Художникът като фокусник си играе с молив, туш, акварел и дори химикал
Стародавни поверия и обреди оживяват в платната му
Ако словото е в началото, то сигурно рисунката е преддверието на всички начала. Преди да се материализира в словесни образи, тя е първоначалното изображение на прозрението, което предсказва същности, форми, конструкции. Всеки художник, проникновен говорител на естествения Живот, на вибриращите тайни на природата, въплътени дори в банално всекидневното трептене на един падащ есенен лист, или вслушващ се в неочакваните дисонанси на внезапни пролетни бури, безконечни летни марани, поетични есенни съзерцания или експлозивни зимни щормове, може би трябва да бъде подчинен на всеобхващащата естетическа концепция на закона за единство на енергията. Художникът Иван Димов има интуитивното усещане и разбиране за вселенските параметри на този закон.
Изображенията на този творец изразяват странния език на тишината, на спокойствието,
безмълвието и съзерцанието
Размишлявайки върху рисунките на Иван Димов, Греди Асса открива, че тишината държи ключа на всеки образ. Николай Майсторов пък разсъждава за рисунката като огледален образ на идеите на творческата личност и посочва, че тя е "разголения нерв на артиста", а "линията е пулсираща вена, по която тече енергията от творческите откровения". Ружа Маринска акцентира върху уникалната специфична особеност на рисунките на Иван Димов. Според нея рисунките са "изтъкани от нервни възли, които не следват пластическа структура или визуална логика, а са особени смислови средоточия в образната тъкан". На Ружа Маринска принадлежи и откритието, че художникът следва "странните акценти на ръката, с които интуицията потвърждава мисълта".
Пластическите видения на Иван Димов сякаш
предават сънища наяве
Реещи се, съсредоточени в себе си образи на жени, птици, цветя, кучета, каручки, насекоми, църкви, делви, летящи прозорци и прочее като в магичен калейдоскоп оформят особен свят на метафорични експлозии. Рисунъчните нишки при Иван Димов като че ли изпридат безкрайното кълбо на фантазията, неспирния поток на подсъзнателни инвенции и алюзии.
В такива случаи творецът като фокусник си играе със смесената техника - молив, туш, акварел, пастел, флумастер, дори химикал. И се раждат фантастични феерични приказки, причудливи пейзажи, сантиментални актови скици, съзерцаващи бленуващи фигури, обнажени женски тела на прага на вълшебни острови и пр. Иван Димов създава собствена вселена, в която всичко е живо, хармонията между органичното и неорганичното е пълна и цялостна, пасторално-идиличните сънища се превъплътяват в ярка реалност и обратно.
Художникът има любими типажи, към които се връща постоянно през годините. Изкушава го например голото женско тяло, но колкото и странно да е на пръв поглед, еротиката тук е почти напълно изместена от трагичното самовглъбяване. Нежната линия, подсилена от акварелни пулсации, като че ли се опитва да разчита загадъчния език на несъзнаваното. Понякога рисунката безмълвно крещи, едва удържима е експресията на недоизказаното, друг път чуваме нашепванията на стародавни поверия и обреди. Мяркат се силуети на
свещенодействащи на полето жени
които като жрици са потънали в сомнамбулен пиетет пред великолепието и многобагрието на природата. Те самите сякаш след миг магически ще се преобразят в цветя или в цветни въздишки.
Енергията на образите у Иван Димов има най-различни, понякога съвсем странни и невероятни превъплъщения. Да разгледаме няколко емблематични в това отношение творби.
Например в "Пладне" (туш, лави) виждаме романтични кончета зобят от малка каручка, немилостиво огряна от палещо слънце. Строгост, изчистеност на формата и заедно с това поетично съзерцание. В друга картина - "Българско семейство" (туш, лави) патриархалното е застрашено от фрагментацията на модерните влияния. Традиционната семейна снимка - стопанинът седи строго и тържествено,
с калпак и засукани възрожденски мустаки
а до него права от уважение и респект стои стопанката. За полата ъ естествено се държи детето. Но цялата фактура е като пред мозаечен разпад. Дори традиционните носии трудно се разпознават. Неумолимо надвисва усещането за един отиващ си вече свят. А в центъра на графиката ни наблюдава жестокото око на Историята - безсърдечно и студено. В "Малкият човек" (молив, туш, акварел) откриваме пряка алюзия за уединения в патриархалното си гнездо малък човек (да си спомним, че мотивът вдъхновява и поетите Борис Христов, Паруш Парушев, Деньо Денев и др.), обикалящ уютното си дворче с романтична асма пред къщурката. Пасторални, спокойни, омиротворяващи настроения и внушения.
В "Под лозата" (туш, акварел, пастел) ни впечатлява усещането за патриархалното спокойствие и радостта от труда - приведени селянки се грижат за цветя и други посеви. Но сякаш къщите зад тях се реят като разпръсващи се фрагменти - летящи стълбища, прозорци в небето, самотни делви, абстрактни конструкции, силуети - като че ли е непредотвратимо разпадането на патриархалния свят - внушава ни художникът. В "Модел", "Настроение" (молив, акварел) художникът представя внушителна серия акварели, които представят обнажени девойки в различни ракурси, застинали сякаш в ритуален танц или просто медитиращи. Можем да наречем "Модел" или "Настроение" пластически въздишки, изобразителни ноктюрни, игра на молива и четката, докато Съзнанието на художника се подготвя за по-мащабни проекти.
Особено ярък като символ на патриархалния разпад е акварелът "Последната къща". Възрастната стопанка е тъжна и сломена, сякаш се готви за панихида. И магаренце едно скръбно гледа как кокошчици кълват последните зърна. Момиченце слиза за последен път по стълбите. Последната дюля грее с прощална светлина. Иван Димов усеща много остро и болезнено грубостта, арогантността, цинизма, отчуждението на новото време, които убиват света на патриархалното спокойствие, хармония и добросърдечие.
Но художникът има и друга внушителна серия творби, в които виждаме неудържимата му
радост от великолепието на живота
от многобагрието на природата - например "Малък свят", "Завръщане на пролетта" или "Ежедневие". Тези акварели показват романтичните сънища на твореца, в които като в калейдоскоп се мержелеят танцуващи хора, кучета, къщи, кози, магаренца, щъркели, герани, ведра, слънца, ангели, камбани, колела от каруци - една прелестна космогония на селския стародавен свят. Тук безразделно владее топлото чувство, ярката палитра, усещането за ефирност и прозирност, състоянието на омиротворение и покой.
Иван Димов е едновременно традиционен и модернистичен. И в рисунките си той неизменно поднася своите метафорични почитания и преклонения пред учителя си Илия Бешков и заедно с това упорито търси своя индивидуален път, собствените си оригинални художествени внушения. Като жадно за все ново и ново познание дете той не се уморява да експериментира, не се страхува от пътешествията в сферите на неизвестното, където дири тайните знаци на образното познание.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
