Статистиката днес сигурно доста ще се замисли, преди да отговори на въпроса: Колко жени по света носят името Елица. Литераторите също няма да са точни с цифрата, но ще са съвсем наясно за причината. Елица е героинята на един роман, който се нарежда сред най-значимото, написано от българин през последните поне петдесет години. Авторът му я видял в една тъмна, никаква вечер в двора на белосана къща в Родопите. Била като самодива. В бяла дълга роба и разпусната коса. Вървяла, но сякаш не стъпвала, а летяла над тревата: Елице, Елице, чувал се глас. Въвели писателя в една малка стаичка, посочили леглото му. И толкоз.
На другия ден вместо красавицата из двора се суетяла съсухрена сприхава бабичка, която печела катми върху горещ камък. За Елица никой не знаел нищо. Нито селският кмет, нито попът, нито дори въпросната баба. Какво е било това тогава? Видение, халюцинация или обикновена лудост?
Днес това няма никакво значение. По-важното е, че благодарение на случилото се в онази странна вечер се е родил романът, който и сега, петдесет години след създаването си, продължава да е толкова жив и нужен както през есените дни на 1963 година. Точно тогава Антон Дончев поставя последната точка на "Време разделно".
Един разходка из всезнаещия интернет показва, че втората, написана от акад. Дончев книга, и днес продължава да е на "рафта" на най-голямата електронна книжарница в света "Амазон". Томчето струва 65 долара и има достатъчно купувачи. Четящите маниаци на планетата пък, обединени в сайта "Goodreads", 300 пъти са посещавали файла на "Време разделно". Отзивите си приличат и преливат от възторг. Има и оценки. Най-често пет звезди.
Невероятна книга. Няма как да не докосне сърцето ти, да събуди и раздвижи в теб гордостта и съпричастността, да те накара да си кажеш: Това са били предците ми, това е историята ми, това е споменът за тях?. Всички тези окаяни, измъчени, гонени унижавани души...
Все си мисля, че величието на българите отдавна е отминало... - пише Юлия.
Марин Янков добавя: Невероятен роман. Великолепен. Огромен. Словото на Антон Дончев наистина е като поезия. Като народна песен, която потъва в сърцето ти. На моменти галеща и топлеща, на моменти покъртителна и тежка. Ивон Чолакова: Една омагьосваща творба на един автор магьосник, който те кара да съпреживяваш заедно с героите техните страдания, да усетиш трагизма на битието им, да достигнеш до идеята за себеотрицанието в името на общото благо. Valentina: Thе best book ever! (Най-хубавата книга завинаги) Gatsby: Най-добрият от всички български романи, който заслужава да донесе на автора си Нобелова награда. Gatsby явно е чужденец. Следва Кака Сийка. Зад нейното мнение най-вероятно стои анонимен нашенец: Това е без съмнение най-гнусната книга, която някога съм чел. Ваня търси баланса: Възхвалявана от едни и отричана от други, книгата безспорно оставя белег у всеки, който я е прочел. Престижното "Обзървър ревю" заключава: Време разделно е като голяма грубо обработена меча кожа, просната върху огнището, която дъхти на мъченически героизъм и романтика. Това е могъща плът, изтъкана от жестокост, пламтяща смелост , лай на кучета и грандиозни пейзажи.
Днес точно половин век откакто шедьовърът на акад. Антон Дончев видя бял свят, фактите показват, че само в България той е имал 21 издания. По света успехът му също е главозамайващ. Превеждан е на 28 езика, включително китайски и хинди. Приблизителните сметки показват, че общият му тираж вече е 2,5 млн. екземпляра.
Днес три, макар и съвсем невзрачни предмета напомнят за началото: Снопче остатъци от моливи, износен пуловер и малък бележник с кафяви корици и надпис на "Балкантурист". Върху пожълтелите му вече страници тук-там са нахвърляни отделни думи или къси изречения. На датата 15 юли 1963 година, понеделник, е написано: "Днес започнах романа: "Глава си давам, вяра не давам". Седем листа. Пристигането на Караибрахим?"
Мястото е Родопите, таванска стая в хижа, аскетично обзавеждане: легло, маса, стол. След няколко месеца, на 14 септември, Антон Дончев ще навърши Христовите 33 години. Минало е почти едно десетилетие, откакто възпитаникът на Юридическия факултет на Софийския университет се е отказал от престижната кариера на съдия във Велико Търново. Решението е трудно, но бъдещият академик го е взел с ясното съзнание, че: ...истината е сложно нещо и много често горчива.
През 1961 година излиза първата книга на Антон Дончев: "Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брат му Арон, за синовете им Радомир и Владислав, за старейшината Горазд Мъдрия и много други хора." Ядовете преди издаването й са дълги почти колкото заглавието. Година и половина никой не иска да я отпечата. Формулировката е: Липса на художествени качества. Авторът трупа дългове и болести. Всъщност истинската причина романът му да не види бял свят е чисто политическа: Нека не се задяваме с Македония, казват от властта. "Сказанието", въпреки пречките, все пак излиза и печели наградата на Съюза на българските писатели. Авторът му е избран за негов член, без дори и да е подавал молба. Борчовете са върнати, но болестите остават.
Америка иска да награди романа
- Г-н Дончев, след толкова години намерихте ли Елица?
- Да, съвсем наскоро разбрах цялата истина за жената, която първа ме вдъхнови за романа. Научих случайно, че в онзи край ударението се слага на първата сричка на името. А аз, докато разпитвах за Елица, го поставях на последната. Хората не ме разбираха и затова казваха, че такава жена няма. А тя е починала преди няколко години.
- Обвиняваха ви, че сте написали поръчков роман?
- На мене не са ми давали поръчки. Сам реших да напиша тази книга, след като Стефан Дичев и Андрей Гуляшки се отказали. Тогава бях още съвсем неизвестен автор. Дадоха ми 75 лева командировки и с тези пари обикалях Родопите петнадесет дни. Никога преди това не бях ходил там.
- Книгата е писана в три етапа на три места: Пампорово, Смолян и Велико Търново. Работили сте по нея общо 46 дни. Какво още интересно има около създаването на романа?
- След като обиколих Родопите, се затворих в софийската библиотека. Четях по десет часа на ден. Попадах на книги, които не са отваряни, откакто са донесени в хранилището. Когато отидох да пиша на 23 март 1963 година, за часове слънцето в планината изчезна и всичко се покри със сняг и лед. Наложи се да се прибера. Вторият ми опит да започна също се оказа несполучлив. Получих бъбречна криза.
- При третия ви опит нещата са поставени на живот и смърт. Работите при спартански условия. Пред вас са само снопче подострени моливи и куб бели листа. Нямате дори и гума. Какъв беше режимът ви на работа?
- Започвах в десет и пишех до два. После с часове обикалях планината и обмислях утрешните страници. Всичко беше в главата ми.
- Били сте напълно обсебен. Казват, че навръх тридесет и третия ви рожден ден сте оставили гостите си и сте отишли да пишете. Последната точка е поставена на 25 октомври 1963 г., петък. В дневника ви от този ден е отбелязано: "Написах откъса: "Разказът на Венецианеца". 5 листа. И откъса "Погребението на Момчил", 1 лист. Всичко шест листа. С това завърших романа "Време разделно", 385 листа." Какво стана после.
- Баща ми пръв прочете ръкописа. Каза, че съм написал роман. Чичо ми го преписа на машина и го занесох в издателство "Български писател".
- Скоро след това романът ви е вече по книжарниците. Казвали сте, че сте благодарен на редактора Атанас Наковски, който е защитил "Време разделно" и не е съсипал ръкописа и на Николай Хайтов, който пръв го е оценил. Как стана това?
- Появата на романа в началото не направи никакво впечатление на колегията. Нищо не е станало. Дончев сътворил роман и толкова. Дори някои са се изказали критично. Тогава Хайтов пише, че Антон Дончев е написал голяма книга и че дори на него, родопчанина, не му е ясно как го е направил. Вдига се шум и веднага се налага второ издание.
- А вие какво мислехте за отрочето си. След като сте си водили дневник, явно сте си давали сметка, че създавате нещо значимо. Шедьовър.
- Шедьовър? В никакъв случай. Просто след края имах чувството, че от гърба ми се е смъкнал голям товар. Усещах се олекнал.
- Покрай "Време разделно" сте преживели много щастливи мигове, но и доста разочарования. Завистта ви е преследвала...
- Когато романът излезе в Съединените щати, американците искаха да я наградят като най-добрия исторически роман на годината. Този приз се дава само на американци. Поканата да присъствам на обявяването на наградата обаче бе скрита. Когато след време успях да ида в САЩ, издателят ми отказа да седне с мен. Беше възмутен за това, че не съм отишъл. Каза, че наградата щяла да вдигне тиража многократно. Че му съсипвам бизнеса. А той издаваше сто книги месечно.
Антони Куин искал да е Манол
Фантастична книга, мислите ли за филмиране, казва Петър Увалиев, след като прочита романа. Той е приятел с големия продуцент Карло Понти, съпруга на София Лорен. Италианецът решава, че ще снима. Антон Дончев пътува до Рим. Говори се за голяма международна продукция. Лорънс Оливие от радиото обявява, че иска да играе Караибрахим. Антони Куин иска да е Манол. подписват договор. Дончев е съсценарист заедно с Енио де Концини, който ще създаде "Октопод". От ЦК на Комунистическата партия обаче казват не.
През 1968 година шефът на киногиганта "Парамаунт" Дино де Луренсис идва в София заради "Време разделно". Преди това е написал писмо до Тодор Живков с молба да разреши да направят филм. Отговор няма. Руснаците също правят напразни опити. Дори името на Сергей Бондарчук не помага. По-късно Антон Дончев научава, че огромната съпротива идва не толкова от управниците, колкото от българските кинаджии. Те не искат "Време разделно" да се снима в чужбина.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
