритост, съвместена с активни обсъждания на заседания на Светия Синод, проповеди и конкретни преписки и действия, стимулират българската общественост и въпреки свалянето междувременно на Димитър Пешев от поста му в Народното събрание, се формира силен обществен натиск срещу депортацията на евреите. И именно в рамките на диоцеза на Българската православна църква, те биват спасени от посегателствата на антисемитизма. Защото на православния дух е чужд всеки етнофилетизъм и расизъм, но му е свойствено да защитава правото на живот и свобода. Проникнат от този дух, целият български народ застава зад своя духовен водител – Българската православна църква.
Българският цар Борис пък хвърля „прах в очите" на германците. В разговорите си с пълномощния посланик на Райха в България Адолф-Хайнц Бекерле царят дълго време го убеждава, че се работи по окончателното „разрешаване на еврейския въпрос", дори след подписа му за отказ от депортация.
През 2013 г. година България отбеляза 70 години от спасяването на своите евреи. Унищожаването на 50 000 невинни мъже, жени и деца по време на най-жестокото преследване за всички времена срещу евреите – Холокоста, бе спряно от цялото българско общество благодарение акцията на 43-ма депутати от 25-тото Народно събрание през 1943 г., начело с Димитър Пешев, зам.-председател на българския парламент тогава, и на 21 интелектуалци, които са за отмяна на решението за депортиране, както и на последвалото взимане (съгласно действащата Конституция) на крайното съдбоносно решение от цар Борис III (9 март 1943). По този повод родната ни църква отново бе номинирана за наградата на Нобел.
И тогава, и сега Българската църква остава единствената религиозна институция, номинирана за Нобелова награда за мир, което показва едно - че именно тя е и носител на духа и учението на християнството. Такова, каквото го остави Христос.