Баща ми не даваше да ставам пианист

Баща ми не даваше да ставам пианист | StandartNews.com

Дъщерята на композитора Константи Илиев иска да свири с оркестър още на 12
Когато се увери, че имам талант, ме подкрепи напълно, казва Мария Принц

Мария Принц, пианистка със световна слава, с огромно удоволствие свири в Пазарджик. Тя направи там поредния си блестящ концерт. Дъщерята на известния композитор и диригент Константин Илиев, която от 30 години живее в Австрия, може ли, винаги свири в малкия град. Дори води световни музиканти - като флейтиста Патрик Галоа. Дамата участва и в Мартенските дни в Русе и на фестивала в Добрич. Неотдавна представи любимия си Моцарт със Софийската филхармония под диригентството на Мартин Пантелеев в зала "България". Българката, която постоянно е канена за рецитали в Карнеги хол, подготвя много специален концерт за зимния столичен афиш, който финансира изцяло. За първи път родните меломани ще чуят вокалния цикъл "Зимен път" на Франц Шуберт в изпълнение на Матиас Гьорне с Принц на пианото на 25 февруари в зала "България".

- Госпожо Принц, защо непрекъснато се връщате в Пазарджик за концерти?

- Заради спомените от детството. От там беше оркестърът, с който за първи път излязох на сцена в зала "България" още като ученичка. Баща ми често работеше с тях, писал е специално композиции за филхармониците. Сега обаче най-много се вълнувам от концерта през февруари - искам организацията да е съвършена. Прекарах много безсънни нощи, старая се всичко да е перфектно. Не само защото

вложих в него всичките си спестявания

Целият цикъл "Зимен път" от 24 песни е много труден и никога не е изпълняван в България, но по света - непрекъснато. Още по време на следването ми в Берлин при Рудолф Дункел се докоснах до тайните на този репертоар, усвоявайки ги до съвършенство. Оттогава мечтая да го изсвиря в родината си. Искам да напълним зала "България" и затова настоях пред организаторите от "София мюзик ентърпрайсис" билетите да бъдат с цени от 15 до 50 лева, за да могат повече хора да си позволят удоволствието. Защото в България наистина има много ценители на класическата музика. Когато водя мои прочути колеги тук, искам да представя страната си в най-добра светлина. А Матиас Гьорне е баритон номер едно в света в жанра на песента. Той е перфектният изпълнител на бисерите от "Зимен път". Неговият глас е силен, завладяващ и богат. Матиас внася дълбочина, ефирност и лиричност във всяка своя изява. Той е такъв професионалист и талант, че в залата настъпва абсолютна тишина, когато пее. Ако се случи да звънне телефон, веднага ще прекрати концерта.

- Как убедихте Гьорне да дойде в България?

- С него сме приятели от години. Той живее в Хамбург, но рядко се прибира, много пътува. На 5 март тази година излезе с "Хубавата мелничарка" на Шуберт в голямата зала на "Карнеги хол". Ние с Патрик Галоа пък имахме там концерт на 6 март. Малко преди участията ни се срещнахме и го поканих да дойде в България за "Зимен сън". Около Нова година ще се видим във Виена и тогава ще порепетираме малко. През юни той изпълни "Зимен път" в 5 концерта по време на Виенския фестивал. Първия път, след финала, 5 минути в залата цареше гробна тишина. И едва тогава избухнаха неистови аплодисменти. Софийската публика заслужава да чуе този невероятен певец с хипнотично въздействие и дълбока емоция.

- Как се отнасяше баща ви към желанието ви да станете музикант?

- Музиката е около мен от първия момент, в който можех да мисля. Бях убедена, че това е, с което искам да се занимавам цял живот. В началото баща ми абсолютно не подкрепяше идеята ми. "Не искам децата ми да стават музиканти", казваше. Може - само за обща култура, като хоби. Това много ме потискаше. Не ме смята за талантлива, си мислех и страдах. На 12 научих концерта на Хайдн за пиано и оркестър и реших, че искам да го свиря на сцена. Георги Нотев, студент на татко, току-що бе завършил и по разпределение бе във Видин. Обадих се и му казах: "Дай ми дата, ще свиря Хайдн с оркестър." "Говори ли с баща ти", ме запита той. "Не, но няма проблем - ти кажи кога!", настоявах аз. Дни наред дебнех татко да е в добро настроение, за да му съобщя решението си. Най-после улучих момента, но в мига, в който му казах, той извика: "Ти да не си луда!" Аз, която до този момент бях спокойно и безпроблемно дете, изпаднах в истеричен плач. Сринах се, имах чувството, че животът ми е свършил. Родителите ми се стреснаха. Този ден никога няма да го забравя. Баща ми каза: "Ела, сега ще говорим сериозно. Днес разбрах, че искаш да станеш музикант. Имаш пълната ми подкрепа. Човек трябва да е готов на всичко, а досега не бях сигурен, че ти не го правиш само заради мен. Вече нямам съмнение. Но знай, че дебютът може да остане цял живот като травма. Сега трябва да сложим нещата на професионално ниво." И потръгна. Баща ми не ме пусна в музикалното училище. "Дъщеря ми е прекалено интелигентна, за да я дам там", каза той и завърших немската гимназия. Но последните две години ги взех като частна ученичка, за да се готвя за Консерваторията. Щом ме приеха, веднага заминах за Източен Берлин на семейни разноски - във Висшето училище за музика "Ханс Айслер" в класа на професор Рудолф Дункел. От там нататък всичко тръгна шеметно и на чисто. Ако бях останала тук, все някой щеше да каже - аха, дъщерята на Константин Илиев пак се уреди.

Свирех по 10 часа на ден, вечер пръстите ми кървяха

Специализирах при Йорг Демус във Виена през 1981-ва и при Ивон Лефебюр в Париж година по-късно. Татко се радваше безумно като му се обаждах от Берлин. Няколко пъти сме били и заедно на сцената. Все беше нервен. И много строг и предан към композитора, който изпълнявахме. През 82-ра станах преподавател в Цюрих. После срещнах съпруга ми, Алфред Принц, един от най-известните кларнетисти в света и вече ми беше трудно да пътувам всяка седмица до Швейцария. От 1987-а съм преподавател в Университета за музика във Виена. Изнасям концерти по света. Водя и майсторски класове в Залцбург, Япония, САЩ и Созопол по време на Аполонията.

- Колко години не се бяхте връщали в България?

- Близо 20 - заради проблеми около разрешението да излизам в чужбина. През 1988-ма баща ми почина на 63, а аз се върнах тук чак през 1999-та за концерт - след дълъг размисъл. Бях уплашена, като осъзнах какво означава това. Не беше само да изсвиря едни ноти. Това значеше да подновя отношенията си със страната, където съм се родила, да видя промените - но близките ми вече да ги няма. От този момент нататък идвам непрекъснато. Дори си купих апартамент на "Дондуков", за да не отсядам по хотели. Иначе съм отраснала на "Васил Априлов" и "Оборище", учила съм в 38-о основно, там е учил и баща ми. Споменът за цъфналите липи остава завинаги.

- Защо казвате, че никога не сте била млад човек?

- Винаги съм се усещала на 50. Като ги минах, се почувствах най-добре. Дотогава имаше несъответствие между това, което се очаква от мен и това, което съм всъщност. Вътрешно не съм се променила. Възгледите ми от времето, когато съм била на 12-13, са същите. Но и тогава бях на 50. Сега е прекрасно и става все по-добре.

- Какво е чувството да стъпиш на сцената в "Карнеги хол"?

- Тя е невероятно предразполагаща. Залата е много приятна, уютна, публиката - топла. На 19 април 2015-та ще имам солов рецитал там - Моцарт, Шуберт, Шуман

Отговорността винаги е много голяма, когато свиря в България. Тук все още имам чувството, че трябва да представя не само себе си, а и баща си.

- Освен баща ви кой друг музикант ви е повлиял?

- Имала съм късмета да работя с първокласни артисти. Но сър Невил Маринър е втората най-важна фигура в живота ми. Този 90-годишен прекрасен музикант продължава да дирижира и до днес по света. Като цигулар е свирил в най-известните формации в Англия, бил е директор на Лосанджелиския камерен оркестър и главен диригент на Радиосимфоничния оркестър на Щутгарт. Още през 1959-та основава Академия на Свети Мартин в полята, с който прави множество записи.

- Ще наследи ли някой таланта на вашето семейство?

- Нямам деца. Нямам вече семейство. Брат ми, художник, почина на 30. Не му остана време. В рода на баща ми не е имало музиканти.

Аз съм последният мохикан

Моите деца са моите студенти. Толкова много обичам работата си, че нямам нужда от почивка. Всяка свободна минута прекарвам на пианото. Ако имам друга работа, все нещо ми липсва.

- На какъв инструмент свирите у дома?

- На "Ямаха", а на концерти - на каквото ми попадне. Пианистът се вгражда към клавишите. Важното е да има вътрешното въображение и да знае какъв звук иска да извади от тях. С опита се намират пътищата, по които да доближите звука до вашата представа. Звукът е нашият глас, който ни отличава един от друг.

В идеалния случай слушателят би трябвало да забрави инструмента, на преден план да е чувството, което изпитва душата му от музиката.

Царица на плувните маратони

Мария Принц не се уморява, въпреки че непрекъснато пътува, изнася концерти, записва, преподава, защото професията й е нейното хоби. Плуването пък е втората й страст. Реши ли да отдъхне, избира екзотично и топло място за две седмици и се отдавна на водни маратони. Веднъж на Малдивските острови решила да си достави удоволствие и да преплува разстоянието между два от тях. Насред океана обаче я застигнала лодка, за да я спасява. Вместо да благодари за помощта, Мария Принц се ядосала, че й развалят излета и сама се върнала обратно - плувайки. Любовта към водата е наследила от майка си, известна столична лекарка. Мария признава, че не се уморява каквото и да прави, защото го върши с ентусиазъм - все едно е най-важното нещо на света. Дори да мие прозорци, работи с хъс. Кредото й: На сто процента. Всеки ден тича по един час заради дългите часове на седене пред пианото.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай