Юлиян Вергов: Не гърмя с пищови, но се бунтувам

Юлиян Вергов: Не гърмя с пищови, но се бунтувам | StandartNews.com

От шум полза няма, казва известният актьор, който получи номинация за "Икар" като солунски съзаклятник

Юлиян Вергов, един от най-конвертируемите актьори и ефектни мъже в родния арт пейзаж, тези дни получи номинация за "Икар" за своя Борис Сарафов. Блондинът, който няма проблем да се впише адекватно в която и да холивудска драма или романтична комедия, се справя отлично с образа на харамията джентълмен в "Солунските съзаклятници". Вергов с кеф влиза в кожата на брата на Кръстю Сарафов - колос в Народния и патрон на театралната и киноакадемия.

Вергов няма проблем и с кастингите - от "Тя и той", "Мисия Лондон" до "Стъклен дом" и холивудските екшъни. Понякога обаче се плаши от огледалото - да не би като се погледне, да се запита: "Абе, ти защо направи онази суперпростотия?" Краен пътешественик и умерен оптимист. Философията му е: "Като има нещо да става, то ще стане. Няма как да го предотвратиш". Но не се обръща назад. "Защото най-интересно живеят неуравновесените. Но Господ е добър, нещата се нареждат естествено. Не съм готов да мина през трупове за главна роля", казва Юлиян. Като малък редял стихове, но не пази нищо от тях. Имаше даже и любовни дивотии - "да умреш от смях". В момента Юлиян снима с Цветодар Марков в бъдещата драма с работно заглавие "Докато Ая спеше" - на актьорско-режисьорска тематика. За случка в театъра. "Харесвам го - кинаджия е", казва Вергов за Цецо Мамата.

- Юлияне, голяма ли е историческата и мъжкарска тръпка в "Солунските съзаклятници"?

- Разбира се. Много хора се заинтересуваха от събитията, които поне по мое време ги нямаше в учебниците. Руси Чанев донесе доста материали, които изчетох с удоволствие. Сарафов е феноменален. Изключителен. Не съм сигурен дали той е бил брат на Кръстю Сарафов или обратното. Именно Борис урежда първата му голяма роля - след процес срещу него през 1901 година. Един от адвокатите му е Александър Малинов, бъдещ министър-председател на България. Печелят, настава истински фурор. Според градските легенди тълпата носи Борис на ръце от "Свети Крал" до дома му. А там той заварва брат си Кръстю в депресия - в "Сълза и смях" щели да правят "Крал Лир" и не искали да го вземат. И Борис, както си е с революционните одежди, препасан с пушки и пищови, нахлува при директора на трупата и пита: "Защо наш Кръсте не е царот?" Отговорът е: "Защото е нисък, грозен и не прилича на монарх". Тогава Борис поотворил пелерината си, под която се виждало цялото му въоръжение, и онзи рязко се съгласил - кой е казал, че нямало ниски и грозни царе, Кръстю да идва. Борис има много подобни случки - бил е доста радикален. След започването на испанско-американската война отива при янките и им предлага легион македонци да нахлуят в Куба. Онези казват "супер" и тогава той им обяснява как обаче трябва да въоръжат едва ли не цяла Македония. Въобще ги върши едни - няма друг като него. За братята Сарафови казват, че единият е играл на театралната сцена, а другият - на световната. Но накрая, естествено, Борис

по стара българска традиция е предаден и убит от своите

Интригите в революционните комитети с различни лидери, които не знаят какво искат, са били страховити. Не са могли да бъдат единни, камо ли да запазят ценните личности за България.

- Нацията не търпи различните...

- Истината никога не е една. Всеки за себе си има право - и защитава философията си и действията си, отстоява начина си на живот. Всъщност това ме вълнува във всички пиеси, които чета или които се превръщат в спектакли. Не трябва да се гледа в черно-бяло. Всъщност какво означава "трябва" - не обичам тази дума. Би било добре да сме отворени към чуждите мнения. Прекалено сме заглавичкани в себе си, в малкото или в единственото нещо, което правим всеки ден, в бутането на събитията и емоциите в непроменяща се посока. А животът е толкова кратък, че би било хубаво всеки от нас да се обърне към света, към възможностите, които той предлага. Ние обаче постоянно си налагаме ограничения. Потресаващо е, че в толкова малка държава като България всички се стремят да бъдат еднакви. Дори във визията си. Минах случайно през Студентския град и не можах да повярвам на очите си - всички изглеждаха като извадени от калъп. Момчетата с диагоналки, момичетата - с тупирани коси или на вафли. Защо? Та това са млади хора - не могат ли да потърсят своята индивидуалност, първо във външния вид, после и в поведението.

Гонейки модните тенденции, те изгубват себе си

Не че в театъра го няма.

- Бунтар ли сте?

- Зависи от тълкуването. Можеш да отстояваш по различни начини човешки и граждански позиции. Бунтът не е само в скачането. Не съм от тези, които ходят да кряскат и да викат. Да привличат вниманието върху себе си, за да разберат всички колко големи бунтари са. Когато успееш да се аргументираш и да промениш нещо, също е вид бунт. Не обичам шум, въпреки че понякога се стига до него.

- Приличате ли на Борис Сарафов - хем революционер, хем изтънчен любовник?

- В един момент той е с пушка в ръка. В следващия продължава като галантен сваляч. След това коли някой зад ъгъла.

- Напоследък със Захари Бахаров и Владо Карамазов правите впечатление на юпита - арт фирмата ви работи на пълни обороти и се държите повече като бизнесмени, отколкото като звезди от сцената и екрана. Що за метаморфоза?

- Вярно е, че се занимаваме с неща, които за първи път ни се случват. Гръмнала ми е главата - чудя се откъде ни се стовари това чудо. Някои обаче ни наричат халтураджии - те правили високо изкуство, ние - не.

- Как вървят представленията на "трите мечки"?

- Много добре. Неотдавна Владо Пенев направи голям жест - влезе в "Арт", защото Захари имаше неотложен ангажимент. Струваше му много притеснения, въпреки че владее ролята от техния спектакъл в "Зад канала". Но беше супер - публиката полудя от възторг. А Митко Рачков пък ни спаси в "Спанак с картофи". Не знаеше и дума от пиесата, дори не я беше гледал. Но намери дупка в препълнения си график - и за репетиция, и за представление. Изумителен актьор - театърът има нужда от него. Митето е не само страхотен професионалист, но и свястно момче, изключителен приятел. Бяхме заедно в "Хамлет", а

в "Отело" играехме мъж и жена

- Значи в мачовския ви клуб действително има бойно другарство, а не ревност?

- Всеки може да говори глупости на килограм. Но ние наистина сме близки и си помагаме. А и проектите не чакат - трябва да се движат. И тримата сме на тоя хал.

- Носите тениска с лика на Наум Шопов...

- Имам и с други актьори. По света това е култова тенденция - с Ал Пачино в "Белязаният", с Джак Никълсън, Робърт де Ниро в "Шофьор на такси". На титан като Наум трябва да му се помни името. Той винаги ме е вдъхновявал. В "Крал Лир" бяхме заедно. Благодаря на Бога, че имах възможността да бъда на една сцена с него. Забавен, смешен, тъжен... Стремя се да взема най-доброто от хората, които харесвам - понякога ги питам може ли, друг пък крада откровено. В живота обаче никой не е безгрешен. Така че е най-добре да си спестиш идолите.

- Ще има ли нов сезон на "Революция Z"?

- Би трябвало.

- Вашият даскал направи ли ви по-известен?

- Ами ако това "по" се измерва с подвикванията на тийнейджърите по улиците "Здрасти, Савов", да. Но аз не "флиртувам" с тях, за да дойдат в театъра. Това би било твърде примитивно.

Театърът е нещо велико. Някои от най-големите звезди първо са преживявали като разносвачи на пици, после са пробили в киното и едва след това са излезли на сцената. Но няма лошо, когато някоя мутра стане по-популярна по телевизията. А за Савов бях номиниран като за комедиен образ - той е всичко друго, но не и в тази категория.

- Имате ли време за забавления?

- Не. Имам толкова неща за правене. Играя постоянно - по 25 дни и вечери в месеца. Чета много - четири сценария и три пиеси на ден. Връщам се към стиховете на Любен Гройс, Атанас Далчев, Пенчо Славейков, Вапцаров, прозата на Радо Парушев, Захари Карабашлиев, Ружа Лазаров. Предпочитам български автори. Между тях обаче се оказаха няколко, които решиха, че могат да достигнат Фройд, руските класици и няколко западноевропейски - при това с не особено сложни творби и внушения. Е, хайде, и ние познаваме по малко световната литература.

- Алена все още ли ви юрка да спортувате заедно?

- О, да, времето за дъщеря ми е неприкосновено. С Алена спортуваме активно. Като е топло, тя е със скейтборда. Студено ли е, отиваме на закрито. Два-три пъти в седмицата

играя хокей в Зимния дворец

Рисуваме - тя много, аз се опитвам. Взели сме глобус и виртуално си пътуваме из държавите. В шести клас е - в 120-то, срещу нас, едно от най-старите училища в София. Свестни учители, много се занимават с децата, просто да се чудиш.

- Разчитате ли на чудеса?

- И досега вярвам в Дядо Мраз. Особено когато искам да ми "донесе" ваканция за ски, примерно в Банско. Имам и някои други желания, но не са свързани с материални облаги. Стремежът към най-скъпото не ми е по вкуса - още повече, че то е преходно. Не виждам смисъл и мотиви да сънувам мерцедес. С радост обаче харча за пътешествия.

- Какво ви дразни в София?

- Извън сините зони в "Лозенец" автомобилите са безобразно паркирани върху тротоарите - навсякъде, една до друга. И няма къде да се върви - майки с бебета в колички, баби с малки деца, възрастни хора. Всички са абсолютно безпомощни.

Страшно е, нямам думи

И вместо да оправят всичко това, служителите на съответните служби ходят и събират пари от пресрочилите с 30 секунди времето за есемеса. Така е по-лесно, защо общината да се тормози с реалните проблеми? Но за това не е интересно да се говори.

- Внимателен шофьор ли сте?

- Старая се. Рядко ползвам автомобил, каран от някой друг. Предпочитам сам да нося отговорността. Защото проблемът е в шофирането и реакциите на околните. Понякога се изкушавам да управлявам хеликоптер. Но все пак не съм чак толкова екстремен, примерно, като Владо Карамазов.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай