На турска територия по дългата граница със Сирия са разпръснати 14 бежански лагера. В тях са настанени около 170 000 сирийци. За разлика от тези лагери, лагерът Атма, който посетих, не е под егидата на турското правителство. Той се намира също на границата, но от сирийска страна.
През септември 2012 г. около 5000 бежанци не можаха да преминат на турска територия заради проблеми с документите за самоличност и решението на Анкара временно да затвори границата тогава. Те прекараха 1 месец в маслиновите горички на границата без никакви условия, под открито небе. Тогава по инициатива на група сирийци, живеещи в чужбина, бе изграден набързо лагерът Атма. В него сега живеят над 12 000 сирийци, а броят им се увеличава всеки ден в зависимост от военните действия в граничните райони.
Лагерът е лишен и до ден днешен от най-елементарните условия. Няма електричество, питейна вода, бани и санитарни възли. Шатрите и одеялата са недостатъчни. В една такава с размери 3х4 м живеят между осем и дванадесет души, а когато има наплив от бежанци, по две семейства биват настанявани в една.
Мъжете и децата ходят до тоалетна в гората. А жените чакат на дълга опашка пред първобитни тоалетни сред нищото. В 5 часа следобед вече е тъмно и мракът се простира безкрай. Децата се страхуват да ходят до тоалетна през нощта, защото лагерът е неограден, а кучета обикалят около шатрите.
Хората няма с какво да се отопляват. Запалват тенекии, пълни с подръчни материали. Изпаренията са непоносими и вредни. Ден преди нашето пристигане една от шатрите беше изгоряла именно поради тази причина. Две деца бяха откарани с тежки изгаряния в гр. Хатай. Когато бежанците узнаха за тази случка, организираха митинг срещу лошите условия и скандираха: "Смърт, но не унижение." А по-късно се прибраха отчаяни в шатрите си, защото няма кой да ги чуе. В навечерието на новогодишната нощ при подобен инцидент пострадаха 8 души, между които 5 деца. На първия ден от новата година и петте деца са починали от раните си.
Една от шатрите е превърната в здравен център, но това е крайно недостатъчно дори за оказването на първа помощ. Бежанците, и в частност децата, страдат от кожни, дихателни и стомашни заболявания поради лошата хигиена и нередовното хранене.
Ядат по два пъти на ден, храната не достига. Закуската е предоставена от Турския Червен полумесец, а обядът се приготвя в самия лагер. Един ден закуската пристигна в 3 часа следобед. Децата направо се нахвърлиха върху човека, който я достави, а торбичките с храната паднаха в калта. Закуската се състоеше от няколко сухи хлебчета и малки кутии шоколад и мармалад, както и две бутилки минерална вода за всички. Една майка се оплака: "Аз имам 6 деца, тази закуска не стига дори и за две от тях."
Живеещите в Атма се чувстват изоставени, забравени и заклещени между репресиите на собственото си правителство и международната безпомощност и незаинтересованост. Хуманитарните помощи стигат до лагера частично и хаотично. Бежанците обвиняват дирекцията на лагера, която се състои от доброволци, в лоша организация и координация, и намекват за корупция.
Бяхме там за кратък документален филм. При пристигането ни времето беше дъждовно и студено. Палатките бяха потопени във вода, дюшеците, на които хората спят, бяха мокри, а дрехите нямаше къде да бъдат прострени. Празните пространства между шатрите бяха затънали в гъста червена кал. Тя беше навсякъде - в шатрите, по дрехите, по лицата, буквално в ушите и носовете на децата дори.
Десетки деца се събраха набързо около нас. Лицата им бяха бледи, а усмивките и погледите - тъжни. Едни бяха боси, други с чехли, а трети със скъсани обувки. Трепереха от студ. През цялото време ни молеха за чифт чорапи или обувки. Някои деца изразиха веднага готовност да говорят пред камерата, а други обещаха да говорят в замяна на чорапи или топли дрехи.
Трагичните събития в Сирия и мизерните условия накараха сирийските деца да пораснат изведнъж. Те говореха като възрастни. Нашият герой, 10-годишният Зариф, ми каза: "Тук живеем ужасно. Искаме всичко да приключи, за да се върнем в Сирия, да играя с моите приятели, да ходя на училище и да имам чисти, топли дрехи. Имам по-малко братче, за което няма памперси, нито достатъчно бельо, защото нямаме пари. Когато майка пере бельото му, той остава завит гол, защото нямаме друг чифт дрехи." Друго момиченце, Малак, сподели, че баща й обещал: "Когато режимът бъде свален и се върнем в Сирия, ще ви купя печено пиле и ще ви заведа в лунапарка."
По-късно майката на Зариф сподели: "Ние избягахме, защото режимът на Башар ни унижава и бомбардира, но тук попаднахме в по-голямо унижение. Нощем не мога да спя, защото децата плачат, че им е студено. Не знам къде е баща им. Често мисля да се върнем в селото и да умрем там от бомбардировки, вместо да останем тук."
Когато приключихме филма, попитах Зариф кой номер обувки носи. Бях му обещал при следващото ми идване да му купя. Той каза, че носи 33-и номер. Но майка му ме помоли да купя обувки 35-и номер, защото не знаят колко време ще останат в лагера и кога ще приключи кризата. Зариф ни изпрати до входа на лагера и ми каза на изпроводяк: "Господине, не слушайте майка ми, донесете ми 33-и номер, ние скоро ще се върнем в нашето село." При потеглянето на колата той тичаше отзад, викайки: "Господине, не слушайте майка ми, не искам 35-и номер, донесете ми 33-и, чувате ли, 33-и?"
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
