Като повечето малки държави България винаги е била прилепена към някой Голям брат. В годините на соца това бе Москва, а след 1989 г. в тази роля влезе Вашингтон. Проблемът е, че двете големи сили често са в обтегнати отношения. Както е и в момента заради кризата в Украйна.
А както гласи поговорката, когато се ритат атовете, страдат магаретата. Разбирай малките страни. Нещо такова се получи и в играта на нерви около "Южен поток". Русия превърна проекта в свой приоритет, но САЩ натиснаха максимално съюзниците си от Брюксел, за да не види бял свят газопроводът, който щеше да бъде солиден коз за Москва спрямо Украйна.
В крайна сметка Путин каза "баста" на "Южен поток" и зави към Турция, а ние трябва да търсим варианти да не останем без газ насред зимата.
В този труден момент, когато Големите братя се ритат по кокалчетата, София трябва да намери своя изход. Къде и как ще го търсим на първо време вече е ясно.
Бойко Борисов поема за поредната си среща с Ангела Меркел. Този път - с молба Германия да финансира газ хъб край Варна като алтернатива на проваления "Южен поток".
Нищо нова - закъса ли България, ако не тичаме към Москва, ще идем в Берлин. Тази геополитическа игра е схваната още от Алеко Константинов, чийто безсмъртен герой мечтае да се прегърнем братски хем, с русите, хем с немците.
Всъщност цар Борис III най-ясно формулира българската външнополитическа доктрина: "Винаги с Германия, никога против Русия!"
В интерес на истината родните държавници неведнъж са се опитвали да реализират тази максима. Или поне да използват двете велики сили на Стария континент като контратежести, за да не потъне съвсем българската лодка. Заклейменият като германски агент на Балканите цар Фердинанд е посещавал много по-често Русия, отколкото Германия. Дори синът му Борис е кръщелник на руския цар Николай II. Но през 1915 г. именно Санкт Петербург не ни предлага нещо реално като териториални придобивки. И както и сега с газа, се обръщаме към кайзер Вилхелм II, който щедро ни обещава всичко искано.
Друг е въпросът, че обещанията са се оказали илюзорни. Както и очакваната победа в Първата световна война.
Но че Берлин по принцип е имал подобни намерения, свидетелства станалото четвърт век по късно. Връщането на Южна Добруджа, предаването в българска администрация на Беломорието и Вардарска Македония, доставките на най-модерна военна техника.
Поредната изгубена - пак заедно! - война и падането на желязната завеса разсече жестоко Германия. За бившето ГДР е ясно, но дори със Западна Германия активните икономически отношения никога не се прекратиха по време на социалистическа България. Включително и когато ставаше въпрос за стратегически за времето си технологии като производството на безшевни тръби за нефтопроводи. На СССР не ги дадоха директно, дадоха ги на нас, в Кремиковци.
А през 80-те години, когато страната ни изпадна в изолация заради случая "Сергей Антонов" и т.нар. възродителен процес, от Бон продължаваха не само да ни дават заеми, но дори и да приемат на официални посещения Тодор Живков. За динамиката на българо-германските отношения след 1989 г. е излишно да говорим.
В политиката наистина няма вечни врагове и вечни приятели, а само интереси. Но има и нещо, което се нарича институционална памет. В Берлин знаят добре, че и в Белград, и в Атина Германия не е оставила добър спомен. За разлика от България - като се почне от пролятата рамо до рамо кръв на Солунския фронт през 1915-1918 година и се стигне до бурните нощи по черноморските плажове със северните блондинки. Както се казва, стара любов ръжда не хваща. А дали това ще помогне и на газовия фронт, скоро ще стане ясно.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
