Рисовачо Владе не обичал да е богат, рисувал безсмъртната душа
Всеки българин има своя представа за Майстора. Така е и защото не много отдавна от кориците на читанките и христоматиите грееха неговите мадони на фона на плодородието на българската земя. В съзнанието лесно се появява и богоподобният образ на Владимир Димитров - на сух, аскетичен мъж с достолепна брада. По някакъв необясним начин художникът е закодиран в българската същност и е заел неотменимо място в националния ни ген.
"Он така го е наредил", казвал и за природата, и за картините си Владимир Димитров. В разговор с всеки употребявал обръщението "Майсторе" и така то станало част от името му още когато бил студент. Знае се, че Майстора не е слагал нито подпис, нито заглавие на платната си. Винаги плащал на моделите си, а често им подарявал копие от картината, която правел за себе си.
На благодетелите си - американеца Джон Оливър Крейн, а по-късно и българското Министерство на просвещението, надлежно давал всички нарисувани картини. Дълговете си плащал редовно, не обичал да е богат. Обичал да странства не само географски, но и във времето и пространството, и не само физически, но и с духа си, за да премери сили с великите в Париж, Рим, Неапол, Венеция, Лондон, Дрезден, Мюнхен, Прага, Америка. Рисувал из селата по поречието на Струма, Шишманица, каквото е общото име на местата, свързани с битките със сърбите през 1356 г. на цар Иван Шишман, че даже и в трънските села.
Моралът бил над всичко за Майстора. Той смятал, че изкуството е свещенодействие. "Без дух може ли да се върши работа? Не може да се построи общество без дух и вяра...", казал веднъж той. И даже когато рисувал само цвете, то пак е свързано с идеята за вечния живот. Вярвал в доброто, следвал стъпките на Христа и в последния си миг изповядал, че душата му е безсмъртна.
Неговото верую е, че "живописната творба има две точки: естетическа и етическа - да усъвършенства вкуса ни, та да станем чрез нея естети и да добием по-човечни качества, да знаем какво да вършим и какво да не вършим".
На децата раздавал скъпи бонбони, на моделите - също, за да не заспят, докато ги рисува.
Художникът се ражда на 1 февруари 1882 г. в село Фролош, Дупнишко. Родителите му са бежанци от македонското село Магарево край Битоля и през 1889 г. семейството им се преселва в Кюстендил, където Майстора завършва втори прогимназиален клас. Недоучил заради недоимъка, Ладе се хваща да работи - продава вестници, 15-годишен прислужва в софийска гостилница, откъдето го връщат на майка му тежко болен от коремен тиф и едва оживял, става помощник-бояджия. Накрая, макар и още момче, заради красивия си почерк става писар в Окръжния съд в Кюстендил, където прекарва следващите пет години. През това време дарованието и призванието на художник не го оставят на мира и той рисува на всяко свободно място, че и по съдебните тефтери. Това не остава незабелязано и по инициатива на няколко адвокати и съдии, сред които съдията Никола Чехларов, на 11 май 1903 г. в гимнастическия салон на Педагогическото училище в Кюстендил е открита първата изложба с негови рисунки. Местният вестник "Изгрев" отбелязва това събитие с показване на "произведенията на самоука рисувач г. Вл. Димитров, писар в местния окръжен съд. Както от разните портрети, така и от най-дребните работи (скици, етюди, драски и пр.) ясно изпъква, че г-н Димитров има и то немалък талант... Тоя доморасъл художник е свършил само II клас и е напуснал училище поради сиромашия. Изложбата бе уредена по инициатива на неколцина граждани, които възнамеряват да издържат г. Димитрова в Соф. рисувално училище, с което безспорно принасят истинска услуга на българското изкуство, защото при едно правилно и системно специално образование г-н Димитров би станал един рядък художник". Дописката е от 17 май 1903 г. и се оказва пророческа.
И наистина, с доброволно събраните средства от оценилите таланта му кюстендилци той стига пеш в София и учи в Художественото индустриално училище като извънреден ученик при проф. Жеко Спиридонов, проф. Антон Митов, проф. Иван Мърквичка. В своя начален период рисува главно портрети и пейзажи. Отличен студент, активно участва в училищните конкурси и често ги печели с награди.
Един от основните сюжети в картините си с важен философски подтекст Майстора носи още от своите първи 7 години в родното си село. Там баща му бил селски пъдар и веднъж двамата обикаляли из селото и полето. По небето пъплели тежки градоносни облаци, готови всеки момент да плиснат. На този фон видели белееща се фигура на самотна жена, която бързала да ожъне нивата си. Бащата вдигнал пушката и стрелял в свъсеното небе, за да помогне на закъснялата жетварка. "Този гръм като че ли разтвори небесата", спомня си много след това Майстора пред своя приятел проф. Асен Василев. "Майстора не можеше да се отърве от този спомен до края на живота си", свидетелства той и цитира точно неговите думи: "Тогава като че ли за първи път пред мен се откри всемирът и нищожеството на човека, а бурята - това са тежестите на живота."
Баща му Димитър умира, когато Майстора е студент, а година по-късно художникът печели конкурс и със спестени пари посещава Одеса, Киев, Москва, Петербург, а по-късно и Венеция. След като завършва с отличие рисувалното училище през 1910 г., отново е на път - Венеция, Флоренция, Рим и Неапол.
На следващата година Майстора отказва да замине на специализация на Запад и е назначен като учител по краснопис и физкултура в Свищов, а през това време избухват войните - Балканска, Междусъюзническа и Първата световна. И Майстора става художник в състава на Рилската дивизия на Българската армия и в редица картини отразява българското участие в тези войни и живота на фронта.
След войните се утвърждава като художник, отхвърлящ академизма в изобразителното изкуство. През 1922 излага картини от цикъла си "Жътва". През 1923 г. работи и в Италия, където се запознава с благодетеля си Джон Крейн. На другата година пътува до Ню Йорк, където престоява само два месеца и се връща потиснат и болен от "страхове и чувства". От около 1924 г. се установява като за постоянно в кюстендилското село Шишковци, където и днес го почитат - с паметник, който се наложи да бъде възстановяван след брутална кражба и нарязване на бронзовата фигура на 18 парчета, с музей, в който се пазят лични вещи на Майстора, с публични събития в памет на Рисовачо Ладе, както го наричали местните.
Подарявал обувките си на бедняци
Една от моделките на Майстора разказва как художникът подарявал обувките си на бедняци. Споменът за състрадателния мъж е още жив в съзнанието на Евга Димитрова от село Шишковци. Калта била до колене и децата ходели до селското школо с щулци (кокили). Според тогавашната мода Майстора носел върху обувките си гумени галоши. Покрай него минало ромче, което газело босо в калта. Майстора събул галошите си и му ги дал. "Оти, Майсторе, му ги даде?", попитали го хората. "Па оти да не ги дадем, зер я че носим два чифта, а оно нема да има ни един. Кога има пари - има, кога нема - нема", отвърнал простичко Владимир Димитров. Случката е разказана в книгата "С Майстора в рая" на Владимир Алексов, където има още един подобен и много по-любопитен случай. Веднъж Майстора си тръгнал от Кюстендил за Шишковци с влак. На гарата съгледал облечен в дрипи носач. Спрял се и го заприказвал. Попитал го защо е толкова лошо облечен и не му ли е студено. Човекът разказал чистосърдечно тъжната си орисия. Имал кон и каруца, с които работел и изхранвал многолюдното си семейство. В началото на зимата обаче конят се разболял и умрял. Майстора се трогнал и му дал всичките пари, които имал в себе си. Дано ти стигнат да си купиш и кон, и каруца, извинявайки се, казал на човека художникът. Но като се качвал във влака се досетил нещо и пак привикал човека "Ей, майсторе, я ела". Бедният носач се усъмнил, че брадатият чудак ще си поиска парите, но отишъл при него. Художникът го завел до влака, качил се във вагона, изул си обувките и му ги дал. "Вземи и ги носи със здраве", рекъл, а човекът се възпротивил: "Но как така, ти бос ли ще ходиш". "Във влака е топло, а аз живея близо до гарата", отвърнал Майстора и помахал за сбогом.
Ех, да можеха съвременните творци и всички българи "да влязат в обувките на Майстора", казват днес хора, които знаят и помнят тези случки.
Красавици от Дивля грейнали в хан
"Жетварка", "Моми", "Хоро", "Невеста", "Момиче" са част от картините, които Владимир Димитров-Майстора направил в Дивля. Нарисувал и портрет на заслужилия към просветното дело най-стар учител, а на Илинден през 1930 г., когато ставал съборът на селото, устроил изложба от всички работи, които е направил там. Вернисажът бил на открито на едно място, където имало хан, дарак и тепавица, от които сега има само жалки руини. От платната гледали сестрите Миланка и Маца Трайкови, Слава Аначкова, Стания, баба Митра, Драга Котева (Божурина), баба на именитата от близкото минало волейболистка Цветана Божурина, че и много други дивлянски моми - някои красавици, а други минавали за грозновати, но на портретите на Майстора всички били прекрасни.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
