Снимахте на ръба на пропаст край Ивайловград, разказва известният режисьор за новия си филм "Съдилището"
"Съдилището", новият филм на Стефан Командарев, вече е купен в дузина европейски страни, предстои му и маратон по международните фестивали. Известният режисьор отсрами родината със "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", на който посвети 8 години от живота си. Сега, една петилетка по-късно след старта на "Съдилището", той продължава да се пита защо държавата все така държи кинаджиите на нокти и в полугладно състояние.
- Господин Командарев, "Съдилището" се появи на бял свят след 5 години работа. Как се разви всичко около филма?
- Започна се през февруари на 2009-а. Тогава написахме първите текстове. Представихме проекта на "София мийтингс", платформата на "София филм фест". След това мина през много сериозни програми за писане на сценарии - едната е полската "Скриптис", другата - на средиземноморския филмов институт. С текста се много се занимаваха така наречените скрипт доктори от департамента по кинодраматургия в университета "Кълъмбия". Накрая минахме и през трета програма за обучение по продуциране - на нея обсъждахме цялата финансова рамка. И така - за пет години се събраха общо 12 варианта на историята. Но пак е добре - "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" ми отне осем години. "Съдилището" е копродукция между България, Германия, Хърватия, Македония. Пари получихме и по програма "Медия" на Европейския съюз.
- В какви проблеми сте се прицелили?
- Бащата, героят на Асен Блатечки, е преживял неща, които са маркирали живота му и по някакъв начин са го пречупили. С помощта на сина си (Ованес Торосян)
трябва да застане лице в лице със своето минало
и да поеме отговорността за грешките си. Всеки от тях представя различни поколения. Асен - моето, каквото беше, когато падна Стената. Ние носим спомените и товарите от онова време - цял живот ще е така. Ованес е от наистина много важната генерация на хората, за които имаме големи надежди - родените след 89-та. Те могат да поведат и насочат тази държава и общество към новото.
- Най-често задаваният въпрос към родните режисьори е: защо филмите им винаги са за социализма или прехода. Не че е проблем, но все пак...
- Макар да засяга тези теми, "Съдилището" се развива в днешно време. Тук и сега. Зрителите ще видят Блатечки и Ованес в ситуации от настоящето, много реални и автентични - около Ивайловград. Филмът е базиран на няколко документални ленти, които снимах за този район. Всички герои имат реални прототипи. Така че разказваме за света днес, и то с документална прецизност.
- Как снимахте - пропастта, около която се върти действието е близо километър дълбока?
- Не беше лесно. Мъгли, студове, височини, 800 метрова паст... Всичко бе обезопасено с въжета, каскадьори, алпинисти. Но пак беше трудно. Наложи се да вдигнем кран на ръба - най-малкият полъх на вятъра можеше да го прати с кранистите към дъното. Нощно време реката е с минусови температури - долу плуваха каскадьори. Но успяхме - с екип от хора от 6 националности и с координация между всичките държави в копродукцията. Каквото и да се е случвало, то си остава наш проблем. Зрителят просто иска да види хубава история и не се интересува как точно е заснета. И е в правото си.
- Как избрахте тримата най-важни хора пред камерите - Асен Блатечки, Мики Манойлович и Ованес Торосян?
- Единственият, който не съм избирал чрез кастинг, беше Мики Манойлович. Защото той все пак е от този калибър актьори, които не могат да бъдат канени на прослушване. Мики сега е по-скоро отрицателен герой - за разлика от "Светът е голям". Но не и еднопланов злодей! Идеята беше да видим неговите човешки черти, да разберем защо е стигнал до това, което прави.
Асен и Ованес си взеха ролите на кастинга.
Блатечки е изключително силен и различен
Показа неща, които не бях виждал от него на екран. Голяма задълбоченост, вникване - просто избяга от представата, която се насажда за него като за мачо. Хората, които вече гледаха филма, твърдят, че това е най-добрата му роля досега. Ованес също беше на страхотно ниво. Той показа класа още с първите си образи, а сега е станал още по-добър. Двамата носят филма на гърба си.
- Казват, че всеки път режисьорът започва от нулата. Така ли беше при вас?
- Не вярвам в подобен тип твърдения. За какво иначе е опитът? Знанията се трупат в този занаят. Най-малкото съм правил копродукция като "Светът е голям" - така че вече ми беше по-лесно. Едно от нещата, които се опитвам да обясня на моите студенти по кинорежисура в Нов български университет, е че седмото изкуство не се учи в зала с лекции, а в действие. Допускаш грешки, бъркаш, но като дойде следващият филм, вече ги избягваш. Е, тогава пък допускаш нови... И така докрай. Но никога не си от нулата.
- Вие сте от кинаджиите, които много добре са запознати със ставащото в провинцията - имате достатъчно документални филми по темата. Този ад в Горни Лом - хора за по 250 лева всеки ден да рискуват буквално живота си и накрая да го загубят - прилича, както наскоро го бяха сравнили, на руска рулетка. Каква е оправията, има ли изход от поголовната мизерия?
- Тя не е само в провинцията. И в София може да видиш, че възрастни хора ровят по кофите за боклук. Потресаващи неща - навсякъде в страната. Оправията е да се поема отговорност, всеки да свърши работата си. 25 години отказваме да осмислим проблемите си. Всяко общество преживява травми. Битки, студени войни, диктатури... Но тези травми не трябва да остават в съзнанието и да го тровят отвътре, а да бъдат анализирани, да започнем да ги решаваме.
25 години се правим, че не е имало тоталитаризъм
и диктатура. Държим се като онези жени, които твърдят, че непрекъснато попадат на лоши връзки и насилници. А те най-често имат травматичен епизод от миналото, с който не могат да се справят. И сами се поставят в ситуация, в която им се случва отново и отново едно и също нещо. Ние си избираме едни и същи управници, слушаме обещания за едни и същи неща
- те не ги изпълняват, ние пак чуваме обещанията и пак ги избираме. Трябва да се пререже този цикъл, ако не искаме хората да умират за по 250 лв на месец.
- Явно сте добре информиран оптимист...
- До преди няколко години бях обикновен оптимист, но вече не съм. Определено се притеснявам как децата ми ще живеят в тази държава и дали трябва да бъдат тук. Не мога да се правя, че не виждам истината: ставаме все по-бедни, по-безкултурни, по-бездуховни. Затъването продължава. Носим травмите от социализма и прехода. И сме пасивни жертви. Възпроизвеждаме едно и също.
- Но Германия, например, все пак има много по-тежки травми и загуби от нашите, но това не пречи на развитието й.
- Да, защото там всичко бе казано и осмислено, прието. Тук миналото се замита под килима и се правим, че не го е имало. Казваме си така: какво толкова тоталитарно имаше, нищо особено, добре си живеехме, всичко беше наред. Но не беше.
- Какво ви угнетяваше лично вас тогава?
- Много неща. Майка ми, Бог да я прости, беше преподавател и преводач, голям познавач на френската култура. Нейната мечта беше да види Париж. Преподаваше за него, описваше го на учениците, знаеше толкова много... И в крайна сметка не успя да го види. Четири пъти й отказваха, защото не била от добро семейство. Още помня как се чувствах през 89-90-та, когато попаднах в Западна Европа. Бях шокиран, че подобно нещо съществува. Имаше едни спомени на Владимир Висоцки. Като влязъл в Западна Европа и видял супермаркет, излязъл и повърнал. Бил шокиран, че имало толкова различни неща, които човек може да си купи.
- Но и Западът вече не е същият идеал като преди 89-та. Към него също има съмнение - и то е свързано с точно това, което описахте със супермаркета: в крайна сметка консуматорският свят не може да предложи особени изходи, освен утехата на материалното.
- Няма идеално общество. Просто кусурите на едното са по-големи от тези на другото.
- В последните месеци имаше доста скандали около Националния филмов център и финансирането на бг филмите. Никой не се съмнява, че "Съдилището" е заслужил и последната стотинка от държавата, но вие какво мислите за тези драми?
- Не споделям тезата за корупцията. Когато кандидатствам, винаги подготвям много силен проект. Дори не се интересувам кой е в комисията, просто се надявам на качествата на предложеното и нищо повече. Механизмите, с които НФЦ работи, са достатъчно адекватни и коректни. Тези разправии за пари под масата и прочие имат друга цел:
да се отвлече вниманието от основния проблем
А той е, че институциите не дават почти никакви пари за кино. От години хората с власт отказват да създадат фонд "Кино", какъвто има във всички нормални европейски държави. В него може да попаднат отчисления от хазарт и какво ли още не - така няма да тежи и на държавния бюджет. До момента държавата не е отпуснала едни 45 милиона, които трябваше да даде съгласно закона за филмовата индустрия от 2004-а. Държавата спази този закон само през 2008-а.
- Колко е бюджетът на вашият филм?
- 3 милиона и 800 000 лева, от които от НФЦ са 880-900 хиляди. Останалите пари сме ги намерили ние. По българските стандарти това е високо бюджетен филм, по средноевропейските - някъде между безбюджетен и нискобюджетен. Но да се върнем към НФЦ и скандалите. Проблемът, е че кинаджиите нарочно се държат в полугладно съществуване. Това са хора, които са лишени от възможността да упражняват професиите си. Кандидатстват 70 проекта и понеже няма пари, одобряват 3 и се изпокарват. Защо се говори за това, а не за другото - че е напълно неприемливо да има пари само за три филма? Какво става с останалите 67? Зад тях стоят хора, които са принудени да забравят професиите си. Затова сме на последните места в Европа по култура, образование и наука - защото никой не дава пари за тях. За култура се отделя 0,5 % от БВП, което е потресаващо ниско при положение, че в Европа нормалният процент е от 1,1 % нагоре.
- Трябва да има за полицията!
- Да, доколкото разбрах, скоро ще трябва и да се въоръжаваме.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
