„Омагьосаното царство“ се нарича експозицията, с която Софийска градска художествена галерия отбелязва 130 години от рождението на Николай Райнов – най-енциклопедичният интелектуалец на България. Изложбата е резултат от продължително проучване върху творчеството на една от най-значителните фигури в историята на изкуството ни. Голямата известност и митовете около личността му се дължат преди всичко на неговото литературни и публицистични произведения. Николай Райнов, който завършва художествено-индустриалното училище в София през 1919 година, през целия си живот се определя като „декоратор“ и създава значителна продукция в областта на илюстрацията и оформлението на книгата. Най-разпознаваеми са неговите така наречени „стилизувани картини“, които създава през 20-те и 30-те години. Те го открояват като изключително явление на сцената в този период и препращат към единната философска система, обединяваща делото му. Всяко произведение на Николай Райнов – от най-незначителната рисунка до теоретичните му трудове, е фрагмент от този сложен градеж. Някои от декоративните композиции достигат до нас, придружени от обяснение на сюжета, но всички те отразяват дълбоката ерудираност и многостранните интереси на Райнов във философията, историята на религията, етнография, физика, ботаника, астрология, химия и т.н.
В изложбата са включени над 120 произведения на Николай Райнов, обособени в две части - текстове, декоративни природни картини, графични композиции, илюстрации, гравюри от престоя му в Париж (1925-1927), пейзажи в лакова живопис върху станиолена основа, които са без аналог, рисунки по натура с туш, темпера, цветни моливи и акварел. В галерията ще бъдат прожектирани филмите „Николай Райнов“ /1984/ на Александър Бешков и Михаил Стойков, „Николай Райнов – Тютюневият човек“ /1989/ на Христо Вълев и Дарин Камбов, предоставени от БНТ. Куратори са Станислава Николова и Галина Декова. Николай Райнов се вписва в хрониките и с фамилната си история. Роден е във великотърновското село Кесарево на 1 януари 1889 в семейството на видния деец за национално освобождение Иван Райнов. Брат е на художника Стоян Райнов, професор по керамика, баща на световния скулптор Боян Райнов и на писателя Богомил Райнов. Завършва Духовната семинария в София (1908). Следва философия в Софийския университет (1911). Участва в Първата световна война като военен кореспондент към 9-та плевенска дивизия, заела участък от отбранителната линия на Южния фронт, известен като Дойрански. Главен редактор е на списанията „Зеница“ и „Орфей“, на вестниците „Камбанар“ и „Анхира“. Първата му книга „Богомилски легенди“ (1912) е публикувана с псевдонима Аноним. Антон Страшимиров го нарича „творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали“. През 1918 – 1919 пише статии за списанието на Гео Милев „Везни“. Издава „Видения из древна България“, „Книга за царете“, „Очите на Арабия“, „Слънчеви приказки“, „Между пустинята и живота“, поемата „Градът“, превежда „Тъй рече Заратустра“ на Ницше. През 1919-а тръгва на голямо пътешествие в Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия. През 1922–1927 е главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив. Командирован е за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, започва да преподава в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 г.
През 1933 година заедно с професор Благой Мавров и Никола Трифонов се запознава с богомилската книжнина, пазена в хранилищата на държавната библиотека на остров Малта. Изучава основателно историята и същината на богомилското учение в България. През 1930 година основава българската асоциация „Рьорих“. Заради романа си „Между пустинята и живота“, посветен на живота на Исус Христос, е отлъчен от Православната църква. Николай Райнов е автор и на 30 сборника с приказки от цял свят (1930 – 1934); 9 тома „Вечното в нашата литература“ (1941); „История на пластичните изкуства“ – 12 тома. Казва за себе си в Алманах „Жътва“ през 1922-а: „Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека… Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, от дето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо. Живях всякак“. След 9 септември 1944-а Райнов първоначално е на страната на Отечествения фронт, но няколко години по-късно изпада в немилост. Идеологическите различия със сина му, писателя Богомил Райнов, водят до разрив между тях.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
