Полицай или престъпник

София. Специално обученият агент Мартин получава най-опасната мисия в България – да се внедри в редиците на мафиотския бос Джаро. За да стигне до него Мартин трябва да се слее с престъпния свят. Докато действа под прикритие и се издига в йерархията на мафиотите, Мартин попада в свят на насилие, корупция и престъпления...

Да, това е част от сценария на сериала “Под прикритие”, но през последните 4-5 години е и част от ежедневието на служителите на МВР, ДАНС и разузнаването. През миналата година има двойна увеличение на използваните агенти под прикритие, сочат данните на фондация “РискМонитор”.

През 2009 г. те са били 35, докато година по-късно нарастват на 63. Най-голям е ръстът на използваните агенти в София и Пловдив. Това обаче са само част от данните (по информация на окръжните съдилища – бел. ред.), тъй като в повечето случаи става въпрос за секретна информация и МВР, ДАНС и разузнаването отказват да дадат повече подробности. Затова често се получава и разминаване между различните източници за броя на използваните агенти.

През 2009 г. бившият председател на Софийския градски съд (СГС) Георги Колев заявява на пресконференция, че издадените през годината разрешения за “разследване чрез служител под прикритие” са 53-54. Официалните данни на съда показват друга бройка – 14. Според доклад на парламентарната подкомисия за контрол на специалните разузнавателни средства през 2010 г. са издадени от СГС са само 8, докато официалните данни са за 47 разрешителни.

Именно фактът, че използването на агентурния апарат от спецслужбите е класифицирана информация се оказва засега най-големият проблем за контрола на този вид специално разузнавателно средство. Въпреки че България ползва германския опит, за да изготви необходимата правна рамка за агентурния апарат, все още има много въпросителни около правомощията на служителите под прикритие. Това става ясно и от изследването на “РискМонитор”.

За първи път статутът на агента е разписан през 2006 г. в новия Наказателно-процесуален кодекс. Четири години по-късно текстовете са промените, за да може агентите под прикритие да свидетелстват по време на процеси чрез видеоконферентна или телефонна връзка. Дефиницията за служител под прикритие е записано в наредба на Министерски съвет през 2007 г., а по-късно използването им е уредено и в Закона за специалните разузнавателни средства.

Според правителствената наредба служителите под прикритие могат да проникват в среди, към които МВР има законоустановен интерес, да използват прикритие си за наблюдение върху тях и да получават данни за замисляни, подготвяни и извършвани престъпления. Практиката показва, че досега агенти са използвани при разбиване на наркогрупи, документни престъпления, трафик на културни ценности, оръжие и фалшиви и сканиращи устройства.
За разлика от добре описаните цели и задачи на спецслужителите правната уредба е оскъдна относно техните правомощия.

В закона за СРС е записано, че агентът е “оправомощен да установи или поддържа контакти с контролираното лице, за да получи или разкрие информация за престъпление” . Тук обаче българската практика се различава коренно от чужда, защото отсъства всякаква регламентация относно какви дейности има право да извършва служителят под прикритие. Това според експертите развързва ръцете на агентите дори да извършват престъпления, за да съберат необходимата информация.

Защото това е един от начините да се спечели доверието на лицето, което иска да контролира. По думите на зам.- директора на главна дирекция “Борба с организираната престъпност” Валентин Трифонов служителят под прикритие не може са извършва престъпление, защото предварително се разписва, че е запознат с поставените задачи от оперативния му ръководител.

Чужда практика обаче поставя под съмнение подобно обяснение, тъй като дори и при най-консервативния модел, какъвто е италианският, се допуска извършването на престъпление от агента. В САЩ се прави разлика между три вида престъпления, които агентът може да извърши. Първото е т.нар. учредително – за да предотврати извършването му занапред, агентът може да извърши такова престъпление в хода на разследването.

Второто е спомагателно престъпление. Това се извършва, за да се разкрие основното престъпление и за да се изгради доверие с контролирането лице, например кражба на кола или изготвяне на фалшиви документи. Третият вид престъпления са тези, които агентът извършва поради лични съображения, а не за целите на разследването.

За разлика от САЩ, в Италия законодателството позволява извършване на операции под прикритие в строго определени сфери. Една и съща дейност под прикритие може да е законна в една област и незаконно в друга. Така например агентът няма да е наказателно отговорен, ако продава автомати по време на разследването на търговия с оръжие. Ще носи отговорност обаче за продажба на наркотици, въпреки че участва в разследване на продажба на дрога. Агентът също така попадне под удара на закона, ако по време на разследване за трафик на наркотици носи пистолет със заличени номера.

Българското законодателство също така има пропуски и по отношение на действията, които агентът не може да извършва. Тенденция по света е да се върви към забрана на определени действия. В България не съществува дори разпоредби, отнасящи се до провокацията и подстрекаването към престъпление. Според промените в НПК от май 2010 г. на практика служителят под прикритие не носи наказателна отговорност за незаконна дейност по време на участието си в тайната операция.

В кодекса е записано, че “не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява, когато деецът е лице, действало като служител под прикритие в рамките на правомощия му по закон”. Като се има предвид обаче, че законът не съдържа ясно определения за правомощия на агента, то ясно, че няма кой да спре служителят под прикритие да мине дори за малко от другата страна на барикадата.