Александър Донев е филмов експерт, изследовател и преподавател. Завършил е кинознание в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" и има докторат по „Киноизкуство, кино и телевизия" от БАН. Сценарист, режисьор и продуцент на документални, игрални и анимационни филми. Ръководил е различни видове организации във всички области на киното: производство, разпространение и кинопоказ - както и Националния филмов център (2009-2010). В момента е на работа в Института за изследване на изкуствата при БАН и преподава в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Автор е на книгата „Помощ от публиката" (2018, издателство Фън тези).
- Господин Донев, в книгата си дискутирате безкрайно важния въпрос за националното кино и националната публика - на какво са "подложени" феновете на седмото изкуство у нас?
- „Помощ от публиката" е породена от дълго натрупвани впечатления, опит в българския и европейски кинопроцес и поредица несъгласия с това, което се случва. Те намират израз в солидарността с голяма част от българските кинозрители, които не са удовлетворени от редица родни филми, появили се през годините от началото на 90-те до днес. Най-силният емоционален подтик обаче е разочарованието от високомерието и безотговорността, с които немалко български кинематографисти се отнасят към своята публика.
- На какво се дължи, според Вас, това отношение?
- Главната причина е погрешното разбиране, втълпявано на не едно поколение родни филмови творци, че публиката не е важна, че мнението на избрана (от кого ли) група ценители и личната себеоценка имат по-голям смисъл от признанието на обикновените зрители. Не приемам и негласно прокламираното внушение, че широката публика не „разбира", че е „ограничена" и „нечувствителна". Вярвам, че всеки има право на собствено естетическо преживяване с културата и изкуството, които разбира и смята за адекватни на своя вкус. Убеден съм, че една от главните причини за високомерието на творците е незадоволителното и дори погрешно образование в областта на киното, а може би и на изкуството въобще. Струва ми се, че едва напоследък започваме да налучкваме правилната формула: да учим нашите студенти по кино на жанрово мислене, на добро разказване на истории, на почтеност и уважение към зрителя. И на още нещо не по-малко важно – на професионално структуриране и организация на творческия и производствен процес. Те придобиват по-голяма увереност да създават зрителско кино и от поредицата нови български филми, които имат реален успех сред публиката.
- Това ли е рецептата?
- Не мисля, че съм открил рецептата. Нито, че има специална формула на зрителския успех. Факт е, че и моето разбиране за нещата е постигнато с много лутане и интуитивно търсене на донякъде валидни решения. Именно затова и написах тази книга - на първо място, за да покажа, че съществува своеобразна теория на популярното изкуство, чиито принципи са валидни и за нашето общество и филмово творчество. Че съществува модерна наука за филмовата публика, която се основава на актуалните съвременни постижения на психологията, социологията, културологията, статистиката, демографията и естетиката. Че по отношение на публиката и успех сред нея има задължителни неща. Тяхното изпълнение не ти гарантира автоматичен успех - контактът със зрителите зависи от комбинацията на много фактори и изисква винаги и доза късмет - но неспазването на правилата със сигурност те обрича на провал.
- По салоните тръгва "Собибор" - филм-събитие, вече високо оценен по света – мислите ли, че родната публика ще има адекватно отношение към него?
- „Собибор" е забележителен филм – първият в руското кино, който разказва история за холокоста от гледна точка на жертвите, на евреите. Единственото успешно въстание в нацистки концлагер не е показано като успешна операция на Червената армия, Кремъл или тайните служби, а като отчаян бунт на обикновени хора – унижавани, тероризирани, принудени ежедневно да мислят за оцеляването си, но незагубили сили за съпротива. Филмът е дълбоко въздействащ, много убедителен психологически и постига висока степен на идентификация с героите. Подходът на режисьора Константин Хабенски е по-различен от този на Спилбърг в „Списъкът на Шиндлър" и самият филм е емоционално по-интензивен. За три седмици разпространение в руските кина той е привлякъл над милион и двеста хиляди зрители, което е неочаквано висок резултат, като се има предвид темата, която в никакъв случай не е първи избор на масовата аудитория. Вярвам, че и у нас ще се гледа - главно от по-младото поколение, което не познава този тип истории от днешното кино и му е любопитно да научи нещо истинско за тази уж толкова отдавна минала война. А филмът е направен наистина модерно, с голямо уважение към историческата истина - не толкова в стила на популярните киножанрове, а с детайлно разработване на характерите и задълбочен психологизъм. Вероятно лятото не е най-подходящият период за подобен тип кинопреживяване, но "Собибор" има големи достойнства, който бг публиката не може да не оцени.
- В нашето детство се тиражираше тъпата шегичка "Хубав ли е филмът или е съветски?", а сега вече съвсем "наистина" се питаме: "Хубав ли е филмът или е американски" - като изключим, разбира се, Клинт Истууд и още най-много трима негови колеги режисьори. Какво, според вас, се случва в двете могъщи кино сили?
- Съвременното кино преживява дълбока трансформация. Не мисля, че онова, което се представя на големия екран, дава реална представа за процесите в дълбочина във филмовата култура нито в САЩ, нито в Русия. Филмите, които са предназначени за разпространение в кината все повече абсолютизират зрелището и първосигналното развлечение със средствата на високобюджетния спектакъл, който атакува всички сетива и сякаш изключва възможността за размисъл или критическа оценка. В повечето случаи това са продукти, създадени въз основа на детайлно разработен профил на търсената зрителска аудитория - те са по-скоро драматизирани маркетинг и бизнес планове, отколкото художествени произведения. И такива са голяма част от успешните в киносалоните както американски, така и руски филми. Истински интригуващите филми се появяват в кината през няколкото седмици в края на годината, когато излизат заглавията, конкуриращи се за наградите „Оскар". В същото време наистина дълбоките, оригинални филмови сюжети днес се разработват предимно за телевизията - на първо място НВО - и за модерните стрийминг платформи като Нетфликс, Амазон и Муби. За съжаление, това е тенденция, която още не е намерила проявление в българското кинотелевизионно творчество.
- Другата болна тема - до кога родните кинаджии ще ни изтезават с "авторски" и "фестивални" продукции?
- Не мисля, че „авторски" и „фестивален" са определения, изначално с негативен знак. Има авторски и фестивални филми, които са направени с уважение към публиката и с желание да се поставят съществени въпроси за съвременното ни битие. Има и псевдоавторски, претенциозно-артистични филми, скалъпени според дълбоко демодирани или погрешно разбирани формули за международен успех, които големите фестивали отдавна са отхвърлили. Разсъждавайки за публиката на новите български филми, съвсем не твърдя, че всеки наш филм трябва да има масов успех в родните киносалони. Ако определени заглавия са постигнали реален успех на реномираните международни кинофоруми, те в повечето случаи разработват тематика и изразни средства, които не са особено популярни сред широката публика. Ако са истински задълбочени и вълнуващи, този тип творби ще постигнат своята аудитория чрез своеобразните си турнета из филмовия свят, привличайки десетки хиляди зрители на многобройните фестивали, на които са представени. Това е истинският измерител за зрителския успех, постигнат от „Източни пиеси", „Урок", „Безбог", „Георги и пеперудите" , „Чия е тази песен", „Последната линейка на София".
- В момента - поне из медиите - като че ли има затишие около разпределянето на пари в Националния филмов център. Мислите ли, че е затишие пред буря или хората просто бяха ангажирани с партита на фестивала в Кан?
- Скандали - и то с реални основания, има достатъчно, но те са се превърнали в ежедневие за киносредите и не учудват вече никого. От друга страна, системата за държавно финасиране на българското кино преживява в момента една от най-дълбоките си кризи. Причините са натрупаните през годините нерешени въпроси, породени от дълго отлаганото радикално преработване на Закона за филмовата индустрия и свързаните с него регламенти. В същото време се одобряват все нови и нови филми по отдавна невалидни критерии и процедури. Това едновременно увеличава задълженията на НФЦ и създава листа с „чакащи" проекти, които в момента на своето завършване след 3-4 години (в най-добрия случай) вече ще бъдат морално остарели и извън реалния обществен контекст. В основата на всичко стои съчетание от нерешителност, некомпетентност и страх от загуба на привилегиите, които определени продуценти си извоюваха през последните години зад гърба на филмовата общност. Рано или късно бурята е неизбежна, защото по старата революционна формула е очевидно, че „върховете" повече не могат по старому, а „низините" не желаят старото. Макар че може и да се лъжа: като нищо „върховете" и „низините" за пореден път ще се прегърнат и ще напсуват в хор държавата, че не им дава достатъчно пари.
- Одобрявате ли избора на журито в Кан?
- След повече от десет години активно присъствие на фестивала в Кан тази година поради други ангажименти нямах възможност да отида и нямам преки впечатления от самите филми. Струва ми се обаче, че наградите са били раздадени за предишни заслуги и до известна степен предопределени – след миналогодишния заслужен европейски успех на „Квадратът", тази година е било ред на Азия. Спечелил е най-заслужилият през годините участник в актуалния конкурс на Кан - японецът Коре-Еда. След него - американецът Спайк Лий, чийто най-хубав филм е отпреди 30 години, когато обаче не спечели заради „Секс, лъжи и видео". От това, което прочетох и мога да преценя от разстояние, най-заслужаващият „Златна палма" за моя вкус е „Студената война" на Павел Павликовски. Интересен ми е „испанският" филм на най-добрия ирански режисьор Асгар Фархади. Мога да си позволя задочни коментари, защото познавам добре тези автори, както и конюнктурата на подобен тип решения. В Кан и тази година със сигурност е имало не един и два хубави филма, но все по-рядко на фестивала се появяват истински филми-събития. Дори новият филм на Ларс фон Трир се оказа скандален по предсказуем начин.
- Вие всяка година следите фестивалите на Стария континент - какви са тенденциите в европейското кино в момента?
- Това е тема за отделна книга. Но съвсем накратко: за телевизията в момента се правят може би по-оригинални и по-интригуващи филми – основно сериали, отколкото за кината; документалните филми в много случаи са по-новаторски от игралните; преобладава социално-ангажираното и психологически задълбочено кино; за да бъдат приети, експериментите с филмовия език трябва да имат много категоричен социален контекст; приоритет получават смелите филми, които не се страхуват да рискуват, да разработват нови теми и предизвикателни сюжети, да поставят проблеми, които все още не са осъзнати напълно от обществото. Със заслужено предимство се ползват дебютантите и младите автори, ненавършили 40. Неминуемо през следващите години жените ще имат много по-големи възможности за изява и признание в киното, отколкото досега.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
