София. Преди 5 години поисках от Вера Мутафчиева интервю за 80-ия й юбилей, а тя бодро ме парира: "Моля ви, не съм някакво величие. Благодаря ви, че ми се обадихте!". Изключителната разказвачка и майстор на историческия роман почина същата година на 9 юни, а точно днес щеше да навърши 85. Беше прочута със съпротивата си срещу всяка намеса във вътрешните работи и със стремежа към независимост, без оглед на цената. Редките качества са наследени и култивирани от баща й - знаковия, но забраняван историк професор Петър Мутафчиев. Заради него и живеещия във Франция брат години наред пътят на дъщерята и сестрата e все изпълнен със спънки и борби за доказване. Орисана още с раждането си да е от най-рогатите зодии - Овен, упорството и мъжката праволинейност са белязали целия й живот от най-ранно детство. "Характерец! Уверена бях, че съм предназначена за необичайни дела, за страшно интересно бъдеще - то така и излезе, но с обратен знак", заковава образа си с безпощадна самоирония писателката. Неслучайно дамата академик нарича себе си "ведър темерут" в мемоарната поредица "Бивалици". Приятелите й с любов я орисват с думата "проклятие" - ама от тия, дето преобръщат света. Че как иначе ще оживее от тиф през гладните години на Втората световна война, а в зряла възраст ще надвие рядко срещана кожна болест, когато й дават 6 месеца живот. Как се преживява загуба на дете - една от близначките й си отива трагично на 30. Закалката й, физическа и духовна, е желязна,
генетично заложена в семейството
на софийски интелектуалци, които обаче говорят с природата. Чете сама още преди да тръгне на училище. Пак тогава, чрез уроци, но главно чрез книги и списания научава френски, немски и тайно от родителите си и италиански.
Работохолизмът й, често на инат, спасява Вера още от времето, когато губи Мутафчиев, както нарича винаги баща си, отишъл си от рак през 1943 година. Години по-късно, през 1997-а, носителката на Хердерова награда (1980) му отдава публична почит, като публикува "Разгадавайки баща си. Опит за биография на Петър Мутафчиев". Там духът на прочутия византолог се усеща от всеки ред. Защото и до днес авторът на забранената след 9 септември 1944 г. "История на българския народ" е недолюбван и премълчаван от някои слуги на Клио. А дъщеря му дотогава, пак въпреки спънките, вече е написала великолепните си романи "Летопис на смутното време", "Случаят Джем", "Последните Шишмановци", "Книга за Софроний", "Аз, Анна Комнина", "Алкивиад Малки", "Алкивиад Велики", "Предречено от Пагане", "Рицарят".
В онези години историческият материализъм е закон у нас и според него човекът няма значение. Затова Вера го прави свой герой. И
обяснява постъпките по човешки
а не с парадигми. За нея историята е живо същество. Сценаристката на най-гледания филм в българската история - суперпродукцията в 3 части "Хан Аспарух", стига почти до бой с режисьора Людмил Стайков, за да отстоява своята концепция за героите. След като преди това заради нея сменят Вили Цанков като режисьор на филма.
Сред знаковите исторически изследвания на най-големия ни османист са "Кърджалийско време" и "Османска социално-икономическа история". В "И Клио е муза", "Белият свят" и "Реакции" са есетата и интервютата й, а магнетичната й себеирония докарва до възторг, когато четеш мемоарите й "Бомбите", "Семейна сага", трите тома "Бивалици" и четвъртия - "Не/бивалици". Европейската литературна критика я поставя до нобелистите Томас Ман, Маргьорит Юрсенар и Иво Андрич заради модерните й национални и универсални концепции за историята с фокус родината, подвига, любовта, свободата, верността, саможертвата, отчуждението.
Божана Апостолова, собственичката на ИК "Жанет 45", което пусна "Избрани съчинения" на Вера Мутафчиева в 12 луксозно оформени тома, нарече това епохално творчество "Корпусът". Мутафчиева, автор още на пиесите "Пътят" (играна в Младежкия театър) и "Процесът" (за Васил Левски), има 35 белетристични книги в многобройни тиражи, като някои преведени на 12 езика.
"Като човек, имал възможността да общува с Вера Мутафчиева, мога да кажа, че написаното за нея все още е твърде малко и не дава пълна представа за мащабите на личността й", казва Ивайло Петров. Прахът на Вера Мутафчиева, според желанието й, е разпилян в Егейско море на 13 юли 2009 година. Там, където витае духът на любимия й Джем султан.
Божана Апостолова: Редактираше по 9 пъти
- Госпожо Апостолова, как се запознахте с Вера Мутафчиева?
- Добрата приятелка Малина Томова беше близка с Вера и й беше подарила моите преживени истории, описани в "Делнична библия". Вера толкова много се впечатлила от книгата, че поискала да се запознаем. Така с нея влязохме душа в душа, тя стана един от приятелите ми, с когото имах от най-ценните духовни връзки. Оттогава си задавам въпроса - дали характерът или провидението определят съдбата ни, дали пътят ни е предварително начертан. Мисля скоро да напиша и книга за това. В моя живот се случи така, че след ужасяващото бедно детство на пътя ми Господ поставяше внезапно много умни хора. Във всекидневието, изпълнено с неизвестности, пред мен се отваряха светове чрез приятелите ми като Малина или Петър Анастасов. Най-последна застана на пътя ми колосът, исполинът Вера Мутафчиева. Разговаряхме с часове в това общество от личности с еднакви интереси, които успяваха да живеят различно. Бавно и сигурно взаимно си преливахме духовна енергия, съграждахме се. Странен човек беше Вера.
Обичаше да мълчи, да слуша
Но когато кажеше нещо, тежеше като камък. Без да съзнава, Вера отговори на въпроси ми за Пътя - важни са и характерът, но и пръстът на съдбата.
- Имате ли нещо в дома си от нея?
- Спомен ми са сребърна захарница и купичка за бонбони. Като ги взема в ръка, все едно хващам нейната. На 60-ия ми юбилей направи нещо, което просто ме смая. Поднесе ми неин портрет, рисуван от най-близката й приятелка, известната художничка Славка Денева. Когато го видях, изпищях - не мога да го приема, ти си Вера Мутафчиева и това трябва да стои в Националната галерия. Тя обаче беше премислила всичко, връчи ми "Сертификат на честна дума", написан на ръка и на машина. "Славка си отиде, скоро аз също ще си замина. Нека този портрет остане на хубаво място, у теб", ми каза. На картината Вера е на 25, току-що родила двете си близначки. Сега, когато вечер отивам към спалнята си, минавам покрай него и казвам: "Лека нощ, Вера." Все едно тя е у нас и живее с мен. Веднъж пък за Коледа дойде и без "Честито!" и други формалности ми подарява топли чорапи. Знаеше, че не можех да спя, все ми беше студено. "Надявам се с тях да спиш добре."
Жестовете й бяха фини
Но те караха да влизаш в дълбокото, да си обясниш много неща. Малко преди да почине, тя подари на внучката ми златна монета. Беше написала на сертификата "На Божана II от баба Вера с много обич!".
- Как работеше, докато издавахте 12-те й тома?
- Обикновено ходехме на моите "конаци", както наричам трите къщи, които реставрирах в село Павелско. Сядахме на чардака на някоя от тях и я гледах как редактираше "Случаят Джем", например. Всяка страница поправяше по 9 пъти. Веро, казвам й, това е издадено на сума ти езици по света, а ти отново ще поправяш. А тя ми отговаряше: "Човек трупа, трупа знания през живота си и това понякога променя нещо в разбиранията му. Искам да остане така, както го виждам сега". Но много държеше и на чуждото мнение, например на литературната историчка и критичка Албена Хранова и на много близката й съмишленичка Антонина Желязкова - какво да включи, кое да отпадне. И аз реших да се правя на много велика - бях си отбелязала какво да я питам. И все й казвах: Ти това не можеш да си го позволиш, не можеш да го разкажеш, ти си Мутафчиева, ти водиш нацията. Аз мога да разказвам обикновени истории, но не и ти. "Да, Божана, но ако не беше живяла така, щеше ли да напишеш тази великолепна "Делнична библия"? Всичко си има смисъл."
Беше Богородица, 15 август, когато й занесох първите готови 5 тома у дома й. Тя, седнала както
винаги с цигара и ракийка
сложи си ръката върху тях и каза: "Очите ми изтекоха, докато ги направя, гледала съм всяка дума. Свършихме добра работа. Дано оня горе ми го зачете." Направихме голяма премиера в Нов български университет. После там създадоха чудесен сайт на Вера Мутафчиева с всичко най-ценно от и за нея. Още през 2002-ра Вера Мутафчиева дари на НБУ архива на своя баща. Днес на името на проф. Петър Мутафчиев е наречена 310 аудитория там.
- Често ли се срещахте в последните години?
- Идвах по два-три пъти от Пловдив, където живея, и винаги й се обаждах. Виждахме се в пицария до тях, боляха я краката и трудно ходеше надалеч. Все ме питаше как съм, успявам ли да се справя с финансите на издателството. "Пишеш все тъжни стихове, напиши едно радостливо", ми казваше.
В началото на приятелството ни моя близка ми поиска голяма сума пари, а аз бях дала 2 милиона за машина за печатане и нямах. "Вземи от Вера, тя има пари", предложи жената. Когато й разказах случката, Вера сподели: "Не давам пари назаем, защото си губя приятелите." Но 5-6 години по-късно, когато пак се разговорихме за моите разходи, тя ми предложи да ми заеме пари. Имала 50-60 хиляди в сейф. Там ги държеше, така я беше посъветвал банкерът Тодор Вълчев. Толкова ми вярваше. "А, на мен ми трябват поне милион", отказах й шеговито. Много обичаше внучката си Вихра. Тя днес работи в БАН, както и майка й Рада, която е физик. На всеки 3-4 месеца им пращам пари от продадените книги. Вера Мутафчиева много липсва в днешна България. Нямаме вече общност на писатели, каквато имаше преди. Не жаля за социализма, но за това, че всички правителства в тези 25 години целенасочено държаха да се опростачи нацията, за да се управлява по-лесно с далавери и мангизи. А ние, които сме общували с хора като Вера, винаги ще бъдем богати.
Професор Богдан Богданов: Беше майстор по небаналност
Вера Мутафчиева може да бъде представена по много начини, но този, изглежда, е най-очевидният - тя имаше приятели. Едно от действията, които ставаха пред очите ми в последните години, беше това нейно дело, приятелството. Сериозно дело, защото беше труд по преобразуване на една не особено значеща частност в общуване с висок ранг... Когато говорим за Мутафчиева, има и друго не толкова казвано - нейната остра мъдрост, на заобленото казване на отсечени истини... Говореше не толкова, за да се разбере, колкото, за да се накара разбиращия да направи нещо ненаправено...
Вера се пазеше от публично говорене. От време на време, разбира се, й се налагаше да го прави. Говореше резюмативно по права линия, остро, бързо и точно. Толкова точно, че сърцето се свива. Беше в стила на писменото й изразяване, особено в този от последните години. Беше майстор по небаналност.
Красимира Йончева: Остави завещание за мислещите българи
Преди да ни напусне през 2009-а, Вера Мутафчиева преиздаде част от научните и художествените си творби като завещание към колеги и читатели. И към всички българи, които разглеждат миналото в неразделна част от собственото си битие. През 2014-а (Югоизточна) Европа отбелязва 625 години от разгрома на балканските християнски войски в битката при Косово поле срещу османските нашественици. Смутните събития от онези времена поставят на изпитание множество ценности, но най-важните сред тях без съмнение са човешкото достойнство и всеотдайното държавническо служене. Независимо от религиозната принадлежност.
В романите си "Последните Шишмановци" и "Случаят Джем" Вера Мутафчиева предлага своята интерпретация за случилото се преди векове и поставя нелеки въпроси пред нас, днешните хора, граждани, управленци. Пред всички, които сме свидетели и участници в сегашния световен водовъртеж. И с риск да я класифицираме като тесногръда се задоволява само с личното си /людско/, ще рече земно, тълкуване на Божествения промисъл. За разлика от Лиляна Хабянович Джурович например, която в романа си "Игра на ангели" представя васалното служене към султан Баязид I на сръбския княз Стефан Лазаревич като план на Небесните йерархии. Даже не се поколебава да разказва от тяхно име. За записаните "откровения" сръбската авторка днес се радва на огромна популярност в страната си, както и на множество награди в Русия и от Руската православна църква... Евентуалните бъдещи преводи на романите на Вера Мутафчиева на английски език например биха свидетелствали, че днешните европейци наистина вече не желаят да гледат на света през оскъдния процеп на рицарския шлем. Лично аз не съм оптимист, но и не губя надежда!
Мъдростта й извираше дори от погледа
Едно към едно от "Бивалици"
От 11- до 14-годишна възраст бях някаква енергийна централа, бяс и кърджалийство. За приятелите ми в детството, почти без изключения момчета, бе естествено, че не съм съвсем момиче, бях тартор. Случеше ли се състезанието да премине в бой, биех се наравно, без да търся подкрепата им... Печелех точки, отхвърлила навреме предразсъдъка, че съм длъжна да изглеждам безпомощна.
****
През втората година от аспирантурата си разполагах със стая и денем, и нощем...
Дали съм си въобразявала, че поумнявам, не зная. Но помня, че тогаз осъзнах: мисленето е първостепенна дейност, усилен труд, който трябва да ти донесе резултат, ако не - продължавай да копаш умствено. Велика истина, няма що. Добре де, нека се самоиронизирам, ала от друга страна: кой кога ме е посветил в азбучните хватки, които ускоряват развитието ни? Бидейки самотен бегач на дълги разстояния, позволено ми беше да правя вече открити открития. Е, правех ги.
(Анекдот: Много по-късно мой пореден началник ме гонеше да произвеждам и произвеждам. "Не може ли да ми предвидите поне един месец за мислене?" - запитах простосърдечно. Насмалко не падна от стола академикът, май чул за първо, че мисленето иска време.)
*****
Стресна ме шум в клека, нечии стъпки. Поприкрих се и седнах, вгледана по посока на. Тогаз из бодливата зеленина се показа глава, после и гърди, нозе. Божичко, овен!... А този май бе царят на овните: почти бича глава, утроена от двата огромни водоравни охлюва на рогите... Очите, главно очите! Раздалечени почти на педя, големи, кехлибарено жълти, немигащи, вторачени в неуместната из Пирина моя гола беззащитност. Овенът ме разучаваше спокойно, докрай уверен в суверенитета си...
Винаги на минаване покрай овче стадо или то на минаване край мене, удивлявали са ме гласовете му - няма по-точно сходство с човешкия глас от овчия. Пък блеенето на моя пирински коч прозвуча просто като говор, търсеше диалог човекът. От шубе, види се, проговорих му и аз, ама кротко така, сервилно... Как бих му пристанала! През античността жените не трябвало задължително да се съчетават с мъже - можело и с лебед, с бик, дори със златен дъжд. А ние - кво. С чиновници, мошеници, или такива, дето си въобразяват. Пък у животните всичко е вярно.
