Искате ли да работите на място, където заплатата е пословично ниска, околните не проявяват към вас и капка уважение, но за сметка на това всеки претендира, че разбира по-добре от вас какво трябва да вършите? За подобна позиция в столицата кандидатстват по стотина души за място. В по-лекия случай - по 30-40. Ако още не сте познали - става дума за учител.
В последните години учителската професия се радва на странен и донякъде ироничен ренесанс. Директори на столични училища разказват, че за едно обявено свободно място документи подават десетки, а подбирането на победителя се превръща в маратон, който понякога трае с дни. Правят го не защото престижът на учителската професия напоследък е скочил на възбог. И не защото внезапно са били обладани от възрожденския патос да предават знанията си на младите срещу 500-600 лева. А защото в кризата друго няма. И държавната работа, макар и навиквана от обществото, и зле платена, постепенно се превръща в нещо като сбъдната мечта. В пристанище.
Висшисти, напуснали преди няколко години образователната система, за да работят в уж проспериращи частни фирми, падат жертви на съкращения или фалити. И започват отново да мечтаят да се върнат под крилото на образователната система. Младежи, завършили преди една или две години, внезапно откриват, че старата приказка "Учи, за да не работиш", била вярна. Учили са, а работа няма. Ако са получили, макар и между другото, педагогическа правоспособност, училището внезапно започва да им се струва не толкова лошо решение. Съкратени преподаватели от училища, които не са успели да направят желания брой паралелки, внезапно се оказват на пазара на труда без никаква защита. Как иначе да си обясним, че 120 души са подали документи за едно място на възпитател в занималня със заплата 510 лева? Директорът на училището разказа, че понеже там изискванията са по-широки, за поста кандидатствали и историци, и филолози - въпреки че основната им задача ще бъде да занимават дечица от втори - трети клас.
Не така трябва да изглежда възраждането на учителската професия, на която всеки пореден министър се кани да вдига престижа. Да започнем дори с това, че в момента няма обективен начин да бъдат селектирани истински добрите преподаватели от толкова голямо множество. Освен ако някой не се е обадил предварително на директора. Илюзия е да си мислиш, че каквото и да било CV или петминутно интервю ще покаже кой е готов да се раздава пред учениците и кой ще си поглежда часовника на всеки пет минути до биенето на звънеца. Камо ли - какви ще бъдат резултатите на двамата. А би могло да се потърсят такива механизми - изпитните резултати, да речем, от матурата, могат да дадат някаква информация за нивото, на което преподава даден учител. След като идеята е да бъдат използвани като критерий при повишаването на заплатите на педагозите, защо да не се превърнат в едно своеобразно атестиране? Макар че и то няма да е точно, защото в най-добрите училища децата като правило си "доучват" с помощта на частни уроци.
В момента обаче и тази информация липсва в базите данни на МОН. Самото министерство не знае кои са добрите му преподаватели или използва за определянето им формални критерии - например кой е минал някакви квалификационни курсове. Все едно какви. Същото е и с участието в най-различни програми - ако си бил част от тях, шансовете ти за назначение растат, независимо че сами по себе си те не говорят нищо за качествата ти на учител. Най-сигурният начин да минеш за добър впрочем е да участваш в кръгли маси и да хвалиш идеите на министерството. И навреме да се преориентираш, когато дойде следващият министерски екип.
Едно училище беше предпочело да селектира учителите си по български, карайки ги да пишат отговор на въпроса "Какво трябва да отпадне от програмата за горен курс?" За жалост обаче, това е въпрос, по който самото министерство е доста объркано. Как да отговори един преподавател, чиято цел е да бъде предпочетен от работодателя си? Да се съгласи с министерството? Да спори с него? Впрочем, какво всъщност мислеше министерството?
За връщане на престижа на учителската професия се говори отдавна като за някаква мисия, но напоследък той наистина спадна катастрофално ниско. А фактът, че по 100 души кандидатстват за място в системата, най-вероятно говори просто за отчаяние, за чувство за безперспективност, за душаща безработица. Това е индикация по-скоро не за промяна на отношението на обществото към педагозите, а за срив в самото общество. Тъжно е, когато някой избере класната стая от отчаяние. Даже не тъжно, а страшно. Защото младите хора разпознават отсъствието, дори когато телом си с тях. А от празно място на катедрата е трудно да научиш нещо - дори когато някой го е превърнал в тих пристан по трудов договор.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
