Изсмукването на парламентаризма

Партийната система не функционира и ни оставя без механизъм за ефективно национално представителство

Изсмукването на парламентаризма | StandartNews.com
  • Партийната система не функционира и ни оставя без механизъм за ефективно национално представителство
  • Парадоксите на "неполитическата" политика са  риск за интегритета на нацията и директно изземат властта от народа

 

Д-р Мария Матеева-Казакова защитава докторската си дисертация в Сорбоната (Париж II) под ръководството на проф. Жак Шевалие на тема "Популизмите в България" . Дългогодишен наблюдател на процесите в България за списанието Est-Europa, което се издава в Париж.  Бивш журналист и политически съветник в Европейския Парламент. Д-р Мария Матеева-Казакова е директор на Research, Analysis and Strategy Institute, работещ в областта на стратегическото планиране на политиките на ЕС и член на управляващия борд на списанието Green European Journal, издавано в Брюксел. Живее в Лондон.

Постоянният "преход" и перманентната криза белязаха страната в последните 33 години. Това обаче е не състояние на преход и криза, а автентичното качество на продукта "българска демокрация". Ключово е, че въпреки вторачването на обществения дебат в уникалността на българския преход, използван като извинение за пораждането на състоянието на верига от саморегениращи се кризи, само от 1974 г. до 2008 г. общо 80 страни са минали по сходен път на преход към демокрация. От тези, в които демокрацията се установява за първи път 37 държави, общо 62%, се спират на парламентарен модел на управление.

Статистиката на прехода показва, че от 33 демократични години, над 20 са изцяло популистки. Поредица от ефимерни политически формации обещават подмяна на елита като заместител на неслучилата се революция през 1989 г,  която остави на власт кръгове близки до бившата комунистическа власт.

В списъка на елита за подмяна в последствие се включва и всеки, докоснал се до властта на по-късен етап, достигнал до нея чрез серия от други канали за социална промоция.

Партиите - комети

Изимитираните заместителни революции се очаква да се случат чрез отричане на принципите на управление до степен на създаване на очакване за преминаване към "неполитическа" политика. Тя представя нови лица, експерти в други обществени сфери, на мястото на компрометираните партийно изградени биографии. Новите партии "комети", които се появяват и угасват пред очите на избирателите, целят да се борят с партиите като такива.

В последните две години българската политико-институционалната конструкция навлезе не в ново за нея състояние за криза, а в нова по вид криза. Тя се състои в неспособността изобщо да бъде излъчено работещо мнозинство. Това доведе до задаващия се пети безплоден парламентарен вот през април.

Парламентът като мишена

Репродуцира се една и съща картина на нефункционираща партийна система, силно атомизирана и поляризирана, която блокира страната и превръща парламентаризма като такъв в примамлива мишена, атакувана от много посоки.

Парламентът като институция представляваща българските граждани беше атрофирал по време на управлението на ГЕРБ. Паралелно с това се развиват структурни процеси, които го поставят под натиска на сложно торнадо.

Отдолу, приоритет за партиите са местните власти, които им осигуряват по-сигурен достъп до ресурс благодарение на по-лесния достъп до финансиране от ЕС и по-лесните за удържане мандати.

Отгоре, своята роля играят и институциите на ЕС, които системно изсмукват суверенитет от националните държави.

В същото време, на поход за повече изпълнителна власт е тръгнал и настоящият президент Румен Радев. Търсейки начин да трансформира символната си власт в изпълнителна, той неминуемо слага сянка и върху парламента, който е натоварен с функцията да излъчва и сваля правителствата.

Сянката на Бонапарт

В резултат на всичко това, доверието в парламента от страна на гражданите е стигнало опасно ниски нива от под 10%.

В тази ситуация на "изсмукване" на парламентаризма, което се равнява на изземане на властта от народа, и парадоксалното функциониране на една политическа система, която се стреми да се самоотрече до степен да се превърне в неполитическа, над българската демокрация надвисват смъртоносни опасности.

Изпод потенциалните опции за нов институционален дизайн, прозира възможността за  засилване на президентската власт.

Тук естествено наднича сянката на възпроизводството на авторитарни бонапартистки модели.

Освен това, изводите от десетките паралелни на българските преходи що се касае до ефективността на различните типове режими именно в периоди на криза, също трябва да бъдат взети под внимание.

Кризата, глупако!

Хуан Линц, автор на референтни систематизации на тема функциониране политическите модели и бивш председател на Комитета по политическа социология в Международната асоциация по политически науки, акцентира върху неспособността на президентските републики да преодоляват кризи. За разлика от парламентарните, подмяна на правителството не се явява механизъм за преодоляване на  цикличните периоди на турбуленции. Обратно, кризите, които парламентарният режим решава с избора на ново правителство, бързо ескалират до кризи на целия режим в президентските.

В същото време, дори критични спрямо изводите на Линц изследвания като тези на Скот Менларинг (професор по политически науки специализиращ в областта на демократизацията и политическите партии в Латинска Америка и класиран като един от 50 -те най-цитирани учени в света), и Матю Шугарт (професор по политически науки в Калифорнийския университет), заключват, че президентският модел функционира в системи точно противоположни на нашата.

Властта се отнема от гражданите

Това са режими, в които се наблюдава относителна стабилност на политическите партии. Този тип режим обаче е проблематичен в контексти като българския, където честотата на парламентарните избори е по-висока от тази на президентските.

Като резултат от разложението на системата поради спецификите на България и липсата на витален алтернативен модел, нацията практически остава без механизъм за ефективно национално представителство, което означава, че властта се отнема от гражданите. Въпреки апетитите на конкретните политически играчи нито местната, нито президентската, нито наднационалната власт в лицето на Брюксел могат да покрият функциите на парламента.

Това дезинтегрира нацията и поставя под въпрос правото й да се самоуправлява, защото я лишава от мястото за опосреден колективен дебат. Именно той я превръща от сбор от индивиди в единно и суверенно политическо тяло.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай