20:55 ч.

29.05.14

10 мин.

4520

0

69

Никола Радев: Животът на писателя е ад

от Иван Матанов, Исак Гозес |

Никола Радев: Животът на писателя е ад

Сънувам морето с отворени очи, откровен е някогашният капитан

Снимка: Личен архив

Литературата не оправя света, тя го очовечава, казва творецът


Никола Радев е роден на 23 декември 1940 година в село Левски, Варненско. В продължение на седем години е служил във Военноморския флот като първи помощник-капитан на корабите "Люлин", "Васил Друмев", "Вежен" и "Христо Ботев"и параходство БМФ. Плавал е по целия световен океан. Познава 49 морски държави. През 1973-а завършва литературния институт "Максим Горки" в Москва. Работил е като журналист. Бил е директор на "Профиздат" и издателство "Земя". От 1999 до 2003 година е председател на СБП. През 2006 година за книгата си "Когато Господ ходеше по земята" става първият, извън бившия Съветски съюз, носител на наградата "Михаил Шолохов". По повод стогодишнината на Съюза на писателите Никола Радев е удостоен с най-високото му отличие - златен медал "Иван Вазов".


- Господин Радев, какво ви донесе дългогодишното безсъние над белия лист?


- Много неща - и радости, и мъки. Щастие дори. Донякъде осмисли целия ми живот, особено младите години, които минаха под знака на литературата. Към нищо друго не съм бил така предан, както към нея. Резултатът е 14 книги в тридесет и няколко издания с преводите в чужбина. Не е кой знае какво, но мои са, аз съм ги писал. Разбира се и самозалъгването в тези сиромашки времена като днешното, когато писателят не само че не може да се прехранва от труда си, но и не значи нищо пред една плеймейтка, е утеха... Преди доста години, скитайки из неописуемата бурятска тайга, писателят Баир Дугаров често вдигаше следния тост: "Времето е дим от лулата на Тангра, а човекът е вечен." Пиехме водката "залпом", а мезе не трябваше!


- Какво значи да си завършил литературния институт "Максим Горки" в Москва. Дипломата прави ли те автор?


- На академичната ми диплома пише специалност "Литературна работа". Още на първото ни студентско семинарно занятие нашият ръководител Сергей Залигин, който наследи семинара на Паустовски, поиска всеки от нас да каже нещо за себе си. Бяхме 22-ма, млади, видели имената си на една-две книжки, с очи замъглени от закана срещу литературата - това страшилище, в което са се отъркали много като нас. Всеки стана и разказа: откъде е, кое познава най-добре, какво пише. Толкова се мъчехме да бъдем скромни, а се "натрупаха" петдесетина ненаписани шедьоври, с които трябваше за няколко години да опресним световната литература. Сергей Залигин се изкашля възглухо, благодари ни и рече: "Ще бъда щастлив, ако от тази зала излязат един-двама писатели!".


Така започнахме спринта, а подир пет години на финала стигнахме осем души


Залигин разгони останалите. Освен другото той ни приучи да се отнасяме с отговорност към своята работа. Младостта си е младост - аз и моите състуденти бяхме пристигнали в Москва, изпълнени с творчески планове, за реализацията на които са ни нужни поне три живота. Но за пет години страстите прекипяха, наред с теоретическата подготовка нашите преподаватели, видни съветски писатели и литературоведи, ни учеха да не се плашим от гениите, а да спорим с тях вежливо. Е, това не го научих никога. И никога не захванах спор с тях - те са безспорни. Затова пък с колегите понякога се ядем един друг.


- Ако трябва да повторите живота си, кои книги бихте написал отново и кои не?


- Големият поет Атанас Далчев преди повече от 35-40 години предрече, че с нахлуването на телевизията ще дойде и краят на така наречената фабулна литература, на сюжетния роман от по хиляда и повече страници, защото времето за четенето съвсем накъся. Още повече, че стотици канали бълват денонощно програми, а всевъзможни сайтове превзеха живота на съвременния човек. Тепърва бъдещето ще показва пагубната роля на това явление и изчезването на страстта към четенето, особено при подрастващите. Страстта, за която много обичал да говори Алексей Максимович Горки и басовият му глас омайвал. Но Атанас Далчев пророкува, че след сюжетнофабулния роман иде художествената публицистика с документално-мемоарен оттенък, т.е. "идват книгите равносметка, в които се оглежда както личността на автора им, така и чертите на неговото време".


Самият аз бих написал отново книгите си: "Истина без давност", "Седем ключа на вода" и "Когато Господ ходеше по земята".


- Коя книга мечтаехте, но не успяхте да сътворите до днес?


- Мечтаех да напиша такава книга, каквато никой никога не е чел. И аз самият. Но животът вече мина, измързелувах мечтата.


- Капитане, когато си спомняте за годините в морето, коя случка изплува най-често в съзнанието ви?


- Седем години от живота си съм носил униформа и съм бил плътно свързан с морето. Но отдавна не мисля какво ми е дало то, какво ми е взело. Зная само, че на море съм изпитал по особен начин почти всички чувства, които може да изпита човек. Проплавах стотици хиляди мили: от Бахамските острови до Япония, от Южна Бразилия до Норкап, че и отвъд него - седемдесет и петия паралел в Баренцово море...


Понякога нощем ме будеше тропическа буря


която кърши мачти, гласове на безмълвие, на солената синева... Това са сънища, които сънувам с отворени очи. Годините, прекарани на море, са от моите постижения, които никой никога не може да ми отнеме. То ми остава за цял живот!


- Самотен мореплавател ли е писателят? Тежка ли е неговата участ?


- На едно място Толстой пише: "Животът на писателя е ад, затуй пък книгите му са прекрасни". Или нещо подобно. А Цветан Стоянов, Бог да го прости, отиде си млад, го е казал още по-добре: "... Писателят тъкмо като писател се отделя в биографията си - наоколо еснафите тънат в самодоволство, а той целият - изтъкан от болка, и сякаш не би бил творец, ако в живота му няма катастрофи." За Чехов да не говорим: "Талантът те поставя в особено положение: може да си жаба или паяк, но и тогава биха те уважавали, защото на таланта всичко се прощава."


- Срещнали сте се очи в очи със смъртта след две тежки катастрофи, страшна ли е тя?


- Мисля, че не е, ако не е съпроводена от тежка, продължителна и болезнена агония, от която страдат и близките. Но ще разбера, предстои ми. Страшна е мисълта за нея на моменти, но се свиква. Докато е млад човек, не се страхува от смъртта, тя е безкрайно далече от него. Страхува се от присъствието на мъртвец. Когато стигне моята възраст и почне да погребва родители, роднини и близки, той не се страхува от мъртвеца. Изпитва ако не страх от смъртта, поне респект. Човек живее три живота: първият е от мига, в който майка му се сепне и усети, че го е понесла в утробата си - и до раждането. Вторият е твоят собствен, третият - са децата. Когато и както да затворя очи аз, виждам живи и майка си, и баща си. Едно нещо само не ми дава покой: човек живее, учи, придобива висококвалифициран опит, говори чужди езици, натрупва феноменална култура, уникални познания, прозрения и догадки. Къде отива всичко това, в черната земя ли?... Къде, Боже мой!


- Кои са поводите за гордостта ви като писател и човек?


- Че животът ми мина сред книгите, със Словото, дадено ни от Бога. Винаги ме е поразявало това: Четеш книга, писана преди 50-100 години. Преди пет века. Писана на другия край на света, на чужд, рядък език. Тя те разсмива или натъжава, чуждата мъка в нея става и твоя, събужда състрадание, неусетно отронваш сълза, буца засяда в гърлото и гняв се надига в теб, ражда жаждата да се бориш, да защитиш слабия и унизения, да опазиш устоите на собствения си живот. Как става това? Как бариерите на времето и пространството, на езика чрез превода, изчезват и през тях се пренася човешкото благородство? Как словото отпреди много-много години ти действа така, че онова, което е описано, като че ли става сега пред теб? В какво е магията: писателят да закодира върху белия празен лист някаква особена енергия и мъртвият лист да я акумулира завинаги - и независимо от времето и пространството при досега с човека тя отново да започва да излъчва енергия? Колкото по-слънчева е тя, толкова нейният автор е бил по-талантлив... А иначе


животът е стар, проблемите му са вечни


любов и омраза, раждане и смърт, борба за хляба и за душата. Това е. Променяме се ние, променя се отношението към тези проблеми. Литературата не може да оправи света, но тя го очовечава!


Добрата книга нищо не иска - тя само дава, дава...


- За какво съжалявате? Какво не сторихте до днес?


- Почти нищо. Този свят, населен от богоподобния човек, уж става все по-удобен и лесен, а всъщност става по-лош, по-несигурен и духовно безцелен. Изпълнен с алчност и демагогия, със завист и омраза. Мечтаните определения за свобода, братство и равенство, в името на които са умирали милиони, от ден на ден изглеждат все по-недостижими. Защото тези, които са призвани и имат власт да ги проповядват в живота, ги затлачват с превилегии и ги израждат в идеологии - без морал и обреченост, в угодна полза. За жалост, светът, както и човекът в него, се промениха - те престанаха да спазват природните закони, отвърнаха очи от Бога и издигнаха в култ материалната облага и парата, измамно повярвали, че с тях могат да купят здраве и охолство, слава и престиж. Но забравят, че вдъхновената човешка душа е ненаситна за хубост и доброта, за справедливост, смирено печална и състрадателна. Че единственото, което не можеш да постигнеш с човека насила и под строй, е да го направиш щастлив. Човекът сякаш забрави, че е създаден по Божие подобие: че и природата, неговата прамайка, е Божествена. И тръгна срещу нея като кръвожаден звяр. Така огромното разминаване между техническия прогрес и нравствената изостаналост на човечеството вече заплашват с гибел света: изтощена земя, отровени води, озонни дупки и непредсказуеми стихии, духовна нищета, криминализирано население, братоубийства, разврат. И няма кой да се изправи, да извика и да бъде чут: "Човеко, не забравяй своя Божествен дух. Събуди своята висша отговорност, защото всичко опира до теб. Ти имаш опита и мъдростта на преживените хилядолетия, имаш поуките и куража да се бориш и оцеляваш! Едно не забравяй - най-голямата, най-изстраданата надежда на този свят е тази, да се смири и вразуми човекът".


- Бил сте председател на Съюза на българските писатели. На 7 юни ще изберат новия ви колега. Какъв според вас трябва да бъде той?


- Да бъде честен и почтен човек.


Паметникът на Пушкин

Паметникът на Пушкин в Москва, покрай който минавах пет години - на отиване и на връщане от лекции - е първият писателски паметник в Русия. Дотогава са издигали само на царе и пълководци.


Била определена датата на откриването 26 май 1880 година, но умира императрица Мария Фьодоровна и го отлагат за 6 юни. Организационният комитет разпратил покани - не се отзовали Салтиков-Шчедрин и Лев Толстой.


Достоевски, един от поканените оратори, е настанен в луксозен апартамент и няколко дни, докато траят тържествата, той няма мира, че държавата му плаща скъпия хотел. Той е руснак с държавно, великоруско мислене и е дълбоко убеден, че "Русия, начело на обединеното славянство, тепърва ще каже на Европа, на целия свят и цивилизацията му своето ново, още нечувано от света слово."


Три години преди откриването на паметника Тургенев написва писмо до Достоевски. В него има такива трогателни думи: "Аз се реших да ви пиша това писмо независимо от възникналите между нас недоразумения, вследствие на което нашите отношения се прекратиха. Вие, аз съм уверен, не се и съмнявам в това, че тези недоразумения не са могли да имат някакво влияние на моето мнение за вашия прекрасен талант и за онова високо място, което вие по право заемате в нашата литература."


Дал Бог всекиму такова сдобряване, но Достоевски си затрайва. И връща топката едва сега, при откриването на паметника. Когато говори за Пушкиновата Татяна, той казва: "Такава красота на положителния тип руска жена почти не се повтори в нашата художествена литература освен разбира се образа на Лиза от "Дворянско гнездо" на Тургенев".


Присъстващите там разказват как при тези думи Тургенев рипнал прав, целунал си дясната длан и духнал към трибуната - пращал на оратора въздушни целувки. А в ресторант "Ермитаж", на Тръбния площад, по време на тържествения обяд организаторите така натаманили нещата, че ги турили да седят един срещу друг...


Когато се говори за "руския особен път" на обществено развитие, Достоевски осъжда западното влияние и пророкува, че Русия ще гради бъдещата си световна мисия с братска любов и обща хармония в името на Христа. При последните думи на тази реч един студент се хвърля към трибуната - тържеството е в сградата на Московското дворянско събрание с викове: "Достоевски! Достоевски!, и припада, преди да стигне трибуната. Присъстващите в залата започват да се прегръщат, ридаят, кълнат се да служат всеотдайно на Матушка Рус. Изтръгват се викове: "Достоевски, вие сте нашият светец. Нашият пророк. Вие сте повече от гений!"


Половин час присъстващите не сядат на столовете, редът се обърква. Иван Аксаков, който е следващият оратор, се развиква: "След Достоевски не искам, а и не мога да говоря. Всичко е разяснено, всичко е ясно".


Публикувана, речта вече няма този ефект. Доказателство, че Достоевски бил голям ритор, хипнотизатор, могъщ дух и изключително витален човек. Това го признават и най-запалените му противници.


Срещу речта на Достоевски пише Глоб Успенски, който изпитвал суеверен страх от него, смятал го за сатана. Нарича речта робска. Пишат и други. Той се защитава яростно. "Сега мене ме цапат с кал даже тези, които ме прегръщаха!" Казва: "Ако всички бяха откровени, то от великата им нравствена смрад щяхме да се задушим!"


Литературни нрави. Но неговият вопъл, изтръгнат от гърдите пред първия паметник на писател в Русия, още кънти в ушите ни: "Смири се горди, човече, и работи на родна почва!"


На другия ден в хотела пристигнал художник фотографът Панов, поискал да го фотографира. Така станала най-сполучливата му снимка. На нея Достоевски е кротък спокоен, гледа те право в душата.
 


Информационна Агенция standartnews.com по никакъв начин не влияе на коментарите под статиите и на гласуването за тях и трие коментари само и единствено в случаите, в които не са написани на кирилица или в които сме получили оплаквания от читатели за неуместни коментари.

Условия за писане на коментари
Напиши коментар Напиши Facebook коментар Кирилизирай



Новините навсякъде с вас


По всяко време, където и да се намирате, не пропускайте новините и събитията, които Ви интересуват. Изтеглете удобните и лесни за използване мобилни апликации за iPhone и iPad на Стандарт.


Standartnews for iPhone Standartnews for iPad
www.standartnews.com © всички права запазени За нас Контакти Условия за ползване Редакция Интернет реклама Реклама във в-к Стандарт Абонамент