Оля Стоянова, една от най-известните и най-награждавани авторки на драматургия, отново е номинирана за театралния приз "Аскеер" - сега за прекрасната си пиеса "Цветът на дълбоките води", която се превърна в хит от афиша на Народния. Главните героини са две кралици - Елизабет Първа и Мария Стюарт, две от най-емблематичните жени в не само в историята на Англия. Оля цяла година чете и анализира писмата между владетелките, за да навлезе перфектно в емоциите и смисъла на силно драматичните им отношения, които биват финализирани със заповедта на Елизабет палачите да обезглавят нейната братовчедка от Шотландия, която постоянно се стреми към трона й. Всичко в "Цветът на дълбоките води" звучи абсолютно съвременно - поради простата причина, че темите в пиесата са вечни. В ролите са Емануела Шкодрева и Бойка Велкова, която е и режисьор на спектакъла.
Оля Стоянова завършва магистратура и докторантура по журналистика във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет „Свети Климент Охридски". Дълги години работи във вестници, а сега е БНР.
Автор е на девет книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Текстовете й са превеждани на английски, немски, сръбски, унгарски, полски, руски, чешки, португалски, словашки и испански езици. Има много отличия за стиховете, прозата и драматургията си. „Покана за вечеря" е сред най-добрите постановки в Театър „София", където Стоянова печели конкурс. „Малки ритуали за сбогуване" пък е в афиша на „Никола Вапцаров" в Благоевград. Със съпруга й Живко Джаков са неуморни изследователи на културата, историята, природата и човешките души в родината - и не само.
- Оля, едва ли има друга дама в най-съвременната българска литература, която притежава повече награди от вас – питате ли се какъв би бил животът ви, ако пишехте и бяхте оценена по същия начин някъде другаде по света?
- Не. Нито съм си задавала подобни въпроси, нито наградите някога са ми били цел. Но си спомням, че когато бях ученичка, се занимавах с философия - ходихме с приятели на лагер школи, на семинари и олимпиади по философия, представяхме доклади и когато се връщах с някакви отличия, тате ме питаше: Това сега какво е – философия ли е или състезание? Истината е, че наградите не бяха важни – тръпката беше в откриването на смисъла. И оттогава знам, че наградите не променят нищо. Те би трябвало да имат друго значение - да дават смисъл. Да ни посочват дали сме на прав път или не. Да ни дават смисъл в моменти, когато сме разколебани, да бъдат някакъв знак в мъглата, че напред има път. Нали така хората се ориентират в планината – по маркировка, по жалони по билото, все знаци, които можеш да следваш, в случай, че си загубил посоката. В случай, че те интересува посоката, разбира се. А всичко останало е суета – малко повече или малко по-малко, но суета, особено ако не ни дава усещане за смисъл.
- Защо решихте да създадете сюжет за кралици: вашите героини в „Цветът на дълбоките води" - пиесата, за която получихте поредна номинация за „Аскеер"?
- Защото историята се оказа много интересна – никога не съм имала амбиции, нито пък съм правила планове да работя по тази тема. След предложението на Бойка Велкова просто започнах да чета, за да видя каква е тази история, да знам по-добре. И открих безкраен документален материал. Опитах се да отсея романизираните истории от фактите, а процесът на проучване се оказа много интересен, работата с документите, ровенето в книгите, неподозираните възможности, които дават архивите. А след това вече бях потънала в историята. За написването на този текст ми бяха необходими почти две години, а почти една година само четях, без въобще да правя планове за писане. Но пък открих много общи неща с нашия ден – темата за властта, за това доколко един човек с власт може да си позволи да жертва себе си за другите. Ето – Мария Стюарт, жертва другите заради себе си, целият й живот е низ от саможертви на много хора в името на това тя да бъде кралица, да остане до последно на престола, да си върне короната. Докато Елизабет прави обратното – тя се отказва от майчинството, от любовта, никога не се омъжва - може да е само привидно, само поза, но тя заявява, че е Кралицата дева, и цял живот се придържа към този образ. Ето това противопоставяне ми беше интересно – да имаш властта и да я използваш за инструмент, и напротив – ти да се превърнеш в инструмент, при това - в името на нещо, което е по-голямо от теб.
Преди време ми бяха разказвали как в Габрово първите кметове след Освобождението, първите индустриалци правят нещо за града си. Кой строи мост, кой – училище, кой – дарява сгради, кой – тегли кредит и помага за изграждането на водопровода. Кметът Христо Конклиев, например, тегли личен заем, за да се изплатят заплатите на учителите, защото парите не стигат. Индустриалецът Пенчо Семов дарява сгради за болници, за университети, училища и приют за бездомни. Търговецът Иван Хаджиберов пък става финансов гарант за построяване на железопътната линия от Габрово до Царева ливада. Това са все хора, които използват властта и парите като инструмент, за да остане нещо след тях, за да бъдат пример. Може би това е нещо, което липсва на днешните политици – липсва им кауза, нещо по-голямо от тях самите.
- Какво най-много ви изненада в писмата между Елизабет и Мери Стюарт? Защо, според вас, първата заповядва да обезглавят втората, въпреки че се обръща към нея с „най-обичана сестро"?
- Да, има парадокс в техните отношения. Дълги години си разменят мили писма, в които си обещават подкрепа, но в крайна сметка Елизабет Първа подписва заповедта на екзекуцията на Мария Стюарт. Да, погледнато така, шотландската кралица е трагическа героиня и може би ни е малко по-симпатична. Въобще ние винаги сме по-склонни да симпатизираме на жертвите. Но ако тази история свърши с обезглавяването на Мария Стюарт, ние няма да научим много от нея. Истината е, че едва след това Елизабет ще спечели големите битки, ще настъпи време на мир, а нейното управление ще остане в историята като онзи Златен век, който знаем. Още повече, че тя поставя на престола като свой наследник не друг, а синът на Мария Стюарт – Джеймс, който става крал и на Англия и на Шотландия. Явно обезглавяването е било трудно и тежко политическо решение, взето повече с разума, отколкото със сърцето.
- Какво харесвате в жените от онази епоха?
- По-скоро се опитвам да видя героите от онази епоха – независимо дали са мъже или жени - като хора, които живеят днес. Това е смисълът на историческите текстове – да си представим героите, които познаваме от учебниците като обикновени персонажи: с техните страхове, бунтове, недостатъци. Да гледаме на тях не като на изключителни личности, а като на обикновени мъже и жени, които са имали дързостта или лудостта да действат и да направят нещо изключително.
- Какво не харесвате в днешните жени?
- В интерес на истината винаги съм харесвала повече героите мъже – те са по-склонни към бунт, към насилие и към по-радикални жестове. През последните години обаче изненадващо и за мен самата повечето от героите ми се оказаха жени. В жените харесвам това, че съчетават силата и безсилието, колебанието и решителността. В „Жените от портокаловите градини" героини са всички онези жени, които отидоха да берат ягоди и портокали на другия край на света, докато децата им отраснаха сами, гледани от баби и дядовци. Това е поколението на майка ми – жени, които познавам, и които заминаха някъде другаде да работят, без героични пози, без много думи. Просто мълчаливо се жертваха в името на семейството си - на децата си, на мъжете си, които изведнъж се оказаха неспособни да водят големи битки. И странното е, че тези жени са силни, те не се възприемат като жертви. Напротив – силни са, защото имат усещането, че всичко е в техни ръце.
Колкото до това какво не харесвам в днешните жени – това е същото, което не харесвам и в днешните мъже – прекалено голямата амбиция, усещането, че знаят всичко и че светът с нищо не може да ги изненада. Напротив: светът винаги може да ни изненада.
- Имате и комедия на абсурда - „Взлом", която беше поставена в Пловдив със заглавието „Горе ръцете". Какво е най-абсурдното в живота ни тук и сега?
- Сигурно е абсурдно това, че в България много от селата и градовете функционират като старчески домове. Със старци, оставени накрай света, на доизживяване, сами със себе си, разколебани в това какво си струва и какво – не. Абсурдно може да бъде и това, че преди няколко години избягахме от децата вкъщи за десетина дни и отидохме с мъжа ми Живко да пазим две двойки лешояди в Родопите – да излетят малките, да не им се случи нищо лошо. И това може да звучи странно, ако се погледне отстрани. Но ние живеем сред парадокси, които обикновено не забелязваме. Но те най-добре се виждат, като се дръпнем две крачки назад.
Като онези хора в село Маточина в граничните райони на Сакар, с които говорих преди време и които ми казаха, че живеят в странна зависимост – преди време крепостта Букелон, която се намира над селото, била голяма и запазена, но хората имали нужда от камъни и започнали да свалят камъните от нея, за да си правят къщи и огради. После къщите опустели малко по малко, хората толкова намалели, че вече нямало с кого да се скараш, но по някаква програма започнали възстановяването на крепостта и камъните от същите тези огради започнали да се връщат пак там – във високото. И кулата отново станала голяма, а селото започнало да се смалява...
- Вие и съпругът ви Живко – а със сигурност вече и трите ви деца – сте страстни пътешественици. Какво научавате за българите, докато обикаляте любимите ви диви места, които описахте в пътеводител?
- Това, което се вижда, е, че София не е България. Че има много хубави места и много варианти човек да е щастлив и спокоен. Бих искала да можем да си позволим да живеем някъде другаде, където това, което се случва в големия град, ще достига само като ехо – далечно и чуждо. Засега не можем да си позволим този лукс да избягаме от големия град, но е въпрос на време. А може и да бъркам, защото само преди дни се върнахме от едно село на границата с Гърция – Сив кладенец, Ивайловградско – чудно красиво и абсолютно пусто място без нито един жител. С голям паметник, на който старателно са записани имената на хората „загинали за родината през 1913 г." С църква, от която стърчат само стените. С червени зидове на големи къщи, които сега се разпадат. Къщи на два-три етажа, иззидани преди повече от сто години от червени неизпечени тухли, които сега се ронят и отново стават на пръст. Ето това не разбирам: защо хората бяха оставени сами на себе си по тези места? Защо на толкова хубаво място няма живот. Защо нивите на няколко села принадлежат само на един собственик. Толкова е предвидимо какво ще се случи с тези места, където няма училище, няма лекар, няма пътища и няма работа за хората... И все си мисля, че тези процеси можеха да бъдат спрени. Сега вече не съм сигурна. А в същото време отсреща – само на няколко километра, се виждат чуждите села – големи, пълни с къщи, което показва, че има и друг вариант. А ние просто не сме си свършили работата.
- Мислили ли сте какво напътствия би трябвало да съдържа пътеводител за това как се общува с българи?
- Не, защото хората не си приличат един с друг. Всички сме различни – високи и ниски, шумни и кротки, мълчаливи и приказливи, широко скроени и притеснителни, вечно сърдити и непрекъснато усмихнати. Светът е пъстър и това е най-хубавото.
- Какво най-странно ви се е случило из върховете и пещерите?
- Може би най-хубави и най-странни са били срещите ни с хората. То заради тях си струва да се пътува – не за да описваме пейзажи, хубавите места са само повод човек да тръгне на път. Срещите с хората се помнят и от тях тръгват историите. Като срещата с онзи свещеник в Гложенския манастир, който още преди двайсет години отказа да ни пусне да спим навън на палатка, а ни покани в манастира, направи ни каша от коприва и вечерта извади да ни прочете от стиховете, които пише. Така са ни отключвали и джамии, и църкви, говорили сме си за това накъде е тръгнал светът и колко хората са еднакви, прегръщали сме се и сме се разделяли като стари приятели с непознати.
Ето, само преди дни се срещнахме с Николай Терзиев от Хасково, който заедно с кучето Барс са единственият у нас екип за борба с отровите. Те двамата се опитват да оправят щетите от онова, което някой без да мисли, причинява, като хвърля отровни примамки на дивите животни. А отровата може да попадне не само в храната на лешоядите и да унищожи усилията на много хора, които години наред се борят да запазят тези птици, но и в човека. И въобще показва колко много се свързани всички. А срещата с Николай Терзиев беше една от онези щастливи срещи, които доказват, че не са се свършили хората, обичащи онова, което вършат. Защото в последно време като че ли свикнахме, че винаги може да се „отбие номера". Че всичко може да се направи надве-натри – и в образованието, и в здравеопазването, и в журналистиката, и в литературата. Затова е хубаво да виждаме, че има и друг вариант – че има хора, които наистина обичат онова, което правят и то им носи чиста радост.
- Вярно ли е, че усещанията из Родопите понякога са сюрреалистични?
- Да. Винаги съм казвала, че родопската атмосфера не е въпрос само на въздух. Понякога имам усещането, че в планината все едно попадаме в друг свят, с който нашият има много малко допирни точки. И ето – веднага давам пример - само преди дни се върнахме от Родопите, където успяхме да видим не само лешояди, но и малък орел, креслив орел, орел змияр, който носеше змия в човката си, черна каня, мишелови, соколи... Все едно не виждахме обикновени птици, за които сме забравили, че съществуват, а митологични герои.
- Какво, според вас, се случва в жанровете, в които сте напред с материала – в литературата и в театъра?
- Не знам дали въобще съм напред с материала, но знам, че когато гледаме нещо прекалено отблизо, постепенно преставаме да виждаме цялата картина. За добро или лошо. Е, все пак мисля, че е за добро – за да не съдим, да не се нагаждаме, да не взимаме удобни решения, съобразени с моментната ситуация, а да пишем онова, което искаме и то да ни е достатъчно.
- Какво пишете в момента?
- Сценарии за предаването, което водя - „Нашият ден" в сутрешния блок на програма „Христо Ботев". Отнема ми много време и ме праща в различни посоки. И може би е за добро. Винаги съм се отнасяла с подозрение към хората, които са съсредоточени в собственото си писане и собственото си его.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
