В дните около национални празници като Трети март обикновено патриотизмът на политиците достига връхната си точка. През останалото време до голяма степен дреме, изместен единствено от националистически патос. Затова остана ли истински патриотизъм у нас, по-трагична ли е историята на Балканите и отново ли ще пропилеем напразно събудилата се гражданска енергия - "Стандарт" попита писателят Владимир Зарев.
- Г-н Зарев, по традиция около Трети март отново масово се говори за патриоти и велико минало. Спи ли това чувство в останалото време, остана ли истински патриотизъм?
- Преди да ви отговоря, бих искал да кажа, че тези 5 века, в които сме били под турско робство, се отразяват пагубно върху битието и психологията на българския народ. Те тежат и до днес - първо, защото се променя генетичният ни фонд. 500 г. всичко най-умно, най-интелигентно, най-смело и гордо бива физически унищожавано. То не е оставило след себе си генетична следа. Втората още по-голяма беда е в това, че през тези 5 века българинът губи уважението си към институциите. Защото султанът не е неговият княз, кадията не е неговият съдия, знамето с полумесеца не е неговият символ. В тези пет века българинът не само че не уважава институциите, но той се бори с тях, той ги ненавижда. И оттук този тотален нихилизъм, който наследяваме и до днес. В края на XIV век, когато падаме под турско робство, България и Англия са имали еднакво по брой население - около 2,2 млн. души. След Освобождението българският народ е 3,3 млн., англичаните са 33 млн. Така нареченото турско присъствие всъщност е нещо ужасяващо и спира развитието ни с векове.
Усещането за патриотизъм българинът го има - виждате, когато на един футболен мач трябва да бъде подкрепен националният отбор, всички се обединяват и еднакво се мъчат да придадат някаква добра енергия. Но патриотизмът ни е страшно потиснат от всичко, което се случва в България - от тази действителност, в която живеем, и, която е до болка нелицеприятна. Българският народ живее най-бедно в сравнение с останалите народи в Европа и е с най-наранено чувство за социална и човешка справедливост. Той е най-онеправдан не само в чисто материален смисъл, но и духовно.
- Успяха ли тези протести да генерират някаква добра енергия и какво стана с нея?
- Аз уважавам и всецяло подкрепям избликналите масови протести. Най-сетне у нас се прави опит да се създаде гражданско общество. Тази огромна и възродителна национална енергия, която избухна веднага след 10 ноември, която за кратко време обедини нацията и площадите станаха тесни, бе напразно пропиляна в последните 22 г. Сега има възможност да бъде озаптена българската истерично-егоистична политическа класа. Но тези протести биха имали и имат смисъл само, ако те са протести срещу цялата политическа класа. Защото, ако част от населението протестира срещу част от политическата класа, а другата част от населението след това ще протестира срещу другата част от политическата класа, това не води до създаване на гражданско общество и национално единение. Точно обратното - води до разединение, до насаждане на взаимна омраза и нетърпимост между хората. Тези протести някак си не можеха да излъчат две неща - първо, елит, и второ - послание. Техните послания бяха много случайни, много разпилени. Основното беше пожеланието за "Оставка", но това не е най-позитивното. По-скоро трябваше да се поиска сметка от алчната ни и некадърна политическа класа за цялостното управление на България през тези 25 г.
- Отговаря ли елитът ни на определението, което му се дава?
- Ние имаме елит, достатъчно умни и високоинтелигентни хора. Но един от основните недостатъци на демокрацията е това, че в нея проблемите не се решават от елитите, от подготвени хора, а от мнозинството. Един неграмотен човек е един глас и един високо образован, незаменим специалист, също е един глас. Именно това помогна много лесно в България да бъде наложен просташкият вкус на мутрите и мутресите, който ни заля.
- Обедня ли духът ни като цяло?
- Духовността ни обедня, вкусът на масовия човек се срина. По времето на социализма копнежът към духовност беше форма на единение на хората. Добрата литература играеше ролята на опозиционна партия. Четейки хубави книги, хората фактически протестираха срещу скудоумието и посредствеността. Те изразяваха протеста си чрез подбора на интелектуални занимания - колкото и да звучи абсурдно, това е вярно. Разбира се духовността спада в цял свят. Той е поделен на елитите и на грубо материалния човек в този глобален свят. Човек, който е под средно интелигентен, който е приучен да върши една работа много добре и, който притежава едно важно и "безценно" качество - да консумира. Това е тоталният консуматор, вещоманът, а във вещите няма духовност.
- Сега протестът май се изразява главно чрез емиграция. Вие изкушавали ли сте се от това?
- Аз никога не съм се изкушавал да емигрирам, защото вярвам, че истинската родина на човека е езикът. А аз работя с езика, аз съм в езика. Родината не е някакъв сантиментален пейзаж или сърдечен спомен, който просълзява. Тя е в споделянето. Реалната носталгия на хората, които са в емиграция, е в накърненото споделяне. Но вие сте напълно права - емиграцията е най-големият упрек към българската политическа класа, към тези безлични люде, които превърнаха политиката в бизнес. Най-лесния бизнес впрочем, защото в политиката никой нищо не рискува, не влага нито суровини, нито труд и усилие, а само преразпределя. Това е най-сигурният и най-печеливш бизнес и той се разви невероятно много в България. Ние имаме над 100 партии, защото това е начин определени тарикати да се издържат и да печелят. За съжаление точно тази прогнила политическа класа и мафията доведоха до обезлюдяването на страната. Прогонени бяха над 2 милиона - най-можещите и качествени хора. И също промениха генетичния ни фонд за втори път. Човешкият пейзаж по улиците се смени. Особено в малките села и градчета положението е страшно. Там хората така са впримчени в грубо материалното, в ниското на бита, в първосигналното, толкова отъпяваща е борбата им за оцеляване, че те са загубили голяма част от себе си и от човешкия си облик. Същото става и в големите градове, забележете никога в България не е било това - 40% от хората да бъдат неграмотни. Този ужасяващ, пагубен геноцид, който се извърши чрез прогонване на хората, неминуемо превръща България все повече в територия.
- Какво все пак ви прави оптимист за бъдещето ни?
- Напоследък разговарям с млади хора, които са завършили в чужбина и са се върнали в България. Те крепят моя оптимизъм, доколкото го има. Вярвам в тези млади хора, които са високо интелигентни, подготвени, които обичат България и искат тя да бъде различна.
- Въпреки бездуховността обаче четенето сякаш преживява ренесанс. Вашите книги също се преиздават много напоследък.
- Аз съм един осъществен и щастлив човек. Духовните ми усилия дават резултат, книгите ми се четат не само в България, а и в Европа. Трилогията "Битието", "Изходът", "Законът" заедно с "Разруха" бяха издадени в Германия, а сега трилогията бе купена от най-значимото немско издателство "ДеТеФау" и ще бъде преиздадена в меки корици, което означава в голям тираж. Но най-важното е, че наистина има някакво раздвижване, повишена проходимост на художествената литература и в България. Чете се повече. Това ме поощри да издам всичките си книги - новите и тези, които съм писал преди 10 ноември, и те се радват на еднакво уважение от страна на читателя. Защото "Битието" и "Изходът" например са романи, които са излизали в по 50 000 тираж. "Хрътката" излезе в 95 000. Страшно ме радва това, че сега отново се четат и хората ги намират за съвременни, откриват част от проблемите си в тях, което е комплимент за мен.
- Как гледате на сериала, направен по "Битието"?
- Според мен това е най-добрият и качествен сериал, произведен у нас. Той беше заснет с малко средства, но се харесва на хората, обема огромно национално време, има психологическа дълбочина, участват прекрасни актьори. Разбира се имам и възражения - в някои епизоди той отиде доста встрани от "Битието", върху което е направен. Преди месеци сценарият по "Разруха" спечели субсидия в Националния филмов център и в края на лятото и есента големият български режисьор Петър Попзлатев ще направи филм по него.
- Разбрах, че се каните да пишете книга със заглавие "Орлов мост"...
- Нося в себе си драматичния копнеж да напиша две книги. Едната се казва "Библиотеката" - тя е за исихазма. Две неща сме дали на света, които са изключителни. Едното е богомилството - тази най-интересна и великолепна ерес. Доколкото и исихазмът е прикрита форма на ерес, моята теза за ереста е, че тя не само не обижда Бог, а точно обратното - разширява Го, защото Го разказва по един друг и различен начин. Ние не можем да стигнем до същността на Бог, както мравката не може да проумее човека. Същината на Бог е тайна за нас, ние можем да се опитаме само да разкажем неговата форма. Затова всяка ерес е нов разказ за Него, а този разказ непрекъснато се разширява. Колко по-значимо необятен е сега Бог, отколкото в средновековните представи... А за "Орлов мост" - това ще бъде една актуална книга, в която ще се опитам да покажа, че достойнството, честта, копнежът към истината са съдбовно важни неща. И когато те бъдат погазени и нарушени, водят до някакъв вид човешко нещастие. Има една гениална мисъл на Далай Лама: "Когато губите, не губете и урока". Книгата ще види ставащите напоследък събития през една любовна история.
- По-трагична ли е историята ни на Балканите?
- Обикновено, когато губим, ние не помним уроците и в личния си живот, и в пространството на историческото си битие. На Балканите историята е толкова напрегнато трагична, именно защото народите, които населяват това прекрасно, но ветровито място, не запомнят уроците от миналото си. Дано вече този емоционален анархизъм да е преодолян и в обединена Европа нашият препатил народ да има друга национална съдба.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
