Големите приятелства в литературата

Големите приятелства в литературата | StandartNews.com

По традиция враждите в литературата са много повече от приятелствата: интелектуалното съперничество е над всичко. Има обаче и малко случаи, в които покрай конкуренцията се зараждат и легендарни компании и истории, в които всеки служи за вдъхновение на някой друг. Тогава се появяват и слуховете за "колективно" писане на роман. Става и не особено трудно да се откриват постоянно биографични прилики с някои от героите. Ето кои са петте най-известни истории за сродни души.

Труман Капоти и Харпър Ли

Приятелството между Труман Капоти и Харпър Ли неведнъж е сочено като едно от най-силните в литературата. До степен, че съществува подозрение, че Капоти е автор на единствения, но световно признат "Да убиеш присмехулник" на Ли. Безпочвен слух, най-малкото заради страхотната суета на Капоти, който едва ли би написал толкова добра книга, без да извлече славата от нея. Двамата стават толкова близки, че Харпър асистира на Капоти в най-трудния, но и плодотворен момент в живота му - написването на "Хладнокръвно". Проучванията за убийството в Канзас отнемат на писателя седем години и Ли е до него постоянно - докато прави огледи, говори с убийците или разсъждава за съдбата им. Любимият навик на Труман - да прекарва дълги часове в разговор по телефона, е посветен най-често на писателката. Тя е от малкото му близки, които могат да прозрат дълбочините му и често прикриваната му нежна чувствителност зад светски и клюкарски събирания, граничещи с безвкусица, която той самоиронично признава.
Приятелство между Харпър Ли и Труман Капоти е още от детството - живеят на една и съща улица, играли са в един и същи двор и започват да пишат на една и съща пишеща машина. Освен привързаност един към друг естествено между двама им се появява и съперничество: Капоти така и не получи "Пулицър" за своята книга, за разлика от приятелката си - нещо, което не може да прости никога. Писателят пък присъства в "Да убиеш присмехулник".
"Аз съм един от героите в тази книга, чието действие се развива в Алабама. Бащата на Харпър Ли беше адвокат и ние ходихме в съда да гледаме дела вместо на кино", казва по-късно бащата на новата журналистика.

Керуак и Нийл Касиди

Митовете за Джак Керуак и Нийл Касиди са достатъчно устойчиви, за да се превърнат в онези истории, които всяко следващо поколение украсява и обогатява. Фигурата на Дийн Мориарти от "По пътя" се движи в пълен унисон с живота на Касиди, с който Керуак пътува из Америка. Лайфстайлът, размишленията и бийт бунтът на Нийл по-късно служи и за вдъхновение на другия голям писател на контракултурата в САЩ - Кен Киси и "Полет над кукувиче гнездо". Касиди, превръщайки се във вдъхновение за толкова автори, сам не успява да остане достатъчно значителна следа със своята поезия - сякаш ролята на муза или по-точно "муз" е много по-важна. Освен че вдъхновява "По пътя", Касиди е до Керуак и в най-трудния момент от живота му: кошмарни две години, в които Джак живее буквално на ръба между реалността и халюцинациите, злоупотребявайки всеки ден с наркотици и алкохол. Тогава Нийл му помага да излезе от дупката с многочасови разговори, постоянна компания и вездесъщо разбиране. Според мнозина изследователи на бийт поколението, Касиди и Керуак от време на време се отдавали на ласки в леглото - едновременно скандално, но пък и много вероятно предположение, тъй като размахът на бунта на 50-те и 60-те често стига до прояви на хомосексуализъм дори и при хетеросексуални мъже. Към историите за приятелството им може да добавим и Каролин Касиди - съпругата на Нийл. Най-известната снимка на Нийл и Керуак, в която стоят прегърнати, е направена именно от нея. И то в каква ситуация - бързото й опрощение за това, че предишната вечер, пияни до козирката, са се прибрали заедно с проститутка. Вместо скандал Каролин изпива с тях няколко бутилки вино и увековечава момента, изщраквайки цялата лента на фотоапарата. Жестът на прошка по-късно добива и съвсем материална стойност - снимките се продават на списанията за достатъчно баснословни суми, че да може Каролин да продължава да живее с години от парите. Най-известната жена от бийт поколението надживя с десетилетия любимците си и почина миналата година на 90. И успя да се види на екран - в "По пътя" (2012) в нея се превъплъщава красавицата Кирстен Дънст.

Чехов и Толстой

Толстой, който трудно признавал когото и да било, е известен с фразата: "Чехов пише по-зле дори от Шекспир". Отношенията им са почти като между баща и син. И въпреки горното "обвинение", Чехов е от малкото руски писатели, за които графът се е изразявал ласкаво. Лев харесвал много разказите му, а двамата се отдавали на дълги разговори в имението му в Ясна поляна. В дневника си Толстой е посветил не малко страници, в които изразява адмирациите си към Чехов. "Несравним художник на живота. И най-важното - искрен е. А това е велико достойнство в писателите. Благодарение на тази искреност, Чехов създава нещо ново, съвършено ново. Езикът му е удивителен", пише Толстой, който много обичал разказа "Душичка". Дори сам си направил списък, който озаглавил "30 разказа на Чехов", отсявайки пасващите най-добре на вкуса му. Ябълката на раздора между двамата се оказва липсата на каквато и да било религиозно чувство в Чехов. В есента на жизнения си път, графът вече е силно отдаден на християнството и обзет от плама на вярващия човек, докато Чехов много-много не се вълнува от морализаторската позиция на Толстой. В един от разговорите им Лев дотолкова се огорчава от липсата на съпричастие на Чехов, че го нарича "съвършен безбожник". Докато Антон Павлович счита, че големият писател е сменил погрешно ролята си и е станал малко или много вероучител. Когато много по-младият Чехов умира през 1904 г., Толстой плаче - както е плакал и за Достоевски.

Хемингуей и Фицджералд

Две от най-важните фигури на американската литература - Ърнест Хемингуей и Скот Фицджералд - изживяват необичайна парабола от силно приятелство към дълбока неприязън. Фицджералд, по-голям с няколко години и постигнал по-рано успех, е човекът, който препоръчва Ърнест. "Има един писател, Ърнест Хемингуей, талантлив е, обърнете му внимание", пише той на издателството "Скрибнърс". За литературните познавачи е известна и историята, която Хемингуей разказва в "Безкраен празник". Скот влетял в ресторант в Париж и му казал, че има голяма молба към него. Оказало се следното: Зелда се присмяла на Скот, че мъжкото му достойнство било прекалено малко по размер, но Фицджералд не бил сигурен и трябвало някой да го види и да каже дали е вярно. Хемингуей, разбира се, откликнал и отсъдил, че приятелят му нямал никакви физически проблеми. "Тя прави така, за да ти отнеме от самочувствието", убеден е Ърнест. Приятелството между двамата бе увековечено съвсем наскоро от Уди Алън в "Полунощ в Париж". Между писателите обаче има и непоправими различия - докато Ърнест е луд по Париж, Фицджералд е по-скоро отегчен - казва, че Европа има предимно антикварна стойност. Това е признание, което нито един от талантите на изгубеното поколение не би направил - за повечето от тях Европа е убежище и вдъхновение. Колкото повече време минава, толкова по-рядко Хемингуей успява да намери добри думи за колегата си - предпочита доминиращото поведение на мъжкар-учител, който постоянно дава съвети на приятеля си. Оценката му дори за "Великият Гетсби" е средна: не харесва особено корицата и казва на Фицджералд, че книгата е добра, но би могъл да напише нещо много по-хубаво. Едва "Нежна е нощта" е романът, който Ърнест харесва: когато той е публикуван, двамата вече не са се виждали от години.
А когато Фицджералд е вече забравен и Хемингуей го измества от пиедестала на американската литература, авторът на "Старецът на морето" му посвещава ироничен параграф. В разказа "Снеговете на Килиманджаро" двама герои обсъждат "бедния Скот Фицджералд", който изпадал в глупава еуфория пред богатите, а по-късно се пречупил понеже такава била природата му.
Фицджералд е безкрайно обиден от откъса и моли общия им редактор Максуел Пъркинс да склони Хемингуей да го махне. Ърнест променя името на Скот, но браздата е вече прокарана и двамата така и не възстановяват приятелството си. Авторът на "Великият Гетсби" пък накратко обяснява разликата между двамата. "Хемингуей пише с авторитета на успеха, а аз - с авторитета на провала".

Красимир Дамянов и Виктор Пасков

Книгата, която единият написа за другия, е разтърсваща и звучи болезнено истински. "Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков" е реквием на Дамянов за автора на "Балада за Георг Хених". Дамянов е от най-близките сподвижници на Пасков от средата на 80-те, докато Пасков заминава за Париж през 1992-ра, а след това така и не се връща за постоянно в България. Отношенията между двамата са на приливи и отливи.
"В романа "Студентът по хармония" приятелството ни с Виктор напомня отношенията между Моцарт и Салиери. Но това е единствено с драматургична цел, понеже е роман. Имаше известно съревнование между нас, но и много силна връзка, взаимопомощ, отдаденост един на друг. Запознахме се през 1982-ра. Тогава той беше написал първата си новела "Невръстни убийства". Тя ме впечатли страшно много. Той пък беше чел моята първа книга - новелата "Сол" - и останал впечатлен. Бих казал, че в "Балада за Георг Хених" се е повлиял от тази новела. Ние взаимно си влияехме. Всъщност романът "Балада за Георг Хених", който му донесе такъв успех, е написан на вилата ни във Варна - на моята пишеща машина. Дори е посветена на мен и я издадохме в издателство, където работех тогава. Когато се запознахме с Виктор, живеех във Варна, а той в София. Сближихме се много и често ходех у тях... През 1988-ма обаче се скарахме заради сценария на "Ти, който си на небето" - филм по романа "Балада за Георг Хених". Спряхме да се срещаме близо година. После се сдобрихме. След време пак се скарахме. Той ме изостави в един момент. И други е изоставял. След 20 години се намерихме отново. Когато му гостувах в Берн, разбрах, че все пак е запазил чувствата си към мен и светлината на тези години. Въпреки че не беше запазил докрай морала и облика си", разказва Дамянов.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай