Музикантите имаха по-честна позиция от самозваните интелектуалци, казват Румен Янев и Емил Братанов
1700 грама, 249 култови текста и над 270 снимки - това са 608-те страници свобода, събрани от Румен Янев и Емил Братанов в книгата "Цветя от края на 80-те. BG рок, история, поезия". Полиграфското бижу с твърди корици е дело на "Парадокс" и изключително прецизната работа на неговия редактор и издател Доротея Монова, един от пионерите на първото у нас роксписание "Ритъм" в края на 80-те. Томчето е носител на почетни грамоти на Асоциация "Българска книга" и "Най-значим издателски проект" за 2014-та. Първата цялостна антология на бг рока от края на 80-те, наречен от авторите Второто българско рок поколение, съдържа стиховете на всички хитови парчета, белязали времето. Тези поети и музиканти обявиха гласно правото си на лична свобода и достойнство. Инжектираха своите връстници с достатъчна доза кураж, за да въстанат срещу реда на бащите си. Рокаджиите измиха лицето на обществото ни. Техният завет е: "Ние сме Нова генерация завинаги! И въпросите са ни към цяла нация! Завинаги! Ние ходехме по въже, опитвахме се да светим като крушки, бяхме директори на водопади, черни овце, тикви в задния двор на обществото, набивахме крак в строй, скачахме безнадеждно в калта, бесехме се в неделя..."
Снимките са от Нели Воева и Стоян Гребенаров, които десетилетия наред улавят миговете, за да ги превърнат във вечен документ - по-богати архиви от техните няма нито един друг фотограф.
Голяма част от "цветята" от златната епоха на българския рок преди няколко вечери забиха на живо в "Студио 5" в чест на представянето на сборника. Следващата премиера е в Пловдив на 10 юни - в цeнтъpа зa cцeнични из?ycтвa эtаgе 51 от 18.30 часа. Турнето на Румен и Емо продължава в Бургас на 27-30 юли и във Варна на 1-3 август. Янев и Братанов са не само от първите музикални журналисти, но и очевидци на историята. Но май са от последните, които все още могат да се включат на живо в ефир с коментари за разказаните събития.
- Господа, как се захванахте с тази рок библия?
Румен Янев: През 2008-а "Парадокс" издаде книгата ми за "Щурците" "Вкусът на времето". С Доротея Монова започнахме да се виждаме често и да си припомняме старите "ритъмски" времена. И един хубав ден през 2010-та тя ми каза: "Дай да съберем и издадем сборник с рок поезия". Имахме такава рубрика в "Ритъм" през 1988-89-та, която тя водеше. Събрах 70-80 текста. Милена Славова дори седна и на пишеща машина ми натрака нейните стихове. Прекрасни са. Беше адски мило. Прегледах си и стари интревюта от "Ритъм", и от "Хляб и мармалад" в радио Тангра - и видях, че имам доста събран материал. И решихме - поетична антология с обяснителни текстове за авторите. По това време с Емо Братанов започнахме да водим музикалното "Офроуд радио".
Можех да покрия 10 от значимите ни групи, но Емо е меломан и единствен той знае всичко за БГ рока у нас между 1987-1992-ра. Това е периодът, на който се спряхме. Събрахме се тримата и започнахме. Бях преполвил вече книгата си за "Ахат", имах анкети с Божидар Главев и Денис Ризов, поканих и други от хората си в радиото. Емо извади хората си от неговата "Музикална кутия" от програма "Христо Ботев" и Дарик и покри и провинцията. Луд умора няма - това е той. Така за две години написахме антологията за БГ рока, който счупи рамката на мисленето, накара хората да осъзнаят, че нещата не са добре, а 20-годишните - да усетят, че във въздуха има повече кислород. Половината от нас вече отпътуваха - едни надалеч, други към вечността и затова тримата с Доротея и Емо решихме, докато можем, да довършим започнатото. Да допишем своята рок журналистика.
- Очаквахте ли значимостта, която постигнахте? Защото това не е антология с хронология, а книга, която разкрива философията на тези групи?
Румен: Тръгнахме от философията. Благодарни сме на Васо Гюров, че ни предостави безвъзмездно заглавието на песента си "Цветя от края на 80-те". Нашите цветя, според "цивилните ботаници", по-скоро влизаха в категорията на бурените. Саморасляци. Диви и естествени. Ярки и предизвикателни. Непоносимо дразнещи всеки, който бе научен, трениран и обречен да живее в точно определената му леха. И да я пази като гаранция за своята сигурност, спокойствие и безметежно съществуване. Което за повечето форми на живот в този заден европейски двор бе единственият начин за оцеляване.
Семената им бяха пренесени от вятъра на промените, който от известно време се бе превърнал в постоянно явление и често прехвърляше през Стената разни неща, които градинарите от източната й страна считаха за неприемливи и дори вредни. Когато пишех книгата за "Щурците", работех с политическа енциклопедия, за да мога да рисувам картината на времето. Така открих, че през 60-те, когато рокът е обявен за идеологически диверсия при нас, от другата страна на желязната завеса е обявен за дяволска музика и е също толкова преследван. През 1968-ма съветските танкове влязоха в Прага, а в Париж полицията биеше студентите. Но стопаните на разделената територия бяха постигнали негласно споразумение да запазят съществуващото положение и да не надничат прекалено в двора на съседа си. Така в края на десетилетието те
напердашиха непослушните си деца
Всеки поотделно. И за известен период от време успокоиха страстите. Семената на свободолюбието обаче се оказаха по-жизнеспособни от предвиденото - и между плочките в задния двор започнаха да шаренеят ярките цветчета на различните. В проветряването на околното пространство активно се включиха момчетата с китарите. Там някъде наблизо бяха момчетата от "Клас" и "Оказион", а в сенчестата страна на тротоара вървяха "Нова Генерация" и производните от нея проекти на Митко Воев.
На моменти всичко това бе заглушавано от пронизителните послания на Милена и ритмичната пулсация на "Ревю". Най-общо това бе новата вълна на българския рок. А в него най-шумни бяха "Ахат", "Ера", "Конкурент", "Контрол" и още няколко кандидат-метъл банди. На всичко това пригласяха Васко Кръпката и неговият "Подуене блус бенд", Тони Чембъра и "Монолит", Буги Барабата, Камен Кацата и незабравимият Гошо Минчев с неговите "Стари муцуни". Оги Купенов направи на стадион "Академик" грандиозния спектакъл "Рок носталгия" и тогава видяхме за последен път на сцената стария Бъндарак. Наско Янкулов дебютира като мениджър и продуцент с тридневния фестивал на стадиона в Слънчев бряг, наречен "Рок за оцеляване". Беше лятото на 1991 г. - след незабравимата Луканова зима. Краят на несвободното ни минало и началото на свободното ни, но неясно бъдеще преминаха под съпровода на електрически китари. Българският рок ни пренесе с песните си от едно време в друго. Направи го с присъщата си енергия, безпардонност и безкористност. Никой не му благодари.
Хукнахме да правим пари и кариера
Изпратихме трубадурите на прехода да веселят подпийналите европейски пенсионери по време на морските им круизи.
Емо Братанов: Когато с Румен се видяхме в "Офроуд радио", се намерихме, събра ни духът на рока. Той е един - и сред феновете, групите, екипите, медиите, организаторите на празниците на списание "Ритъм" в Димитровград през 88-ма и в Троян година по-късно. Така определихме и отделните глави на книгата - не по жанрове, а като палитра с обща душа. Твърдо - с "Ахат", "Ера", "Тротил", "Рицарите на огъня" отвъд София. Пъстро - "Кале", "Ревю" и Милена, "Контрол" и "Джендема". Тъмно - "Нова Генерация", "Чугрите", "Виолетов генерал" и сие. Елегантно - "Атлас", "Субдибула", "Орион" и още прогресив банди. И легендарните блусари Георги Минчев, Дечо Чипилов, Буги Барабата и Васко Кръпката. "Директор на водопад" е едновременно песен и персона - самият Кирил Манчев, авторът на парчето. Но имаше и значка - от онези, които в ония времена се правеха от изрязано изображение от снимка и кръгла подложка със закопчалка. Но единствената метална имах аз и с нея върху ревера на лятното си карирано сако преживях онези славни времена в края на 80-те.
- Как се заразихте от сладката болест БГ рок?
Румен: Още през 60-те, когато учех в Немската гимназия, свирех в група. После с Доротея участвахме в раждането на "Ритъм" и естествено се приобщихме към гилдията, която започна да се събира всеки ден по обед при Синьото кафе. От онази "ритъмска" банда към небесните рок сцени вече отпътуваха бащите й - Чавдар Чендов и Стефан Станчев. И най-палавият й син - Цветан Милев. Ние с Дори посветихме тази книга и на тях.
Емо: Първата ми рок публикация беше през 1984-та в "Средношколско знаме" за "Кис" - със заглавие "Изкуство на бизнеса". Емоционалната ми обвързаност с БГ рока се дължи донякъде на "йерархично-кариерни" обстоятелства в радиото. Бях слушал дълго съботните предавания на Тони Митов и исках да работя за "Как си ти?". Появих се в тогавашната "Младежка редакция", потърсих го и му казах, че може да се пуска повече рок в предаването и да се представят великите групи. А той ми отвърна: "Хубаво, ама тук има един Геле (Ангел) Шойлев, който пише за "Цепелин", "Пърпъл", "Флойд" и въобще за Великите. И ти трябва да си измислиш други обекти." Само че аз бях виждал на "Китариадите" в Банкя и други нови български банди - освен тези на доайените - и веднага предложих: "Ами тогава ще правя представяния на младите."
И така се започна. Беше лятото на 87-а. Още не знаех нищо за прословутата Комисия (единната художествено-творческа комисия към Комитета за телевизия и радио, пряко подчинена на Министерския съвет), която решаваше какво да се пуска и се правеше на оторизирано глуха за рока.
Но тогава и самите групи нямаха кой знае каква готовност да им се пуска нещо. С Митов създадохме рубрика "Рок борса "Как си ти?" и аз тръгнах да се срещам с първите нови банди от Второто поколение. Първото ми интервю, което оформих като новини и малка визитка, беше за "Епизод". Правихме го в репетиционната им в читалище "Емил Шекерджийски", където са и до днес. Често се случваше да съм горе на сцената на разни фестивали и роксрещи, зад кулисите, почти постоянно на Синьото на две крачки от радиото. Бях приключил с една правена ел. баскитара още в края на гимназията. Сега работните ми инструменти бяха касетофонче, обрамчено на врата ми, микрофонът с адски ценния компресор за звук в шумна среда и пишещата машина. Хобито, страстта ми и журналистическото ми амплоа бяха динозаврите на рока и българския рок. А той вече бе превзел сцените на големия фестивал "Ален мак" в Благоевград и на малкия - във Варна.
И беше впрегнал неудоволствието на комсомолци и музиколози да му обърнат внимание. Задаваха се "Рок за мир" и плочата на Комсомола с любителските групи. Там влизаха "Ахат" ("Сбогом, детство"), "Ера" ("Празничен шахмат"), "Конкурент", "Клас". "Сбогом, детство" бе първото парче, излъчено в национален радиоефир, без да е минало през Комисията - през септември 1987-ма. Извънстоличната банда, която най-напред открихме и завъртяхме пък, беше "Д-р Дулитъл" от Варна. Изобщо този град бе столицата на ъндърграунда - не София. "Никога преди смъртта не гледам миражи за успокоение" е име на страхотна пънк група, "Гумени глави" пък тръгна хип-хопът. Добрич бе център на екстремния метъл и рапа. "Северозападнала" България е центърът на пънка - "Срам и позор " са от Враца.
- Имахте ли проблеми с властта?
Румен: "Ритъм" бе под шапката на Комсомола и си
играехме на стражари и апаши
Правехме се на гъби печурки, за да пускаме понякога и западни групи на страниците.
Ченгета не са ни гонили, но ни наблюдаваха идеолозите. Когато Комсомолът загина и списанието спря, направихме едноименния вестник и аз станах главен редактор - беше 90-та. Тогава решихме, че той ще е само музикален. Хванах се с българските групи.
Емо: Пробивът дойде най-напред в печатните медии, които започнаха да канят няколкото пишещи за рока журналисти да разнищват темата, да представят групи и първите фестивали и "рок срещи". Вестници и списания ги наричаха "неформалите", "любителските рок групи", но само за 2-3 години големи и малки вестници, всекидневници и седмичници направиха от рубрики до цели притурки за рока. А и аз попадах все на свестни редактори. Пък и по това време политиката започна да се занимава с кръгли маси, а аз - с рок музика. Хелия Чавдарова, която беше музикален редактор на "Как си ти", се правеше на три и половина.
Но все пак, ако се залагаше парче не минало през Комисията, то не можеше да е по-дълго от 30-40 секунди и минаваше за "звуков ефект". Иначе - глоба за музикалния редактор. "Има ли мъртвиии?", викаше Любо Малковски в репортажа от "Рок под звездите" в Приморско. Кольо Гилъна анонсираше "Сега ще ви разкажа един хевиметъл сюжет". А Киро Манчев с "Ревю" допълваха общата какофония с едно дългооо "Дум-дум-ча-ча-ча-ча-дум-дум" от интрото на парчето им. И някъде между казаните изречения и крещенето на публиката репортажният монозапис от една песен се преливаше с по-голямата част от друго студийно парче.
Но в монтажните кабини бяха ентусиазирани, колкото мен самия, а вечерта на "ефира" Хелия се изнизваше уж за една цигара, докато пускахме всичко това. През юни на 90-те направих "Блек топа - гласове и мелодии, които не помним". Това бе радио-вестникарската класация за рок парчета на български, неизлъчвани в масов ефир. Половин година по-късно тръгна и "Музикална кутия". Рок ателие, в което групите представяха новите си албуми още преди да са ги записали.
- Защо Синьото кафе, на ъгъла на "България" и "Драган Цанков", бе толкова култово?
Емо: Там бе истинската рок борса, където се случваше почти всичко. Музикалното стъргало на хора единомишленици. Бяхме общност, посветен кръг. Журналистическата ми дейност започна на Синьото, тъкмо на път към радиото. Отиваш там по обед, вадиш касетофона от чантата, виждаш се с всички, питаш, разговаряш, научаваш каквото има да се научи за музикалния живот не само на столицата. Някой му трябва басист и пита - има ли свободен. Мястото вдъхновяваше авторите на текстове. И парчетата, създадени в този вече далечен период, бяха искрени, силни, нефризирани, понякога груби и гневни, друг път отвлечени в привидно тъмна вълна, аут от шаблона на естрадния комунизъм - като обществото от Синьото кафе. Там Милена идваше всеки ден и нейните фенове знаеха, че могат да я видят и пипнат. Пак там Кольо Гилъна коментира по повод на плоча с две групи, една от които е неговата "Контрол": "По последни данни нашата страна се продава по-добре." Не съм от от "кравайците" - там се събираха пънкарите и уейвърите. Плочи си разменяхме на "Монтето".
- Разкажете някои от любопитните истории от тогава...
Емо: Песните на Милена се появиха около събарянето на Стената. Тя ни разказа, че написала "Не'ам нерви", когато непрекъснато спирали тока и й било омръзнало да ходи със свещи из къщи. Или пък песента й "Защо" е създадена в момент, когато всички заминавали за Канада. Стягала се и тя. Събрала пари. Направила си и резервация за самолета. И точно тогава отменят тази дестинация, защото маса народ слизал в Монреал на път за Куба. И тя увиснала тук. София мига като дискотека от двучасовия режим на тока през 90-те. "Чувствах се измамена и адски самотна. Ходех с фенер в чантата и не смеех да се кача на асансьор, защото не знам кога ще спре токът. И седнах една вечер и написах "Защо", споделяше Милена.
- Защо "Нова генерация" бе една от най-въздействащите групи?
Емо: Защото бяха явление, най-европейската ни банда, дсоста по-различна от всичко останало. Абсолютно завършен продукт, роден от изгладуваното време за тази музика. Текстовете на Димитър Воев бяха смислена поезия в немерена реч, от която вече има родени няколко книги. Воевият проект се появи с най-малко два "бонуса". "Вълната" вече заливаше поне Европа и беше и силна и модерна. И второ - запълни огромен вакуум от празнословията на масовата естрада. Неведнъж съм си мислел, че неговата поезия - ако не бе изпята от "Генерацията", подхожда единствено и само на ярка арт-рок група, която в други времена и географско положение, вероятно би се наредила между най-големите световни имена. А "Ахат" бяха най-професионалните като музиканти.
- Мислите ли, че младите хора днес ще прочетат историите ви?
Румен: В нашата гилдия ние познавахме по-старите и се учехме от тях, но сега младите не ни познават. Преходът скъса връзката между поколенията. Книгата ни е като подадена ръка. Рок хроника на динозавърската петилетка
Емо: Всекидевието е много стресиращо. Книгата е за няколко поколения, но човек трябва да е изкушен от музиката, да притежава и частица от този дух. А той върви, тлее, има го във всяка генерация. През 60-те на Запад е Елвис, после "Бийтълс" и "Ролинг стоунс", след 70-та продължават "Пинк флойд", "Лед цепелин", "Дийп пърпъл". Нашите доайени - "Бъндараците", "Щурците", "ФСБ" и още няколко групи, колкото и да е било трудно времето, правят за 20 години 200 плочи. Второто рок поколение, над 250 групи, светна като фойерверк за 5 години, но остави само 6 плочи и след тях няма нищо.
- Защо няма нищо?
Емо: Бяха употребени. Когато дойде късната есен на пиянството на един народ, беше естествено да се свири и пее по митинги. Рокаджиите имаха много по-честна позиция от целокупния български интелектуалец. Те не участваха в кръгли маси и профсъюзи, не се катереха по гребена на вълната. Те предизвикаха експлозия, но обществото не беше готово за последствията, за продължаването на този дух.
През Луканова зима на 95-а всичко залезе
Ние усетихме, че 6 години тъпчем на едно място, че нищо не се случва, че мечтите отидоха на кино. Най-вече в рока - защото той трябваше да се превърне в бизнес в добрия смисъл на думата. С продуценти, издаване, класация. Някои от музикантите все още свирят тук-там. Други отдавна не изнасят инструментите си на сцена. Трети даже не са в България. В 2015-та ние сме единствената държава членка на ЕС, която няма класация по продажби в нито един музикален жанр.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
