10:00 ч.

09.12.17

12 мин.

0

3

0

Ламбо изля душа в писмото на живота си

от Албена АТАНАСОВА |

Ламбо изля душа в писмото на живота си

Стефан Данаилов изпрати десетки подаръци за Америка, където днес синът му Владимир се жени за дългогодишното си гадже Виктория. Щастливият куриер е Ирен Кривошиева - майката на Владко. Тя и Ламбо размразиха отношения заради щастието на детето си. Освен всички невероятни армагани, актрисата е отнесла и писмото на Ламбо до неговото момче. Мастера е споделил с приятели, че е излял душата си в думите, че всъщност това е изповедта на живота му. Но какво казва в нея, ще знаят само тримата - той и младоженците. "Стефан няколко пъти отлагаше това писмо - ту го започваше, ту го спираше. Казваше, че то е най-важното в цялата суматоха около двете събития. Похвали се, че Владко вече няма нищо общо с образа от "ВИП брадър" - че се е превърнал в истински сериозен и умен мъж, който иска да стане лекар", разказват най-близките хора на Ламбо. Всъщност ако Данаилов младши се отдаде на медицината, ще осъществи мечтата на баба си Евдокия - майката на Ламбо. Тя винаги е хранила надежди, че бъдещият кино ас може да учи за гинеколог. Докато баща му - като истински мъжкар и военен, е настоявал Стефан да кандидатства история и право. В момента пък Владко продължавал да кандърдисва баща си да им гостува в Америка. Ламбо бил на път да се навие, въпреки контролираната си непоносимост към дългите полети и притесненията на многобройните му приятели лекари. Според семейството, ако някой успее да го убеди окончателно за подобен подвиг, това ще е снахата Вики. Тя вече толкова ефективно напредвала с българския, че при всекидневните разговори между Влади и баща му, се включвала с фразата "Тати, обичам те".


Мастера пред "Стандарт"


Майка се къносваше преди опера или театър


Когато моите родителите се подготвяха да отидат на опера или на театър, майка ми се къносваше и гласеше няколко дни преди това. Освен всичко друго се вадеше и литература, за да си припомнят какво е писал, примерно, Вагнер, точно за това си произведение. Седмици наред се коментираше събитието – преди и след представлението – как е било, защо е било, кой как е пял, как е играл. Тогава публиката беше всякаква, но я обединяваше едно – желанието да гледа добри спектакли, независимо от това дали са класически или модерни.


Насиних с пантоф окото на сестра ми


Някога в Дома на киното имаше късни прожекции –тогава въртяха най-интересните заглавия. Една вечер се прибрах, а вкъщи ми се накараха – къде ходя по тези часове. Сестра ми беше особено люта. Няколко дни по-късно тя се беше приготвила да върви на пробни снимки, което сега се нарича кастинг. И ме помоли за нещо, но аз все още й бях обиден и метнах по нея един пантоф. Около окото й стана синьо и тя се отказа. И после всички ме обвиниха, че съм я провалил. Всъщност човекът, който ме пазеше да не правя много глупости, беше съпругът й от онова време – големият Иван Кондов.
Седях на стола в Сатирата, когато той играеше в Чеховите разкази в Сатирата. Бил съм 10 или 11 клас, вече не помня, но ясно си спомням, че до мен в театъра седеше големият български футболист Симо Манолов. Играеше централен защитник, здрав, як мъж. В един момент, не знам как се случи, но ми стана страшно мъчно от монолога на героя, изигран от Кондов. И аз кротко си плачех. В един момент обаче се обърнах и видях, че и Симолията рони сълзи. А той беше за мен нещо като Скалата за сегашните тийнейджъри. Ето такъв тип беше той – не човек, а желязо. И плаче. Усетих, че има нещо особено в Кондов. Другите се правеха на смешници, но на мен нещо не ми беше забавно. До този момент никога не бих се запитал дали аз бих застанал така на сцената. И после, когато влязох в Академията, приет от проф. Стефан Сърчаджиев, на Йоско баща му, и от Методи Андонов, бях една летяща птичка, снимаща се във филми, но винаги с усещането, че всичко е игра. Ако има нещо красиво в моята професия, освен живия контакт с хората, за който говоря от време на време, освен това, че повеждаш публиката нанякъде и я хващаш за гърлото, енергията, която ни дава, е огромна. Постепенно от щуротиите, които правех и различните безумия като това да показвам среден пръст от сцената или пък задачата да се насера от страх пред вълка - имах и такива задачи, постепенно започнаха да се укротявам. Фантазията ми продължаваше да бъде неукротима, но простотиите, които правех, ставаха все по-малко. Нашите учители просто ни зарибиха с нещо чудесно. С това, което толкова години упражнявам, работя, изживявам и безкрайно много обичам. И така аз станах артист.


А първият ход на актьорската съдба беше да ме постави пред дилема. За щастие, чак до трилеми не съм стигал. Още не бях завършил четвърти курс и заминах за Москва, за да снимам в "Първият куриер". До това време каквото имаше за играене в киното, го бях изиграл. Имаше ли някой да яде бой пред камерите, това беше все моята хубавка физиономия. Напоследък като я гледам от онези години, взе да ми харесва. Но все пак си казвам: "Ламбо, бил си млад и красив, ама гледай колко празни са ти били очите. А сега какво пълно око имаш". Та тогава се срещнах с Тодор Динов – голям аниматор и художник. Двамата с Христо Христов се канеха да започват "Иконостасът". И досега имам две чинии, на които Тодор Динов ми рисуваше образа на Рафе Клинче – слаб и с брадичка, както изглеждах аз в "Първият куриер". По това време вече бях се появил и в един доста по-различен филм – "С дъх на бадеми" с Любчо Шарланджиев. Там бях по-различен от тези мои герои, които ядяха непрекъснато бой. И точно когато трябваше да реша дали да остана в Пловдив с поредица от роли и да снимам в "Иконостасът", дойде предложението за много серии за "На всеки километър". Аз още доснимвах в "Първият куриер" във Варна. Тогава се обърнах към моята, все още несъпруга, а само голяма любов: "Кажи, Мери, какво да правя?" И понеже, както съм казвал винаги, жените са много по-интелигентни и с много по-силна интуиция, тя ми отговори тънко-тънко: "Ламбе, реши си, братче, сам. Проблемът си е твой". А аз бях без спонсор, тъй като се бях отделил от баща ми заради моя незаконен семеен живот с Мери. Бях манекен, снимахме фокуси, правехме всякакви простотии, за да изкараме по някое левче, което след това потрошвахме в Унгарския. Никога няма да забравя как ме срещна големият Апостол Карамитев и ми каза: "Ти си добър актьор - можеш да бъдеш сигурен в това. Но не прави моята грешка. Ще ти използват хубавото личице, а после ще ти теглят страхотен шут. Върви в театъра, за да развиваш себе си и таланта си". И аз се върнах в театъра, защото в него е истината.


Всички мъже ми завиждаха за Мери


С Мери бяхме заедно от 1963-а. Аз съм имал доста издънки, които тя е разбирала и прощавала. Винаги съм знаел, че ще се прибера вкъщи и тя ще ме чака. Никога не ми е казвала тежки или груби думи, запазвала е болката в себе си. И това винаги ме е измъчвало. Още повече че нашата привързаност един към друг беше много силна. Тя беше много красива, една от най-красивите българки. Много мъже завиждаха на този "келеш" Стефан Данаилов. Може би аз щях да имам друг път, ако не беше тя. Мария винаги ме респектираше.


Оженихме се на 26 септември 1966 година. Тя слезе от ЦНСМ-то на "Леге" и влязохме в Ленинския райсъвет. В 15 часа трябваше да съм на аерогарата, за да летя за Варна, тъй като имах снимки в Златни пясъци. Поканихме за кумове близки приятели, Любо и Заза. Когато се озовахме в кабинета на чиновничката, тя помисли, че те двамата ще се женят, защото бяха изключително стилни. Жената реши, че ние сме им свидетелите - аз бях с найлонова зелена ризка тип милитъри, тате ми я беше донесъл от Сърбия, а Мери беше по-елегантничка, но все пак всекидневно облечена. Подписахме, а аз
оставих 1,75 на Мери за водка - да почерпи за сватбата. После хукнах към летището и малко по-късно получих първия си по-значителен хонорар. Тогава все още не бях Стефан Данаилов, когото всички познават.


Гладувах като куче в "Километрите"


До първите серии в "На всеки километър?"
никой не ме беше чувал. Приятелите ме знаеха като Ламбо, Цапето, душата на компанията. Мацките си падаха по мен. А аз исках всички да ме харесват, да съм им симпатичен. Скоро обаче разбрах, че това няма как да стане, а и не е необходимо. Преживявах силно репликите зад гърба си. Сега звезди под път и над път. Но тогава си беше събитие, когато влезеш в кръчма и всички спират да ядат и да пият, за да те гледат.
...
Снимахме около Благоевград. Шарланджиев беше местен и много обичаше да работи там. Всеки го теглеше към неговия край. Нямаше кетъринги, каравана за почивка, ала-бала. Къде бе, братче – клякаш на ливадата и това е. Носеха много хубав бял хляб и балкански кашкавал от съседна мандра. И домати. Черкела седнал на едно столче - тъкмо бяхме свършили с епизода, в който той се скачаше от един мост и така избягваше от Деянов. И аз, за да не ги гледам как ядат - бях започнали проблемите ми с напълняването и с идиотските диети, бях полегнал на тревата и дремуцах. Гледах да спестя обяда. Черкела по едно време взе да ми вика: "Деянов, хъшче, вземи бе, апни, не се мъчи, рано ти е" и ми подхърли като на гладно куче страхотен комат с кашкавал.


Късо съединение в Германия


Първата ми роля във Военния беше Венецианецът от "Време разделно" - една такава лабилна, разказвателна, абе, нещо имаше... Но все пак ми беше първа изява - след като съм бил Стефан Данаилов от "На всеки километър", трябваше да се справя. Тогава слепите много идваха на представления. Сядаха на първите три реда и започваха да следят действието с наведени напред глави. Но в началото не знаех тая работа. И на едно четвърто-пето представление направо се шашнах – играя и виждам няколко реда, които не искат да ме гледат. Какво става? Тия хора явно не могат да ме понасят. Разцентровах се, имах монолог, обърках го... Бързах, само и само да изляза от сцената. Открих Кокаланов, който беше инспициентът, и го питам: "Коко, какво става, бе братче?". "А, майна, не знаеш ли, това са слепите – имат организирано, те гледат всичко".
Няма да забравя гастрола на военния театър през 1976 г. на Шилеровия фестивал в Манхайм, по онова време Западна Германия. Там се канят трупи от цяла Европа, за да покажат своята пиеса по Шилер. Пътувахме с влак, никога не съм обичал самолетите, и с Йоско, Елена Райнова и още няколко колеги говорехме за закачката в цялата ситуация – военен театър от соцстрана се появява с Шилер. Посрещнаха ни добре - бяхме готини, веселяци, знаехме как да се държим пред чашата и обществото, харесваха ни. Имаше коктейли, салтанати. Играехме в малкия салон, с 600 места - можете да си представите какъв е бил големият. Първото нещо, което ужасно ни впечатли, бяха зрителите. Всъщност преди всичко останало ние се вълнувахме дали въобще някой ще дойде да ни гледа. Когато погледнахме през завесата, видяхме мъже в смокинги и жени в черни рокли – с очила със златни рамки, абсолютни тупалки. Това хептен ни сащиса – все едно си в операта. Започнахме представлението – то беше много навито, много напомпано, много ритмично, много напънато. И няма джан джун шум в залата – все едно, че е празна. А ние бяхме доста силна група. И какво се получи – докато аз крещя на авансцената "Ние ще кажем на света..." и така нататък, млад и красив, да не забравяме, че годината е 1976, изведнъж става късо съединение. Огромните полилеи с по 350 свещи в тях, т.е. крушки, щрак - и изгаснаха. Тук свършваше първа част - ние се обърнахме офицерската, излязохме, а те през това време пуснаха пердето. И започна да се ръкопляска. Чухме някакви реплики, от които разбрахме само "Бите, бите", разтичаха се преводачи и се оказа, че трябва да излезем и да се поклоним. Като в операта - между първа и втора част. Това, дай Боже всекиму, но на мен ми се случи.


В Колизеума - при патрициите


Влизането ми в парламента съвпадна с предложението да участвам в сериала "Дело по съвест". Започнахме снимките на първите шест серии през 2001-а година. Беше лятото, през август, веднага след изборите. Парламентът беше във ваканция и нямаше никакви проблеми. Работех спокойно и без напрежение. Направих добра организация за декември и заминах за Италия, за да продължа работа. Когато станах министър, стартираха вторите шест серии. И се оказа, че няма да е толкова лесно. Бързо стана ясно, че не мога да разполагам с времето си. Наложи се да спра някои от спектаклите, които играех в Народния театър. Не ми стигаше енергията, за да застана вечер пред зрителите. Взимах неплатени отпуски, а колегите от "Дело по съвест" правеха и невъзможното, за да се съобразят с моя график. В един момент опозицията започна много да ме атакува, че вместо да си гледам работата на министър, аз си актьорствам из Италия. Само аз си знам какво ви е коствало всичко това. А моята истинска ваканция беше, когато кацах в Рим от София и веднага хуквах на снимки. Така се спасявах от лудостта, която има във всеки министерски кабинет. А когато за първи път стъпих в Колизеума, веднага почувствах, че някога, в предишен живот, съм бил там. През следващите години, когато вече започнах редовно да снимам в Италия, съм се разхождал безброй пъти из тунелите и арената. Слизах долу, за да разбера дали съм бил от робите. Качвах се горе, за да усетя дали съм бил от патрициите. Мисля, че мястото ми е било при тях.


