Стандарт" продължава поредицата "Каква България в каква Европа" на водещия специалист по европейско право доц. д.ю.н. Атанас Семов, носител на Катедра "Жан Моне" на ЕС, ръководител на Международната магистърска програма "Право на ЕС" в Софийския университет.
Петият президент на България и 45-ят президент на САЩ встъпиха в длъжност. Почти едновременно. Случайно съвпадение, но с неслучайни други съвпадения. Очевидно и между правомощията, и между личностите на двамата президенти има огромни различия. Но и съпоставка е възможна, струва ми се наложителна. И двамата бяха избрани въпреки очакванията, дори наглед шокиращо. И двамата получиха категоричен вот против „системата". Против бездушното статукво, против привидната демократичност, безчувствена към демоса. И двамата бяха избрани основно заради волята „онези да се махат"! При това политическият и задкулисният генезис на „онези" в двете страни е аналогичен. Генезис с интереси, съществено различни от драмите на избирателите.
Тръмп е най-непопулярният новоизбран президент, Радев – най-непознатият. И двамата не са професионални политици. И двамата с безспорни постижения в досегашната си дейност. Тръмп наследи може би най-земния, симпатичен и благ президент в по-новата история на САЩ. Радев наследи най-самодоволния, дързък и рисков президент на България. Обама очевидно избягваше войната, Плевнелиев понякога сякаш я търсеше. Обама беше избран с големи надежди, Плевнелиев – вместо който и да друг.
Тръмп и Радев наследяват усмихнати президенти, но самите те почти не се усмихват. И двамата идват на фона на остро социално недоволство. Тръмп с ясни и категорични предизборни ангажименти, Радев – почти без предизборни обещания. Но очакванията на избирателите им са съпоставими. Тръмп е посрещнат с огромна, почти невиждана за САЩ съпротива. Радев – с тягостна вялост, с плаха надежда „а дано, ама...".
И пред двамата стои задачата да наложат принципно нов поглед към световната реалност и драматичните проблеми – глобални и национални.
И двамата трябва да отговорят – ясно и дългосрочно – на очакването за обръщане на политиката към обикновения човек. В САЩ заради трайното усещане за корпоративен диктат и декласиране на широки групи хора, в България заради трайната бедност и липса на лична надежда пред все по-широки групи хора, включително млади. И двамата в първите си слова се обърнаха (по своему) именно към обикновения човек. Но и двамата не отидоха да поговорят за минута с обикновените хора, присъстващи на площада при встъпването им.
Президентската институция в САЩ е изначална, тя е съществена част от историята на държавата. У нас е съвсем нова, с малко място в историята. Но САЩ са относително млада държава, а България – една от най-старите, с особено богата и драматична история. По начина на създаването си САЩ са световен феномен, по историческите си преобразявания България е безспорен европейски феномен (била е една от най-големите държави в европейската история, но е била и близо 7 века под чужда, силно враждебна власт). България даде на света кирилската азбука и православната култура, Златният век на българската култура е първият световен предвестник на Ренесанса. САЩ умело компилираха богатството на заварената световна култура (архитектурно, литературно, политическо) и много успешно го надградиха до висока цивилизация.
І. Глобалното сравнение:
Избирането и на двамата имаше обща логика: избирателите категорично заявиха: повече така не може! То беше резултат на остър наказателен вот. В САЩ – не непременно срещу личността на Хилари, но категорично срещу политическото статукво. У нас – не непременно срещу личността на Цачева или дори на Борисов, но категорично срещу кухата и все по-„купена" демокрация и фалшивата грижа за хората.
И двата избора изискват изводи далеч извън момента. Ако в САЩ не се промени политическото говорене, ще има нови електорални изненади. Както във Франция и Германия. В Гърция, Австрия и Англия те вече са факт, на ред са Холандия, Дания, навярно Испания.
Впрочем, и двата избора бяха силно озвучени от мелодия на казачок. И от двата се очаква нов курс спрямо Русия. И при двамата обаче това е възможно и би имало смисъл само ако се направи много умно. И при двамата успехът би бил с общоевропейско значение! „Нов курс спрямо Русия" не може да означава „любов" или подмяна на приоритетите, а ценностно и дългосрочно преосмисляне на приоритетите. Защото светът (и Европа!) вече не се дели на Запад и Изток, а на Север и Юг. Евро-атлантически север (където е мястото и на Русия) и страдащия от все по-масов ислямски фундаментализъм афро-азиатски юг.
Нашият „цивилизационен" север може да се защити – и да помогне на страдащите от радикализацията държави на юг и югоизток от Европа (истинският ислям не е кръвожаден и човеконенавистен, той носи повечето от ценностите, на които се основава и европейската идентичност). Само много умно (и с разбиране, не само с оръжие) може да се постигне добър и за двете страни резултат.
Не зная кой и кога ни наложи безумната дилема „Русия или ЕС и НАТО"?
За умния държавник няма такава дилема! Умното, отговорно, сърдечно, уважително, но и мъжко поведение спрямо Русия изобщо не е несъвместимо с умното, сърдечно, коректно, но и мъжко поведение в ЕС и НАТО! Самите ЕС и НАТО предстои да преосмислят отношенията си с Русия –поне ако искат да намерят разрешение на някои от драматичните проблеми на Европа и на човечеството...
Русия не е само Путин. Путин не е само заплаха за ЕС и НАТО. Международното право (и аморфната т. нар. „международна общност") би трябвало да имат еднакво отношение към самоопределението на Косово и това на Крим. Макар историята на Косово да е сръбска, а на Крим – руска. Независимостта им стана факт след външна военна намеса, безусловно в нарушение на принципите на международното право.
А България не е само „член". България е държава с история, със своя стара и богата европейска култура, в която безусловна роля имат и Париж, и Москва. С ценности, които не може да се преобличат заради някое членство или нечие политическо хрумване. С национални интереси – икономически, етничеки, политически, – които предполагат разум, категоричност веднъж и гъвкавост друг път. Изискват добро познаване (и разбиране!) на историята – но и на днешните, доста различни от 30 години насам и наново различни от 2016-а насам.
Нека го кажа ясно: радикалният ислям е заплаха за Европа, с която тя може да се справи само заедно със САЩ и Русия. В този смисъл България би могла, най-сетне, да изиграе роля на мост, не единствен, това не е по силите ни, но важен, между Брюксел и Москва, най-малкото алтернативен на моста над Босфора. И умно разграничаване между исляма и фундаментализма, между мюсюлманската вяра и радикалния „ислям", който поругава не само европейските, но и основните ислямски ценности на мир и обич към човека – които са в основата и на християнската цивилизация!
Щом Германия може да има добри и активни отношения с Русия, защо България да не може? Кой и кога ни го забрани?
Външнополитическата ориентация не е като сексуалната – или-или! Тя е гъвкава, поливалентна. Добрата външна политика е като добрия музей: богата и с отворени за всекиго врати! Как ще подредиш музея, зависи от теб, но ако му затваряш вратите, за какво ти е...
Да направим персонално сравнение между президентите на САЩ и България:
Доналд Тръмп е много атрактивен, дори екстравагантен. Румен Радев е точно обратното – сдържан, почти неразгадаем.
И пред двамата стои големият проблем с мигрантите: в САЩ от Мексико, у нас – от поклонници на Мека. И пред двамата стои още по-големият въпрос за идентичността, за определянето на границите и съдържанието на „нашето". При нас въпросът е и общоевропейски, но общият европейски отговор в голяма степен зависи от този на Тръмп в САЩ, несъмнено и от отговора на София, за чието формулиране президентът Радев може съществено да допринесе. И пред двамата има огромни очаквания, нетипични за предшествениците им!
От Тръмп се очаква да си изпълни поне част от обещанията. И да продължи да бъде неочакван.
Радев значими обещания не е правил. От него се очаква да бъде твърд и последователен. И да продължи да бъде сдържан. Твърд и сдържан – точно обратното на Плевнелиев, който беше пухкав, но краен!
Пред парламента Радев отново показа бърза и твърда реакция. Това е човек, който няма да позволи да му се качват на главата. Въпросът е да улучи мярката. Можеше да си спести тази реакция („остава ви една седмица") – и да се утвърди не само като сдържан, но и като балансиран. Но можем и да я приемем като акт на нетърпимост срещу парламентарния келешлък, все по-масов. Недопустимо е народен представител да се кикоти по време на встъпителната реч на новоизбран президент. Дори да не го харесва, да не споделя вижданията му – може да се изкаже, може да го критикува, но не да се присмива. Неслучайно най-непознатият президент говори пред най-непопулярния парламент! Този факт е зареден с възможни съществени последици. От парламентаристите си (днешни и следващи) българският народ вече не очаква нищо... От новия президент все още има плахи очаквания... Как ще им отговори зависи от инстинктите му – предимно човешки, занапред и политически. Зависи и от това с какви хора ще се обкръжи, чие мнение ще чува и как ще формира своето. И как ще го отстоява!
Но ако президентът Радев не наложи един съществено нов политически стил, ще бъде последният президент по сегашната конституция!
В речта си пред депутатите президентът Радев постави може би всички основни проблеми пред България. Без излишни прилагателни, от Радев не можем да очакваме да бъде президент на фразата...
Може да стане президент на решенията. Засега показва воля да настоява за решения. Успехът му зависи единствено от това още от първите си актове (от състава и действията на служебното правителство) да покаже, че е готов да работи по тях. И да не се умори бързо. Някои от проблемите (мигранти, бедност, корупция, съсипано образование) нямат бързи и лесни решения – но именно пряко избраният президент, с гарантиран 5-годишен мандат, може упорито, последователно и аргументирано да настоява за решения и дори да предлага (макар и не във формата на законопроекти).
Впрочем, президентът има право на един законопроект – за изменение на Конституцията. Изключително оръжие. Ако го използва умело, може да постигне наистина много.
Например като внесе законопроект за изменение на Конституцията за обявяване на образованието за стратегически национален приоритет и специален конституционен (и социален) статус на учителя. За това не се изисква Велико народно събрание. Нито много време, нито трудно постижимо конституционно мнозинство. Да, след това са нужни нови закони и бюджетни разчети – също напълно постижими.
Съдбовно важно е – повече, отколкото митологизираната „съдебна реформа" – да се ангажира с драстични мерки за спасяването на образованието: учители, училища, насърчаване на образованата раждаемост.
Струва ми се, че от президента Радев може да се очаква и да шамаросва. И това е една от покрай-конституционните му роли, пряка функция от пълната легитимност на прекия му избор! А в политическия ни живот има за шамаросване. Демокрацията научи избирателите да наказват. Изборът на Тръмп беше безусловно наказание. Изборът на Радев беше наказание срещу Борисов (а и той самият го предизвика), но и срещу цялата система – и беше задача към него: да реагира на безобразията, да не се ограничава само с бегли констатации, а да се бори до край.
Плевнелвиев си отиде усмихнат. Той гали огледалото... Радев встъпи напрегнат. Той не забелязва огледалата. Успехът му обаче зависи от способността да вижда общественото огледало и чува критиката.
(Следва продължение)
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
