Христо Тодоров: От хана до екрана

Заради затворник големият художник се връща в Жеравна

Христо Тодоров: От хана до екрана | StandartNews.com

Много добре разбирам милионера Курйко от "Златния телец" на Илф и Петров, казва Христо Тодоров. Било е време, когато известният художник печели по 60 000 лева на година. Една кола е 8000. Но как да я вземе. Опашката в "Мототехника" е от "Люлин" до Халите. Записват се предварително. Чака се по петнадесет години. Зографът успява да купи изоставена кошара край Бистрица. По собствен проект я превръща в луксозен чифлик. Елитът на София - артисти, режисьори, телевизионери, неуморно атакуват обителта. Привличат ги чистият въздух, интелектуалното общуване и най-вече скарата, върху която винаги цвърчат пресни пържоли. Виното допълва идилията.

Една вечер току-що амнистиран затворник се настанява в сградата и изненадващо напада собственика й. Истинско чудо е, че се спасих, връща се към ужаса художникът. Никой нямаше да разбере какво е станало с мен. От този миг райското място вече не е негово. Преследват го кошмари, страхова невроза. Не смее да заспи под покрива на някогашната си любима кошара. Крадци ограбват обзавеждането. Отмъкват два камиона багаж.

Христо продава имота и се връща в родната Жеравна, селото, от което е тръгнал преди повече от четири десетилетия. Там е рухналата къща на прадядо му. Шестнадесет наследници потриват ръце. Вдигат до небето цената на своя дял. Художникът плаща на всички, но огорчен от роднинското мародерство, отсича: Повече никой от вас няма да влезе тук. Днес някогашната руина е красива къща, в която има картини, духовит стопанин и ракия. На метри от нея е домът на Йордан Йовков. Писател и художник имат една любов - Албена.

След седми клас мнозина от връстниците на Христо Тодоров поемат за града да учат. Той няма този късмет. Беднотия. На разклона, на който се срещат пътищата за Жеравна и Котел, има хан. Жътвари и търговци спират там колите си и развързват воловете да починат. В хана Христо е момче за всичко: пали печките, сервира, върти метлата, а остане ли му свободна минута, вади грижливо скътаните картончета от цигарени кутии "Слънце", плюнчи химическия молив и рисува: волове, хора, планината. И това сигурно щеше да продължи безкрай, ако не се беше появил онзи французин, когото всички наричаха Американеца, а всъщност си беше чист българин. Георги бе ходил по света, живял под Айфеловата кула. Обикалял музеи, видял световните шедьоври. А с жена си - богата французойка, са собственици на фабрика за обувки. Но в България идва 9 септември 1944 година. Родината започва да строи социализъм, нов живот. Носталгията грабва патриота. Георги искал да бъде в градежа. Семейството продава фабриката, а парите са превърнати в девет килограма кюлчета злато. Ентусиазмът на родолюбеца обаче е смазан твърде рано. Още на родната митница. Новата власт прибира всичкото злато, връща обратно французойката, а на съпруга й казва, че остава в родината завинаги. Така от парижките локали френският зет попада директно в жеравенския хан - готвач. Христо слушал историите му, а онзи гледал драсканиците му. Накрая отсякъл: Имаш ръка, ще те пратя в София при Мария. Тя ще те научи.

Първото, което бъдещият художник вижда, след като вратата пред него се отваря, е лъскав пеньоар и женски обеми. Забележително. Да им се любува дълго обаче, време няма. Вратата рязко се затваря. Пълно разочарование. Явно жената е очаквала не някакъв дребен мършав момчиляк, а як балканджия, който да й служи и за по-деликатни цели. На втория опит Христо успява да обясни кой е и обемната красавица го пропуска в апартамента си. После слага пред него репродукцията "Червената къща в Карлово" на Димитър Танев, четки, акварел и нарежда: Рисувай!

Следват най-тежките минути в живота му. Момчето за първи път вижда бои. Маже в несвяст, от лицето му тече пот, пикае му се. Дамата фиксира цапаницата му, казва едно "хм". Да. Звучи като одобрение.

На другия ден картините за рисуване вече са десет. После още десет и така, докато купът с рисунки доста набъбва. А сега тръгваш да ги продаваш, нарежда дамата. Ще ходиш по предприятията и ще търсиш партийния секретар. Обхванати от умиление при вида на момчето, което събира пари, за да учи за художник, секретарите развързват кесията. Мария прибира всичко, без дребните пари за храна и хотел. С времето жеравенчето перфектно усвоява ролята си на пласьор на картини. За две години от неговите рисунки дамата прибира около 2 800 000 лева. В джоба му обаче няма нищо. Поредното предприятие, в което влиза, е на ул. "Московска" в центъра на София. На вратата пише СБХ. Поредният партиен секретар сухо казва: Покажи! Докато нарежда картините, Христо вижда на стената няколко платна на Владимир Димитров-Майстора. Той, разбира се, не е чувал за него, единственото, което го тревожи, е, че някой го е изпреварил.

Докато партийният секретар съсредоточено гледа акварелите, Христо му прави основателна забележка:

- Много сте близо, картините трябва да се гледат отдалеч.
Мъжът гледа странно.
- Ти знаеш ли къде се намираш.
- Ами в някакво предприятие.
- Тук е Съюзът на българските художници. Ти си на лъва в устата.

Човекът, който казва това, е големият скулптор Драган Лозенски, автор на паметника на Иван Вазов в центъра на София. Христо вече няма какво да крие. Разказва всичко: за Мария, картините, търговията, парите.
Др. Лозенски внимателно изслушва момчето и почти заповядва:
- Продаваш последните работи и се връщаш в Жеравна. Скоро ще открием рисувално училище. Ще ти се обадя кога да дойдеш.
- Къде ти са парите - с тези думи го посреща баща му. Той не го е виждал от две години, не знае патилата му. Мисли, че синът е ходил да учи занаят. Значи все нещо трябва да е припечелил. Христо мисли за друго. За писмото от София. То пристига, но не е това, което чака. Госпожа Мария твърди, че я е ограбил и че ще го върне с полиция. В къщата настава паника. Какво си направил, тюхка се бащата.
Най-накрая идва и другата вест. След няколко дни Христо е на изпит. Борбата е между седемстотин души за тридесет места в рисувалното училище. Класира се трети. Пак трети е след приетите и в Художествената академия няколко години по-късно. Избира специалността сценография, за да знае, че един ден ще има заплата. Завършва и веднага е назначен в телевизията. Наоколо са звездите на българския театър и кино. Той е техен приятел. Жеравна вече е детски спомен.

Моя картина е подарена на Брежнев

- Г-н Тодоров, работили сте 35 години в единствената тогава Българска националната телевизия. Сменили сте десет директори. За кой ще кажете, че е голям авторитет и професионал?

- Леда Милева милееше за хората. Обичаше талантите и гонеше бездарниците. Тя беше голяма личност. Разбира се, и Иван Славков. Правех сценографията на повечето постановки на телевизионния театър, на новогодишните програми, по едно време ме направиха председател на художествения съвет. Без моя подпис не могат да се изплатят хонорарите на актьорите. На тези, които заслужават, добавях отгоре. Главният счетоводител ме извика: Момче, както я караш, скоро ще банкрутираме.

- Ваша е сценографията на пиесата "Тази малка земя" от Георги Джагаров, реж. Енчо Халачев, в Народния театър. Като видял декорите ви, големият актьор Стефан Гецов се отказал от главната роля. Защо?

- Реших сцената да бъде черна кутия, облечена в кадифе. Идеята беше много модерна. Трябваше ми обаче оборудване, което прави т.нар. светлинна завеса. Можехме да го купим от Швеция. Струваше 50 000 долара. Директорът на театъра, ген. Гетман, подскочи. Много пари.

Джагаров обаче, тогава голям шеф, беше зад нас. Купиха осветлението. Гецов обаче не възприе декора и се отказа. В главната роля влезе Георги Георгиев-Гец. Премиерата беше истински фурор. Взех голяма награди. Гетман ми се извини, а Гецов съжали, че не е разбрал работата ми. Пиесата се игра с голям успех и в Москва.

- Имате 35 самостоятелни изложби, нарисували сте хиляди картини и нямате нито една. Кое е най-скъпото платно, което сте продали?

- Когато съветският вожд Леонид Брежнев навърши 60 години, от България му подариха моя картина. Купиха я тогава за 2500 лева. Пак мое платно от 25 години е в постоянната експозиция на съвременните европейски автори в Дрезден.
Приятел ми уреди изложба в Стокхолм. Много богата жена на около 45 поиска да й направя портрет. Изработих го за три часа, като я подмладих с 10-15 години. Тя беше на върха на щастието. Целува ме. Извади чековата книжка и пита: Колко? 300 долара, отвърнах. Тя ме погледна учудено и подаде чека. А моят приятел побесня. Защо бързаш, за тази работя щях да и взема поне 5000. Да, но кой да знае.

- Твърдите, че сте дали името на курорта Албена.

- Рисувах Йовковата Албена, а в същото време жена ми, архитект, и нейни колеги участваха в конкурс за изграждане на морски курорт. Помолиха ме да им кажа име, с което да кръстят проекта си. Вдъхновен от картината си, казах "Албена". Проектът на приятелите спечели и курортът бе наречен Албена.

Години по-късно с чувство на оправдана гордост застанах пред рецепцията на един от хотелите в курорта. Попитах за стая.

- Всичко е заето - отряза ме администраторката.

- Аз съм кръстник на курорта - казах. - Измислил съм името. Така че ще ми намерите една стая.

- Няма - отвърна дамата. - А вие сте луд.

След този случай повече никога не стъпих в Албена.

- Не успяхте и като преподавател в академията. Защо?

- На първата среща помолих студентите всеки да се представи. Всеки е от лъв нагоре. Помолих ги на другия ден да дойдат с платна и бои, за да започнем да работим. Никой не ме послуша. Вие не искате да рисувате, казах. Защо идвате? След седмица подадох оставка.

- Вече близо двадесет години живеете в Жеравна. Как се изоставя хайлайфа на София и се свиква в едно малко село?

- Отначало ми липсваше средата. Но бързо свикнах. Хората ме обичат. Интересно им е да слушат моите истории. Думите ми влязоха в речника им. Създаваме нова култура. Канят ме непрекъснато на обеди и вечери. Малко се пропих, но за сметка на това оставих цигарите. Всеки ден като се погледна в огледалото, виждам, че ставам все по-млад. Докъде ще стигна така, не знам.

Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай