Как църквата стана счетоводител на души

Как църквата стана счетоводител на души | StandartNews.com

Родната църква май обърка реториката. Или поне собственото си предназначение. Доскоро се предполагаше, че в ресора й присъстват по-скоро милосърдието и ръката, протегната към страдащите, а не партийното строителство.

Само в рамките на три дни обаче синодът преобърна представите ни за това кое му приляга и кое не. Оказа се, църковните люде са перфектни в разработването на геополитически стратегии за бежанците и в даването на инструкции как се прави партиен молебен с пари на клиента. Онова, което им е дефицитно, се оказа съчувствието. Което явно у нас се раздава само на порции като в кухня за бедни. Няма как да не е дефицитно - дават го безплатно.

В петък синодът излезе с позиция за бежанците, по-подходяща за ултра краен политик по време на предизборна кампания. Позиция, която на практика отсече: с бежанците дотук. Кой влязъл, влязъл. На него ще му състрадаваме и съчувстваме, а останалите не бива да ги пускаме даже да ни прекрачат прага. В понеделник, вече забравила за геостратегическите си напъни по отношение на мигрантите, църквата се отдаде на едно далеч по-любимо занимание - серийно производство на водосвети за тяснопартийна употреба с цел победа на изборите. Те, за разлика от бежанците, пълнят касичките.

Че родната църква умее да е състрадателна по квоти и да протяга ръка на унижените и оскърбените избирателно, това го знаем отдавна. А и вече не ни учудва, защото у нас всеки върши работата, за която не е предназначен. Включително и по отношение на бежанците. Видяхме евродепутати, които уж би трябвало да са в течение на глобалните промени, които бежанският поток носи, но все още объркват горещите точки с G-точката. Църквата - да реди сложен пасианс в международната политика. Позицията на правителството е толкова витиевата, че дори преводачите се губят в превода. А бежанците прииждат. Идват превозвани като добитък и биват третирани като такъв. Включително от онези, които трябва да се погрижат за душите. Но само за души, които са в "белия списък". Тези на бежанците са в черния.

Впрочем, колко от влезлите у нас бежанци дотук получиха каквато и да било подкрепа от българската църква? Колко от тях са подслонени в манастири и други обиталища на Господа, на колко от тях църквата раздаде храна или дрехи? Колко утеши? Тя не го прави дори за "нашите" бедстващи люде, камо ли за изпадналите в беда друговерци. Отделни свещеници, както винаги става, протегнаха ръце на хората, тръгнали като във филм за Апокалипсиса да търсят спасение през половината свят. Но само отделни свещеници, не в най-богатите енории - такива, които все още си спомнят каква е мисията и предназначението на църквата, освен да опазва имотите си, да чете партийни молебени за успех на изборите и да освещава офиси на новобогаташи.

Всъщност не само у нас никой не знае какво да прави с бежанците. Но сякаш само у нас църковните люде, които по длъжностна характеристика са длъжни да бъдат милосърдни и състрадателни, изразяват позиция, каквато би застъпил само политик. Позиция, която уж е в защита на християнството, но по своята същност вече не е християнска. Уж разбираемият на пръв поглед стремеж да защитиш държавата и религията от наплива на иноверците, който е в същността на изявлението на синода, на практика изпразва от смисъл самото понятие "християнство". Изпразва го от неговите изконни съставни части, които проповядват любов към ближния. Изпразва го от Христос.

Страхотният филм на Андрей Звягинцев "Левиатан", който все още може да бъде видян в някои от извънмолските кина, разказва по потресаващ начин простичката история на човек, чийто живот бе буквално смазан от местен велможа в името на прославата на Бога. Страхувам се, че в смешния си плач за земни неща и в стремежа си да постави Бога само в угода на определени прослойки, родната църква се превръща в този Левиатан. Не само защото в името на Божията прослава загърбва защитата на изконно човешкото и на онези, чийто земен живот е безмилостно съсипан. Става дума и за кича и суеверието, с които бе подменено непознатото ни истинско религиозно чувство в последните 25 години под претекст, че възраждаме онова, което комунизмът бил унищожил. Какво заселиха на негово място земните наместници на Господа? Как от спасители успяха да се превърнат в счетоводители на души с бакалски тефтери вместо Евангелие? И в чий храм горят свещичките ни, след като от амвона се носи реторика, по-подходяща за предизборни кампании, и се освещават политическите амбиции на хора, които произнасят името Му само тогава, когато това би им донесло някаква полза? Струва ли си тогава изобщо да ги палим?

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай