Тафтаназ. Свърталище на призраци. Сравнението идва от самосебе си, от пръв поглед, още преди да съм научил името на това градче, на 40 км навътре в Сирия след границата с Турция, в провинция Идлиб. И на още толкова до епопейния в сирийската братоубийствена война град Алепо.
Още първите метри по пътя към Тафтаназ, след граничния пункт Баб Ал-Хауа, който преминахме пеш, без виза, без някой да ни спре, естествено, по един не особено легален начин, подсказаха какво ни очаква напред. Покрай иначе идеално гладкото шосе се сменяха един след друг пейзажите от нестихващата война. Първо - унищожен танк, от който трима сирийци упорито се мъчеха да извадят останалите здрави части.
„Ще ги използват за резервни за пленените машини на режима на Башар ал Асад”, обяснява водачът ни Абдулрахман, някога супервайзер в хотел "Шератон" в Дамаск, а сега – снайперист в отряда „Ал Фарук” на Свободната сирийска армия. Той е неотлъчно до нас, нарамил „Калашников”, с ръчна граната в джоба. Малко по-нататък се натъкваме на цяло гробище на изгорели бронирани машини. Пазят ги за скрап. Те са до дебелия зид на някогашния Отряд 46 – страховито поделение на елитни спецчасти, но превзето от бунтовниците преди два месеца. Докъдето ти поглед стигне – руини, разруха, сивота. И прах.
Същинският ужас обаче е в Тафтаназ, някога наброяващ 19 000 души, а днес – по-малко от 1000, и то предимно възрастни. Къща след къща са се изкривили грозно и зеят с опожарените си прозорци. Или поне това, което е останало от тях. Наблизо се намира второто по големина военно летище в Сирия, наскоро също презвето от бунтовниците. До немного отдавна от него са излитали хеликоптерите на режима на Башар Асад, за да сеят смърт с ракети, бомби и варели с гориво с експлозив в тях, който се взривява щом докосне земята.
Тихо е. Мъртвешки тихо. И облачно и мрачно, почти мъгливо. Дано да се получат сполучливи снимки, мисля си, докато прескачам руини след руини. Глупава мисъл, разбирам съвсем скоро. „Когато е облачно, авиацията на режима не лети. Не вижда къде да стреля, насочващите системи са толкова остарели, че все едно ги няма. И трябва да стреля на сляпо”, обяснява ми Мохамед, тинейджър, който се появява на мотоциклет по пътя и спира щом ни вижда с камери в ръце. И добавя, че дори само един слънчев лъч да пробие облаците, всичко живо се изпокрива, дори и мяукащите гладно котки. Срещата ни е пред фурната в градчето, почти срината от бомби.
„Режимът започна да се цели приоритетно по фурните щом пред тях се събере опашка за хляб. Тогава жертвите са най-много”, допълва младежът, изминал 30 км в околността, за да успее да купи отнякъде няколко питки и зехтин за свои съграждани, които нямат транспорт. И за да подкрепи думите си, отвежда ни зад сградата. Там, в нивата, стои забита ракета „въздух-земя”, която по случайност не се е взривила. С надпис на руски език. А наоколо е пълно с дупки от снаряди.
И отново настава гробна тишина. Чува се само шуртящата изпод руините вода от разрушения водопровод. Всички улици или поне това, което е останало от тях, са се превърнали в потоци от червената пръст, сякаш от неспиращи да кървят рани.
В миг земята се разстърсва и останките от къщите започват да стенат. „Тежката артилерия на Асад не си почива”, обяснява Мохамед. Само на 5 км от Тафтаназ се води ожесточено сражение между армията и бунтовниците.
Обхождаме къща по къща и всяка „разказва” своята страшна история. Оставена е непокътната, както я е заварила бомбата – тук снимки на деца, там захвърлен паспорт, неоправено легло, невдигната трапеза, бутнати на земята в паническото бягство цветя. Всички врати са отворени. Или зеят огромни дупки по фасадите. Много от тях са черни – армията на Асад е влизла и ги е довършвала с огнехвъргачки. Сега някогашните домове на цели фамилии са оставени ръцете на млади момчета с автомати, които обикалят на мотори и ги пазят. От мародери и от войниците на режима. Един от тях ми показва видео на мобилния си телефон – стотици хиляди сирийци протестират, развяващи знамето на бунта. „Това се случи ето там преди няколко месеца”, обяснява ми на развален английски. Проследявам погледа му – „там” са останали камари тухли. И горната част на минарето на джамия. Целият покрив се е сринал надолу. Със сигурност под него има скелети...
По-нататък, в двора на някогашна къща самотно стърчи фиданка с пръснати около нея жълти плодове. Прекалено жълти, за да са изгнили. Навеждам се и виждам, че това са зрели, сочни, здрави грейпфрути. Осъзнавам, че взривната вълна, срутила къщата, ги е обрулила. Взех един и го обелих – най-вкусният грейпфрут, който съм хапвал през живота си...
Отникъде, точно като привидение изниква една баба, която първоначално се стъписва щом ни забелязва. Нарамила е кофа, в която е събрала плодове и зеленчуци от околните дворове. Това ще е обядът й, и вечерята й, за днес, а може би и за утре.
„Отвреме навреме ни бомбардират, налага се да бягаме от градчето. Децата ни са избягали, за да не бъдат задържани от режима. Слава Богу, приемам съдбата и търпя. Важното е, че децата ми са живи и здрави”, казва възрастната жена, докато ни „въвежда” в дома си – стъпваме върху купчини от тухли на сринати зидове и стени. Извинява се, че няма с какво да ни почерпи, дори с чай. Срамува се от този факт.
Питам я с жест: защо е всичко това? Тя посочва нагоре и казва само: таяра (на арабски – дума за летателно превозно средство – самолет, хеликоптер и т.н.). А после? - пак така я питам. И тя пак посочва нагоре и казва простичко: Аллах.
Не забелязвам, че междувременно слънцето се е показало. Извъднъж наостряме уши: в небето отеква хеликоптер! Търсим го с поглед. Виждаме го! Лети бавно, много бавно, точно над нас!
„Един Бог знае къде ще бомбардира, кой дом ще удари. Елате, скрийте се вътре”, промълвява бабата. „Краката ми треперят, миналия път, когато удариха, не можах да стана от страх. Къде да избягам от авиацията? Дано Бог запази това място, ако съвсем го сринат, няма къде да отидат. Дано нещата се оправят, но мисля, че 20 г. поне ще са нужни на Сирия да се възстанови”, заключва мъдро жената. И добавя: „Но важното е да живеем достойно. Нищо друго не искаме. Поне това, след всички тези жертви, след тази цена, която платихме. Дано Бог е милостив. Аз съм оптимист”.
Започва да се свечерява. Тръгваме си. Бунтовникът Абдулрахман внимава да не сбърка пътя – само на 3 км оттук се намира село Фуа, пълно с т.нар. шабиха. „В началото на бунта режимът на Асад освободи от затворите осъдени за тежки криминални престъпления в замяна на тяхната лоялност. Сега те са по-жестоки и от войниците. Изнасилват, изтезават, режат глави...”, обяснява въстаникът. И добавя: „Който е влязъл във Фуа, не е излязъл жив”. Неотдавна там погрешка са отишли двама турски журналисти. Отвлекли ги. Бунтовниците ги спасили, като ги разменили с пленени от тях 13 ирански войници, биещи се на страната на режима.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