Хъркането на зрителите


С годините ухото свиква с това, което се случва в салона. Започне ли скърцане на столове, това означава, че клиентът вече се върти и че му е леко скучно. Схемата е ясна – веднага вдигаш гласа с две октави, за да му приковеш вниманието. Положението обаче се усложни, откакто купиха тия пусти фотьойли. Все си мислех, че хората ме слушат, нали съм много магнетичен, докато един ден се оказа нещо различно. Представлението беше първо – тъжен монолог, аз в целия си блясък и очарование, пускам сълза, тишина и си викам "Е те тук вече ги разбих". И в цялото това безмълвие изведнъж прозвуча юнашко изхъркване. Беше ужасно. GSM-че да извъни, майната му, вече сме свикнали, ще издържим някак си, прозявка иди-дойди, но хъркане... Защото хората идват в театъра от работа или от без работа. Проблемите са страшни. Не говоря за социалните – има ли с какво да си купиш сиренето или не. Човекът едвам се е прибрал и жена му го подхваща "Бързо, хайде на театър". Дори не знае какво ще гледа, ако билетите са организирани по профсъюзна линия. А докато стигне до тоя пусти театър, трамваи, блъсканица. Влизат в последната минута, сяда задъхан, завесата се вдига. В първите десет минути човекът въобще не знае за какво става дума. А драматургията невинаги е такава, че да те хване веднага. Има обаче правило, в което съм абсолютно убеден – зрителят помни винаги началото и финалът. И ако има някакъв особен акцент по средата на постановката. Едно време играехме по 2-3 часа, хората се прибираха късно, но не се страхуваха, не ги стреляха по улиците. Сега бързат да не се стъмни и никой не си позволява представления по-дълги от час и половина.


Мечтая нацията да се усмихне за минута


Мечтая цялата нация поне за минута да се усмихне едновременно и да започне да мисли позитивно. Наясно съм, че никак не е лесно, но съм оптимист. Не съм политик, а артист. Бях изкушен от възможността да се оттегля от политиката - поради факта, че сутрин излизам от вкъщи на 40, но вечер се прибирам на 70. Пък и имам много творчески ангажименти. Сега обаче не е време за отстъпление от каквото и да било. А и аз съм човек и приятел за дълъг път.


Имам "Златна обувка"


Най-абсурдната му награда е "Златната обувка". Преди много години играхме футбол – актьори срещу певци. Голямо тичане падна, страшна битка. И понеже вкарах два гола, Иван Славков, тогава директор на телевизията, ми връчи "Златната обувка". Истински патък, намазан с бронз. Където и да отида, го мъкна с мен. Спомените са важни. И досега не съм изхвърлил огърлицата, с която играех Борис.


Сърцето ми е оръфано


През последните години, през които си отидоха повечето от най-близките ми хора, чувствам душата си и сърцето си като оръфани. Стоя на поредното поклонение и като че ли не мога да повярвам какво се случва. А после виждам номерата им в телефона си и неволно ми се иска да натисна копчето, за да ги чуя. Но това повече няма как да стане.


Информационна Агенция standartnews.com по никакъв начин не влияе на коментарите под статиите и на гласуването за тях и трие коментари само и единствено в случаите, в които не са написани на кирилица или в които сме получили оплаквания от читатели за неуместни коментари.

123 · 09:32 · 13.02.2018
Излял си душата или пък си я е изпуснал....
Потребител · 10:11 · 13.12.2017
Оръфан си защото живя в атрофирало общество, независимо че се пързаляше в по-светлата писта! А си човекът, на който никога не съм завиждал за нещичко даже....
Потребител · 12:45 · 12.02.2018
@Потребител Оръфан - защото си признава , чe загубата на хората го e наранила, а нe простовати.......думи
Условия за писане на коментари
Напиши коментар Напиши Facebook коментар Кирилизирай



Новините навсякъде с вас


По всяко време, където и да се намирате, не пропускайте новините и събитията, които Ви интересуват. Изтеглете удобните и лесни за използване мобилни апликации за iPhone и iPad на Стандарт.


Standartnews for iPhone Standartnews for iPad
www.standartnews.com © всички права запазени За нас Контакти Условия за ползване Редакция Интернет реклама Реклама във в-к Стандарт Абонамент