„Хавра" на Захари Карабашлиев /"Сиела"/ се превърна в най-очакваната книга през втората половина на 2017 г. След безапелационния успех на „18% сиво" у нас и по света, авторът ще изненада с качествено нов литературен трилър в духа на Пол Остър и Иън Макюън. Криминален разказ, историческа проза, драматична любовна история и книга в книгата, романът пресъздава всяко едно от значенията на думата „хавра" и съчетава елементи както на напрегнат ноар, така и на хроника от XIX век. В нея социалното е пречупено през водовъртежите на сърцето, а динамичният и заплетен сюжет превръща кинематографичния разказ за мъж, готов на всичко в името на истината, и за жена, бореща се за любовта си, в майсторска панорама на две противоречиви епохи. След години в Америка и поредица от провали Никола се прибира в родния град за погребението на баща си, загинал при нещастен случай. Краткият му престой в България обаче се превръща в начало на рисковано разследване, което го въвлича в тъмна мрежа от интереси, престъпни конфликти и разкрития. Повече от век по-рано младата руска аристократка Вера Елегина се запознава с харизматичния американски военен журналист Макгеан - чиито прототип е Джанюариъс Макгахан, специалният кореспондент на лондонския вестник „Дейли нюз" след Априлското въстание и по време на Руско-турската война - и двамата поемат по опасен път, който ще ги свърже завинаги със съдбата на българския народ. Карабашлиев се опира на дългогодишно разследване из архивите на реални събития от Руско-турската освободителна война, редува напрегнато действие и психологизъм, за да филтрира съвремието ни през епистоларните спомени на Вера Елегина. Предпремиерата беше на 31 август на „Аполония" в Созопол, а премиерата е през втората половина на септември в София.
- Господин Карабашлиев, къде намерихте тази уникална дума "хавра" – синагога, шумотевица, единица мярка за поземлено право, пустош, общност, бъркотия - с която толкова хитро сте заменили "свобода", която използвахте за работно заглавие?
- Не съм я търсил, по-скоро думата ме намери. Стоеше си там в нотариалния акт на наследствени земи, останали от дядо ми –"хавра". Означава най-общо казано необработваема земя, пустеещ терен. Забелязах я, когато бях вече към края на написването на романа и така тя „избута" работното заглавие „Свобода". Странна дума е, по-трудносмилаема, напълно непозната за 90% от населението... Но пък това е думата. Интригата в романа е свързана с наследствени земи, които са „хавра". С напредване на повествованието, "хавра" се напълва и с друг смисъл, докато накрая... Няма да издавам повече.
- Как подхранвахте авторската си и емоционалната си енергия, за да преплетете така детайлно и изпипано историята на Джон и Вера с тази на Марков, тук и сега, в България и в Америка?
- С чай. Китайски, индийски, японски, английски, руски, турски – черен, зелен, бял, всякакъв. Като се замисля,
изпил съм тонове чай покрай тази книга
Но на по-сериозна нота... В историческата част на романа енергия ми даваха архивите - прототипите на главните персонажи са изключително интересни. Личният пример на един журналист, който е готов на всичко, за да стигне до истината е заразителен. Смелостта може да бъде заразителна. Както и страхът, всъщност. Енергия ми даваше също — колкото и да е странно — несправедливостта във всичките й проявления. Героят ми в съвременната линия на романа - Никола Марков - е изправен срещу несправедливост, подкрепяна от прогнила престъпна машина и това го енергизира. Може би по един самоунищожителен начин, но го зарежда.
- До каква степен сте използвал архивите, свързани с живота и кореспонденциите на Макгахан?
- Тръгнах оттам като отправна точка, но не съм ограничавал въображението си, разбира се. Ползвах всякакви текстове, за да вляза в епохата на Русия в края на XIX век – архиви, писма, книги, вестници, романи, дори лични дневници. Беше изключително трудоемка, но адски приятна работа - и честно казано, не ми се искаше да свършва. Лека полека Макгахан се превърна от историческа личност в литературен герой, а най-накрая и в приятел. В един момент започнах да чувам гласа му по-ясно от гласовете на живи хора наоколо.
- Какви са хората в Америка, които са наясно какво е направил Макгахан за България?
- Не са много американците, които въобще са чували за Макгахан. Но пък и той не се е застоял в Америка дълго. Истината обаче е, че и ние, българите, не знаем кой знае колко за него. А Макгахан е една от най-харизматичните фигури в света на журнализма въобще. Един от най-сърцатите, талантливи, луди - но може би е най-ефективният военен кореспондент. Неговите няколко репортажа за жестокостите след Априлското въстание само за месеци променят картата на Европа. Кой в наши дни е направил това? За жалост, си отива твърде млад.
- Героинята ви от XIX век Вера говори за провалената естетика на православието и поставя под съмнение възкресението и въобще всичко, което пречи на човек да повярва в рационалното и именно така да се изправи пред дълга си към Бога. Каква е вашата истина за деликатното равновесие между Вярата и Разума?
- Кой знае защо
за много хора вяра и разум са взаимоизключващи се понятия
Аз никога не съм ги противопоставял. Моят разум приема моята вяра, не опитва да й строши гръбнака, нито дори да я поставя на изпитания. Вярата ми пък от своя страна опитва да не пречи на логиката. Трябва да има разум във вярата и вяра в мисленето. Конфликтът между двете е изкуствено създаден и унощожителен както за индивида, така и за обществото. И отговорността за това лежи не някъде другаде, а под покривите на организираната религия. Вместо да е храм на вярата и милостта, религията често е огнище на омраза. И от Изток, и от Запад - хилядолетия наред религията е осигурявала гориво за конфликти, за разделение на света.
- Неслучайно другото противопоставяне, което върви в контекста на образи и реплики, е между Изтока и Запада – вашата версия за него?
- Ако бъдем рамкирани да приемаме, че Западът е рацио и напредък, а Изтокът – невежество и изостаналост, резултатът е ужасяващ. И гледайки новините, наистина изглежда така. Причините за всичко това са дълбоки и необхватни в рамките на този разговор тук, а няма и смисъл да дълбаем чак толкова. Ние, хората, сме устроени да мислим в опозиции - ляво-дясно, добро-лошо, горе-долу, истина-лъжа, изток-запад и т.н. Така че който търси конфликт, винаги може да го намери. Но истината е, че нито Изтокът е неизбежно ориенталски, нито Западът е 100 % цивилизационно ценностен. Всичко е доста флуидно. Бейрут, например, допреди 40-ина години е бил наричан "Малкият Париж", бил е секуларизиран град със западен блясък, светско самосъзнание, европейски квартали и т.н. Сега не е така.
От друга страна, истинският Париж има квартали, в които си като в Близкия Изток. Сараево е бил един от най-етнически толерантните градове до 1993-а — докато само за броени седмици не се превърна в най-грозната рана на Европа след Втората световна война. Всичко е много крехко. Границите между Изток и Запад се местят перманентно. Но да не се отвличаме... В едната сюжетна линия на моя роман България е все още провинция в рамките на Османската империя, все още проекто-държава. В другата, съвременната линия, България вече е държава от Европейския съюз, но изправена пред друг вид потисничество.
- Според вас и главния ви герой - и двамата сте живели по повече от 10 години в Америка, там бъркат значението на понятията промяна, свобода и демокрация, но няма съмнение, че и тук се случва същото: Защо?
- В романа има колкото щеш разговори, в които всеки герой изразява свое мнение. Аз, разбира се, не споделям дори и половината от тях. Но със сигурност мога да кажа, че демокрацията се оказва — като нова и скъпа чанта Gucci — доста лесна за имитация. Отдалеч и за известно време изглежда почти като истинска.
- Вашите персонажи, макар и в различни векове, са готови на всичко, за да стигнат до истината – защо в реалния ни живот, тук и сега, почти никой не се вълнува от нея и не се бори за тържеството й?
- Защото а) нямаме държавни институции, които да се интересуват от истината; б) нямаме достатъчно положителни модели, които да вдъхновяват, че има смисъл да се търси истината - докрай и на всяка цена. Иначе казано - няма като в Италия през 70-те убити от мафията прокурори, съдии, полицаи. Няма румънски модел (който е базиран на италианския). С две думи – не е пролята кръв. В никакъв случай не казвам, че трябва да се пролива кръв. Просто отчитам факта, че
„безкръвният" преход стана безкраен
А уж толкова се гордеехме с него през 90-те. И тази безкрайност е свързана с боравенето с истината в самото начало на така наречения ни преход – камионите унищожени досиета, потулване на фактите, най-тъмната част на Държавна сигурност, разположена на най-важните позиции в държавата... Вие, медиите, би трябвало да сте непримирими с това.
- Как стигнахме до момента, в който всяка битка срещу моралната деградация се интерпретира като социален наивитет?
- Хубав въпрос. Това донякъде e рефлекс от циничния ни поглед към света, наследен у нас кой знае от кога. Не сте ли забелязали как на патетичните думи и обещания, на пламенния оратор, българинът гледа с присвито едно око и наклонена леко глава настрана - като че нещо пресмята наум. Не се връзва българинът на големи приказки. Не се връзва дори и на големи дела. От тази цинична гледна точка и Левски, и Хаджи Димитър, и Стефан Караджа, и Бенковски и революционерите ни са едни наивници, дилетанти и будали – и не забравяйте, че и по тяхно време голяма част от населението ги е смятало точно за такива. Тръгнали да събарят империя! Как ще стане таз работа! Затова вместо да си разваляш рахатлъка и да се стремиш нагоре към големите, дръпни ги надолу - направи ги по-малки, приближи ги до себе си. Прочете пак „Политическа зима" на Ботев, обърнете внимание на „А ти, българин и патриотин, гледаш на всичкото това с особено недоверие и думаш: "суета сует и всяческая суета".
- Какво, според вас, е дереджето на българския артист – няма значение от жанра – ако искате, коментирайте писателите, ако искате – кинаджиите... Но не като главен редактор на елитно издателство, а като творец.
- Българският артист както артиста навсякъде по нормалния свят живее в трудните условия на пазарното всекидневие. И навярно така трябва да бъде. Трябва да произведеш нещо, което да се хареса на повече хора извън кръга на роднините. Щом Шекспир е успявал и да разплаква, и да разсмива и простолюдието, и кралицата, след като продължава да го прави до днес, значи има начин да се направи.
Търси го. Работи всекидневно и без да се щадиш - и ако имаш талант и късмет, ще се получи. Държавата у нас - за разлика от повечето страни в Европа - не подпомага нито книгоиздаването, нито писателите. А може би така и трябва. Но, за разлика от всички страни в Европа, тук министерството на културата не подпомага и четящите, които нямат възможност да си купуват книги, но пък искат да четат. Нали сме уж социална държава? Говоря за отдръпването на министерството на културата от ангажимента си да отделя задължителните средства от бюджета, за да осигурява нови книги в библиотеките всяка година. Обещаните 8 милиона лева преди три години се превърнаха в 3 милиона преди година, и в крайна сметка в НУЛА. Нула - това е отношението на властта сега към образованието, към грамотността и книгите. Не можеш да имаш просперираща нация, ако нямаш четящи хора, ако не се грижиш за библиотеките. А може би логиката е, че по-лесно се остава на власт със затъпяващ народ?
За кинаджиите – с малко изключения от по-новото поколение, Националният филмов център е хранилка за шайка стари авери, които нямат какво да дадат на света, но им се живее като при Бай Тошо. Разхищението на обществени средства там е нагло и неконтролируемо. И понеже не са много пари за държавата – някакви си 12 милиона годишно - са ги оставили да си разиграват коня и да не вдигат шум. (Защото пък са шумни и овъртолени в зависимости) Общо взето, няма кой да ги спре, защото така са си подредили картите, че хора с идеи, с умения и талант
не могат да се вредят от бивши „кинодейци", некадърници и кадри на ДС
- Сивото продължава ли да бъде любимият цвят на българина?
- Любимият цвят на българина е синият – този на Фейсбук.
- Да, но очаквано се оказа, че не сме достатъчно зрели за лукса да ползваме благата на цивилизацията – как да опазим незрелите тийнейджъри от капаните на Фейсбук?
- Ние, „зрелите" възрастни не можем да се опазим, та какво остава за децата. Вижте как довчера уж нормални хора съвсем откачиха с Фейсбук. На живо изглежда в ред, а четеш ли му статусите, сякаш нещо друго се е вселило в него – има мнение по всеки въпрос, пише стихове, коментира всяка новина, ръси мозък, снима си салатата, луда работа. По-сериозно е с децата. Трябва да ги пазим с образование, с общуване, с информираност. Но за психопати и разни кибер-хищници трябват остри мерки, зашото е наистина опасно. В цяла Европа кибер-сигурността е приоритет в момента. Има специални отдели, които се борят именно с това. Успешно.
- Как преминавате между действителностите, когато пишете – между тази, която се ражда с книгата ви, и другата, с която сме обречени да се срещаме всеки ден?
- Действителността в книгите ми е по-трудна за влизане, но е още по-трудна за излизане. Защото там правилата ги създавам сам, след което ги и спазвам. Докато в тази действителност, в която се блъскаме всеки ден, правилата хем не са твои, хем постоянно се менят.
- Кой е първият ви читател? Четете ли на жена ви, докато пишете?
- Не чета на никого, докато пиша и не показвам работа в процес: това е една бъркотия, непостроена къща, вино делиборан — ври и кипи, няма какво да покажеш, а и защо? Едва когато завърша първата чернова на ръкописа от начало до край, вече пускам първите си читатели — жена ми Вера, отговорният редактор Рия Найденова, няколко верни приятели: все хора, за които знаеш, че никога няма да ти спестят нищо и няма да ти кажат какво величие си написал. Този път поканих за редактор и чудесната Веселина Седларска.
- "Хавра" си е живо кино, макар и безкрайно сложно за осъществяване – ще се подадете ли на изкушението?
- В писането си съм повлиян колкото от образците в световната литература, толкова и от киното – като зрител, и като сценарист. И волно или неволно използвам това, което съм научил от сценарното писане, прилагам знания, присъщи на писането за кино. Ние, съвременните хора, консумираме много повече истории визуално, отколкото чрез четене. Образът отдавна е взел превес над словото. Разбира се, киното от своя страна е „осиновило" много от инструментариума на литературата. Големите съвременни кинорежисьори са отлични разказвачи. Те превръщат кинообразите в завладяващи истории. А аз опитвам обратното - да разказвам историите си визуално. Харесвам да пиша с много диалог, с действие, интригуващ сюжет, силен конфликт, с ясна драматургична структура — това явно създава у читателя илюзия за кинематографичност.
- Първият ви роман е преведен в дузина страни. Сега, във втория, има много история – дали на Европа би й било интересно да чете за освободителната ни война преди век и половина, макар и през призмата на любовна интрига?
- Аз не пиша с мисълта на Европа да й е интересно, нито на Америка да й е полезно, нито на Русия да й е угодно, нито на Турция да й е неудобно (макар всички те да са в романа ми). Пиша така, както мога, както чувствам, че трябва и заставам зад всеки ред.
- Един от големите въпроси в романа ви е как ще продължим да живеем в този материален свят –открихте ли отговор, докато пишехте или след това?
- Няма по-голямо изпитание за един мислещ човек от това всяка сутрин да става от леглото, да си обува чорапите и да излиза да търси смисъл в този доста объркан свят. Отговорът сигурно е "Продължаваме напред".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
