Вече доста години минаха от тогава. В едно малко троянско село срещнах Димитър Яров. Мъж на около шестдесетте, с поизносена войнишка курка, шаечни панталони, фуражка без козирка и книга. Седеше на пейката, на която съселяните му чакаха рейса за града, но по всичко личеше, че няма никакво намерение да пътува за никъде. Мъжът разлистваше томчето, от време на време забиваше поглед в някоя страница, после вдигаше очи към небето, сякаш там беше краят на изречението, и пак се втренчваше в писмото.
Яров беше поетът на селото. Но това въобще не го правеше много значим. Поне в очите на останалите му жители. Той четеше Пушкин, опитваше се да го превежда и да им го разказва. Рецитираше Дебелянов и себе си и това предизвикваше масов, макар и приглушен смях у тези, които го слушаха. Според мен по това време в затънтеното троянско село Яров бе будителят. Никой обаче не си и помисляше да накичи с това звание втренчения в буквите самотник.
Свестните у нас считат за луди! Колко време мина, откакто Ботев го е казал, а по мярка прилепва и на днешния ден.
Когато за будителите се говори само на 1 ноември, това означава две неща: Че едно събуждане ни стига за цяла година (което едва ли е вярно) или че този ден си е едно най-обикновено държавно мероприятие. Формален акт с елементи на тържественост, на който се четат мъдри речи, поднасят се цветя пред паметниците, а богопомазаните се стремят да застанат по-близо до камерите и да вкаменят лицата си, сякаш са войводата на връх Вола.
В целия този напудрен спектакъл обаче няма място нито за такива като Яров, нито за онзи скромен отец от Димитровград, който заложи къщата си, за да купи камбани за църквата. Такива не ги споменават дори и в речите. На този ден не се говори за мизерните заплати на учителите. И правилно. Нека не си разваляме празника. Но не трябва да се свеним да кажем: Какво общо имат политиците с будителите, та на 1 ноември цветята и президиумите да са за тях, а не за поетите.
Няма и година откакто родните депутати дни наред се занимаваха надълго и широко с тефтерчетата на Краси Черния и Филип Златанов. То не бяха графологични експертизи, комисии, рецитали. Страничка по страничка. Последваха пресконференции, разследвания, политически боричкания. Говори се за корупция, злоупотреби с власт, уредени назначения.
Въобще голям панаир. И накрая нищо. Ботев и Левски от рая сигурно доста биха се зарадвали, ако на техните тефтерчета в българския парламент се обърне поне четвърт от това внимание. Но и нужно ли е? Там пише как трябва да се харчат или по точно да не се харчат народните пари. Всеки сантим е сложен на мястото му и описан. Няма безотчетни и представителни, чието съществуване в доходите на родните депутати много трудно може да се обясни на днешните учители с мизерни заплати.
Като че ли много непразнично стана това четиво, с което всъщност трябваше да почетем Деня на будителите. Но и времето ни е такова - непразнично. Щом главата от паметника на който и да е възрожденец може да хвръкне, за да се продаде за жълти стотинки като старо желязо, след като реликви, оцелели във вековете, изчезват от музеите и повече никога не се връщат, значи нещо с буденето ни не е наред. Затова тачим онези в миналото. И опората ни е там. Защото нещо в настоящето ни куца. Сега са важни хората на служба. В техните ръце сме, а не на просветителите. Отдавна мина онова време, в което кметът, даскалът и попът са били най-важните, а селото доброволно решавало, че трябва да храни учителя, да му дава заплата и да не му взема данъци. От тези тримата днес само кметът успя да запази позициите си. За съжаление в списъка на престижните хора няма хора като Яров, моята класна от отделенията, уредникът на библиотеката в градчето Х, на който отпускат смешни пари и той се чуди какъв фокус да направи, за да има на лавицата още някоя нова книга.
Странно защо, но на днешния ден решаваме, че истинският будител непременно трябва да е мъртъв. Поклон пред мъртвите, но нека не забравяме, че и живите се радват, когато им подадат цвете. А много от тях наистина го заслужават.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
