09:20 ч.

03.05.14

8 мин.

24138

0

99

Христо Стоянов: Писането е да се превърнеш в сълза

от Исак Гозес |

Христо Стоянов: Писането е да се превърнеш в сълза

Достоевски е всичко това, което съм искал да напиша, казва писателят


Най-странното нещо в България е българинът. Българинът в България е най-умният, най-знаещият, най-образованият, най-свободолюбивият.


Последното го разбирам. Не може да не си свободолюбив, след като от 1300 години история две трети е прекарал в зависимост. Той е толкова умен, че на всеки петстотин години осъзнава, че е живял в рамките на чужда империя и започва да проявява своето свободолюбие. Неговото свободолюбие се изразява в търсене на освободител. За целта подпалва собствената си къща, за да може отдалеч кандидат-освободителят да дойде и спаси плевнята.


Това са изречения от най-новата петнадесета поред книга на Христо Стоянов "Протестни деца". Както се вижда, и сега авторът на "Скритият живот на една помакиня" не си поплюва. Реже като с ятаган и си носи кръста да бъде свободен поет: пише, издава и продава. Няма началници, но и сигурна заплата. Въпреки това не се оплаква. Твърди, че и така може да се живее. Дори е по-здравословно.


- Г-н Стоянов, защо се захванахте с писане, не можехте ли да правите нещо по-нормално - да станете инженер, лекар или артист.


- Аз наистина започнах като артист. На четири години и половина играх в Народния театър. Тогава научих и азбуката. Баба ми Йова Стоянова си отиде като заслужила актриса от този свят, играех с нея в Габровския драматичен театър. Бе изумителна жена. Имах прекрасно детство и като се върна в родния ми квартал, разбирам, че само оттам съм могъл да изляза писател.


Не бях си ходил 35 години и влизайки в Дядо Дянко, така се казва родният ми квартал в Габрово, срещнах една моя леля. Щом си спомни кой съм, тя ме погледна изумено и каза: "Господи, Ичо, колко си възмъжал". Така на петдесет и няколко години се оказах с диплома за мъжественост. Относно другите професии: работил съм като докер, бояджия на вълна, чугунолеяр, стомановар, кранист на мостов кран в Кремиковци. Само лекар не съм бил. Имам досаден тремор на ръцете. Представи си какъв хирург би излязъл от мен. Е, глави не отварях със скалпел, но съм разбивал - бях вицешампион по бокс на България. Бях и уличен побойник. Ама защо говоря в минало време, като че ли сега не съм още. Скоро бих един, защото си хвърли фаса на улицата.


- Вие сте от малкото автори, които пишат, издават, после обикалят страната и продават книгите си. Може ли да се преживява от това?


- Може да се живее от книги. Само трябва да имаш повече гордост и достойнство. Скоро ме попитаха какво съм спечелил със скандалите около писанията си и отвърнах, че икономисвам от наколенки. Не ми трябват. Има обаче какво да завещая на тези, които остават след мен. Казвам не случайно "остават след мен", защото


всеки читател е писателско дете


Човек трябва да си отглежда читателите, да ги възпитава. Ако не съм накарал с някоя от книгите си да потърсят още и още мои томове, значи просто нищо не съм направил. Между другото така се запознах с жена ми.


Влезе в книжарница във Варна, купи си "До СтрасТбург и назад" и на другия ден дойде да вземе всичките ми книги. Ники Атанасов скоро същото направи. Такива случаи имам стотици.


Не стоя на едно място. Не променям стила си - той е забележим. Просто го усъвършенствам. Начинът ми на писане не е като на всички. Направих нещо ново в литературата. Вкратце: човек произвежда около тридесет и осем хиляди мисли за двадесет и четири часа.


