Миньорското село Габра ще възкресява Чукуровския манастир

Всяка година в последната събота на август жителите на софийското село Габра празнуват Деня на миньора. Нищо, че това е празник на една отмираща вече професия, стотици хора изпълват поляните над селото до манастира „Св. Димитър". Него също го няма – останала е само църквата, строена през 1867 година, за да напомня на хората, че тук се е намирал Габренският или Чукуровски манастир. През 1865 селяните от Габра (тогава Чукурово) събират пари и изпращат своя съселянин Иван Чакъров да вземе разрешение от Цариград за построяване на манастир. През 1866 светата обител вече е построена на мястото на стар параклис, а през следващата година и църквата. Тя е изографисана от самоковските зографи Константин Геров и ученика му Костаки. Днес местните жители имат планове за възстановяване на манастирския комплекс и превръщането му в действаща света обител.

Манастирската обител най-вероятно ще бъде възстановена, но едва ли някой ще вдъхне нов живот на най-старата каменовъглена мина у нас – мина Чукурово, затворена през 2014. Първите сведения за наличието на въглищни залежи в землището на Габра са от 1856 г. когато в "Цариградски вестник" излиза съобщение, че придошлата местна река разкрила част от въглищните пластове. Нуждата от въглища за самоковите на Самоков била причината за интереса към това място. Така през 1867 г. отново в "Цариградски вестник" (брой 311) се съобщава, че османското власт има интерес към разработването на Чукуровския въглищен басейн. Вестник "Дунав" от 2 юли 1872 г. пише, че годишният добив в Чукурово надвишава 500 тона. Малко по-късно започва разработката на Пернишкия басейн.
След освобождението първи концесионер на мината става Светослав Марков, най-големият син на видния възрожденски деятел и общественик Нестор Марков. През 1906 г. Светослав, който работи в „Дирекция на подземните богатство", проявява интерес към находището и закупува голям участък от него. През 1914 г. мина „Чукурово" тържествено е открита в присъствието на самия цар Фердинанд. Светослав Марков живее с цялото си многолюдно семейство на Побит камък. Той е женен за Екатерина Порфириевна, дъщеря на Порфирий Афанасиев, офицер, участник в Руско-турската война 1877/78, един от първите оръжейници у нас. Неговата съпруга Анисия Афанасиева доживява до 103 г. и е погребана в Габра през 1953 г. В годините към семейството се присъединяват и други руски граждани-емигранти, които свързват живота си с мината. Известен и обичан от населението е Александър Лугвиненко, чийто наследник Александър Цолов и днес живее на Побит камък. С мината свързват живота си и синовете на Светослав Марков – Нестор, Марко и Марин.
Съдружникът на Светослав- доктор Симеонов, забелязва, че хумата в находището се отличава с еластичност и огнеупорност. Той купува участък в местността "Банището", като нарича консецията си "Света Марина". По-късно акционерното дружество "Изида" купува концесията и изгражда въжена линия за превоз на хумата до гара Новоселци. Това съживява района и благоприятства добре за въгледобивното предприятие.
Към 1920 г., въпреки разрухата от Първата световна война добивът на чукуровски лигнитни въглища достига 2 000 тона. Работи се по открит способ, при тежки условия и едва в 1939 г. се прави първата подземна галерия. През 1947 г. мината е одържавена, постепенно се въвеждат нови методи и технологии на добив, който достига над 1 500 000 тона годишно.
През 2014 година последният концесионер ликвидира мината.
В продължение на 100 години мина „Чукурово" дава хляб не само на жителите на Габра, но и на хората от цялата околност. Няма семейство, в което да няма няколко поколения миньори. Затова габренци искат да запазят най-скъпият празник за тях – Деня на миньора.
По време на поредния събор Андрей Пенчев, кмет на Габра, заяви на събралото се множество: „Държим да поддържаме традицията жива и пазим наследството си на миньорско селище, на нашите предци миньори, които са били и добри скотовъдци, земеделци, майстори, лечители, свирачи, певци и певици. Това място ни събира не случайно, то пази времето и историята с корените и клоните на дървото пред което се намираме. Това дърво е живо 600 години и помни всичко. Ще запомни и нас, както помни първите заселници по тези земи , думите кюмюр и жижници, Иван Петков Чакъров- Пардоно, детските гласчета по нивите и песните на жътварките, карбидната лампа и първите жени работещи в подземния рудник, звука от багери ЕШ и ЕКГ, от влаковата композиция, от музиката на чукуровските хора и от глъчката на нашите предци и на нашите деца и внуци ..."