*****
Поне петдесет пъти ми е задаван въпросът: "Кое преобладава у вас, ученият или писателят?" Той е незаконен - защо трябва едно от двете да преобладава? Ами ако те са не две, а пет? Или пък, ако съотношението между тях е променливо във времето? И прочее... Сиреч задачата е: кое различава мисленето на писателя от това на учения? Всеки ще ви отговори бързо: първият волно съчинява, вторият търси истината, опирайки се на факти и използвайки логиката. Нищо по-невярно, но не тук е мястото за теории. Сигурна съм, че без фантазия не би се родила и развила ни една наука. А без логика - никакво художество.
Из "Случаят Джем"
Византия!... Имате ли представа вие, наследниците й, какво бе Византия за Средновековието? Това, което петнайсетият век на Запад си приписа като свое постижение - откриването на човека, възраждането на античното наследие, на положителната наука, ако щете - всичко това бе живяло без прекъсване във Византия, тя го пренесе от древността към по-ново време. Византия беше мостът между две цивилизации, блестящ мост, подчертавам, макар да съм западняк и католик.
Докато на Запад един крал рядко знаеше писмо, не само във Византия, но и в издънките й като България или Сърбия владетелите биваха поети, книжовници...
Странно ви се струва, нали, че един служител на Рим така принизява своите, това не ни е присъщо, да. Но ние бяхме длъжни да знаем какво са Византия и Балканите, защото ни пречеха... Пречеше ни свободомислието в Европейския изток, където един цар си позволяваше съпруга - еврейка или актриса, където самите владетели бяха често еретици, където се ширеха всякакви възродени езически течения и обществото живееше свободно от верски, съсловен, народностен предразсъдък. Пречеше ни това, че в Изтока църквата бе подчинена на светската власт и по тоя начин даваше лош пример на западните господари. Пречеше ни най-сетне, а може би преди всичко това, че Византия и спътниците й умееха като никого да произвеждат, да търгуват. Те държаха в ръце пътищата между Изток и Запад, налагаха ни цени и мита, играеха си с нас - ние, които не владеехме тайните на стъклото, стоманата, сахтияна и сърмата. Една хилядолетна империя понасяше всевъзможни удари от диваци и варвари, стопяваше ги или превиваше, растеше, намаляваше, падаше и израстваше наново из пепелищата... Приемници на наследството й, свалете шапки пред Византия!...
Не сте ли разсъждавали защо именно петнайсетият век отбелязва нов етап в развитието на Запада; защо именно тогава градовете ни забогатяха и гражданството се замисли за повече от хляба, та докара на главите ни Реформацията и всякакъв вид революция? Отговорите ви са верни само донякъде. Аз ще ви кажа моя: през петнайсети век Западът получи освобождение. Освободи го Мехмед. Завоевателят, говоря ви самата истина.
Из "Последните Шишмановци"
Сърби, гърци, албанци, бошнаци и власи се биха за Баязид... Стигаме до онази истина, която историята подминава: с първите такива договори бяха обвързани към османеца Българиите - Шишманова или Иванкова, - а от Българиите нито Мурад, нито Баязид получиха дори един войник...
А какво е струвало за един Шишман, за един Иванко да откажат войска на своя господар по договор?... Това, за което не набираха смелост Лазаревичи, Бранковичи или Палеолози (то би било равно на самоубийство, вярно е), успя Шишман... То също бе равно на самоубийство, и това е вярно. Впрочем тук настояваме на заключението: Шишман съзнателно свърши със себе си. И като че, за да осмисли този свършек - Шишман не само отказваше войска на султана; Шишман я изпращаше на враговете му.
От всички добродетели комай най-рядко е възпявана една: човешкото достойнство. Вероятно загдето е неудобна за силните. Шишман предусещаше края, но би го отложил донякъде, ако господарят му намереше изгода в това: да получава войска от България. Шишман не прие година или десетилетие отсрочка срещу такава цена. За тоя владетел сякаш бе много важно - при все, че не го изискваше мярката на времето му - да загине без да подпомогне врага. Вероятно то е човешкото достойнство: когато загиваш от сила, свръх твоите сили, да знаеш, че не си й помогнал с ръцете си, думите си, съгласието си. Повече ние, хората, не можем...
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