Наблюдавайки себе си, установих, че една мисъл не се задържа повече от минута в главата. Човешкият мозък е асоциативно устроен. И започнах да пиша в ритъма на човешкото мислене. Повествованието ми не е по реда на азбуката от "А" до "Я", а прескача. Така започвам да си играя и с мозъка на читателя. Изкуството е игра. Благодарение на този начин на писане хората си купуват всяка моя следваща книга. В момента, в който спрат, значи съм забуксувал. Между другото аз така и спрях да пиша поезия. Направих го, преди да ме забравят. Защото много автори ги забравят в момента, в който са омръзнали.


- Развенча живи и мъртви класици и идоли. Кой е твоят идол? Завиждаш ли на някого?


- Достоевски е всичко това, което съм искал да напиша. Единственият автор, при който няма отрицателен персонаж. Той е не само като Бог, той е Бог - всеопрощаващ. Този публицистичен на пръв поглед и оголен до костите език меси героите си, извайва ги. Не ги мачка. Всичко след него и преди него мачкат героите, той ги меси.


Ако се боря с нещо, то е търсене на съвършенството, достигане до Достоевски. А на писател не съм завиждал досега. То е все едно да завидя и на себе си - та нали аз извън писането съм най-обикновен човек. Представи си човекът Христо Стоянов да завиди на писателя Христо Стоянов. Това вече е шизофрения.


Иначе съм критичен към себе си. Правя грешки. В "Копелето - Евангелие от Юда", за която ме отлъчиха от църквата, написах, че Христос яде царевична питка. Голяма глупост: Христос живее хиляда и четиристотин години преди откриването на Америка, откъдето идва царевицата. Но и други мастити колеги хранят Аспарух с царевична питка и качамак...


Мисля, че имаме великолепни писатели - Виктор Пасков, Златомир Златанов, Борис Христов, Румен Денев, Бойко Ламбовски. От по-старите са Константин Павлов, Ивайло Петров, Генчо Стоев.


Има два вида писатели: Едните са кърмени с майчиното мляко на езика, другите се кърмят от пръстите си.


Литературата не е само писане - тя е отговорност и начин на живот


В този смисъл завиждам на себе си - отстоявал съм всяка дума от написаното и в живота.


- Кога те биха за последен път и заслужавахте ли си боя?


- Помаците в Смолян доста ме биха. Но тогава не отвръщах - защитавах книга. А книга се защитава с думите, с които е написана. Не, че не можех да отвърна. Но бива ли на безсмислието да отвръщаш с безсмислие?


- Къде се чувствате като риба във вода: в морето или на Родопите?


- Аз съм балканджия. Винаги съм обичал Балкана и родния си град Габрово. В Родопите ме хвърли съдбата. Но ме е учудвало странното отношение към тази планина, представяйки я като "най-българската". Ами Стара планина в Румъния ли е?... Мисля, че населението в Родопите, особено помаците, ги натовариха с повече история, отколкото могат да понесат. Не издържат плещите на толкова измислена история.


- Кой интересен човек срещна през годините, какво запомни от него?


- Срещам непрекъснато интересни хора. Всъщност няма безинтересни. Важното е да измъкнеш от тях това, което те интересува. Ето, един страхотен художник, с когото се срещнах скоро, е доцентът от Академията Кирил Божков. Изумителен човек, който не знае завист. Създаде групата "Аз започвам, ти завършваш". Някой започва да рисува една картина, праща я недовършена на свой колега, който продължава. Знаеш ли колко много хора се включиха. Всички те са вече един вид Илф и Петров в живописта.


Или пък Владимир Киров - живописец от Ловеч, който преподава в Троян с жена си Светла. Синът им бе завършил Художествената академия, когато Светла роди момиченце. Беше на близо петдесет години. Владо не спира да твърди, че художникът в семейството е тя, но грижите за децата са й отнели възможността да рисува. Колко поети се ожениха за поетеси и


заринаха целия им талант между тенджерите вкъщи...


Излиза, че художниците са по-благородни от пишещите.


- С коя любов се разминахте през годините?


- Не съм се разминал с любов. Живея с жената, която обичам. Някои се задържаха при мен, някои - не. Страдал съм за всички. И сега да им го кажа: Ако сте искали да ме нараните, успели сте. Но мисля, че намерих най-после тази, която съм търсил. В този смисъл човек не се разминава с любовта, а с представите си за любов. Много често усещането за плът сме го бъркали с любов.


- Беше на дъното: алкохол, хазарт...А сега се отказа от всички зависимости. Къде животът е по-интересен? И как се минава от едното място в другото?


- Лесно се минава. Просто се спира. В един момент разбираш, че има какво още да дадеш, да оставиш зад себе си. Приоритет ти става бъдещето и се отказваш.


Когато пиех, живеех в минало незапомнено време, за което не съжалявам. Ето това не го могат младите писатели. Освен прочетени книги, освен интелект, страшно много е нужна и емоция. Това, което е ставало, докато пиех и любех, оставаше в подсъзнанието ми и аз зная как да опиша пиян човек. Защото писането е биография на собствената ти душа в контекста на времето.


Пушех по шест пакета цигари - отказах ги. Играех хазарт - отказах го. Това бе най-трудното. Но написах после "Помашка рулетка", защото знаех какво е хазартът. Зная от коя страна се пали цигарата, от коя страна се държи чашата. И от коя страна се яде чаша след свършването на пиенето. Един от най-добрите ми приятели е писателят Тодор Кръшков. Сега живее в Хасково. Жена му Зорница скоро ми показа у тях една кристална чаша и ме попита дали я познавам. Казах, че не я познавам. И тя ми каза, че това е единствената останала чаша от изядения от мен сватбен сервиз. Знаех вкуса и на стъклото. За да се напия, съм тръскал пепел от цигара в чашите с водка: не помага. Виждал съм и оня отчаян поглед на надеждата. Надеждата има отчаян поглед! Играеш на покеравтоматите с надеждата, че ще спечелиш, пък губиш всичко. Ето този поглед аз го видях: в огледалото.


- Коя е книгата, която пишете сега?


- Не зная коя книга пиша в момента. Аз просто наблюдавам и тя се ражда сама. Важното е да имам първо изречение. То ме повежда, героите се раждат и писанието стига своя край: В това отношение съм фаталист.


Българинът, като построи къща, обикновено умира


- Кой е Христо Стоянов в очите на приятелите, враговете, читателите?


- В очите на приятелите си се радвам, че съм приятел. Както се радвам да съм враг в очите на враговете си. В очите на читателите съм понякога сълза. Виждал съм сълзи, когато четат моя книга в книжарница.


- Станахте колекционер. Днес това е модното увлечение на богатите. От тях ли сте вече?


- Мисля да напиша за тази колекция цяла книга. Всяка картина, всяка пластика, всичко това се е късало от приятелите ми художници. Един от тях ми разказва: идва бизнесмен, купува картина, а шофьорът му я взема и я отнася в джипа. Дори не знам дали клиентът ми ще я види повече. А ти, като влезеш в ателието, всичко свети. Затова ти подаряваме.


Всяка картина и пластика са ми скъпи, защото са натоварени освен с таланта, с емоциите на художника, с целия му живот и със спомена за приятелството ми с него.


Информационна Агенция standartnews.com по никакъв начин не влияе на коментарите под статиите и на гласуването за тях и трие коментари само и единствено в случаите, в които не са написани на кирилица или в които сме получили оплаквания от читатели за неуместни коментари.

Условия за писане на коментари
Напиши коментар Напиши Facebook коментар Кирилизирай



Новините навсякъде с вас


По всяко време, където и да се намирате, не пропускайте новините и събитията, които Ви интересуват. Изтеглете удобните и лесни за използване мобилни апликации за iPhone и iPad на Стандарт.


Standartnews for iPhone Standartnews for iPad
www.standartnews.com © всички права запазени За нас Контакти Условия за ползване Редакция Интернет реклама Реклама във в-к Стандарт Абонамент