Човекът кино не получава и цент за "Вземи парите и бягай"
Уди Алън, последният жив интелектуалец на американското кино, във вторник навърши 80. Международната арт гилдия винаги се е вълнувала от уникалния артист. "Уди. Биография" на Дейвид Еваниър е поредният опит той да бъде разкодиран. "Колибри" пусна книгата в чест на юбилея и на български.
Алън е един от малцината, орисани да станат изключително богати още на трийсетинагодишна възраст, свикнали да получават каквото искат, да правят, каквото им скимне и да им се разминава. Но какво всъщност е искал той? Като се изключат творческата свобода и независимост, това така и не става ясно. Никога не се е вмествал в приетите морални норми. За него никога не е имало граници или угризения. И въпреки това подходът му е етичен. Бил е затворен и вглъбен в мислите си и си е останал такъв. "Мисля, че в общи линии той си е същият човек, какъвто беше, когато започна - казва Ричард Шикъл. - Не намирам, че присъщата му чувствителност се е променила много през годините. Той и сега ще постъпи, както си е наумил. Не го интересува особено мнението на околните. Просто живее живота си според своите собствени убеждения. Напълно морален живот. Познавам го от 60-те години. Никога не ме е разочаровал. Изпитвам огромно уважение към него. Когато завърши даден филм, не вярвам, че изобщо си позволява свободно време - продължава Шикъл. - Нищо чудно да мисли за следващия още докато прави настоящия. Просто продължава нататък. Ако не смятаме някои евентуални здравословни проблеми, не мога да си го представя да спре. Според мен ще продължава вечно. Творците от типа на Алън, които наистина не знаят спирачка, по мое мнение са приемани като даденост. Хората не оценяват истински неизменно високото качество на творбите му. Немалко творци се отклоняват твърде рано от творческия си път и затъват в разните си чудатости. Но не и той. Създал е изумително по мащабите си творчество."
Но Алън си остава болезнено срамежлив. "За Уди най-трудният аспект от създаването на филми са хората- пише Ралф Розенблум. - Срещите с тях, общуването, ръководенето им... Сближаването, празните приказки, бъбренето, това е анатема за него. Предпочита да не го запознават с новия асистент на звукомонтажиста и би сторил почти всичко да избегне ръкостискане. Случаите, когато го прави - вяло, без никакъв плам - явно са моменти на истинско мъчение, по време на които не знае къде да гледа." Съсредоточава се винаги върху работата си.
И както изглежда, Алън разочарова сам себе си дори в работата. Отказва се от онова, в което е успявал. Нищо никога не е достатъчно добро или според неговите очаквания. Не допуска да се подведе и отклони, воден от желание за пари или за да бъде приет от околните. Обръща гръб на успеха по начин, по който не го е правил никой от големите режисьори. Те нито биха искали, нито биха могли да го сторят. По отношение на ранните му ярки успехи в мейнстрийм киното - "Какво ново, маце?", "Казино Роял", "Какво става, Тайгър Лили?", "Любов и смърт", "Ани Хол", "Манхатън" - кариерата му може да бъде сравнявана с тази на Хичкок. Но Хичкок е обичал своите хитове. За него е било от значение да има публика. В интервютата Трюфо - Хичкок, публикувани в книгата на Трюфо "Хичкок" (1967 г.), той вдига ръце от "Шемет", защото не е голям хит. Имал е успех като продуцент и режисьор на филми и телевизионни програми в продължение на десетилетия и е бил пристрастен към популярността. Пристрастеността на Алън е към самата работа. Той постоянно преминава от комерсиалните хитове ("Манхатън") през езотеричния стил на Бергман ("Интериори") към красиви и прочувствени лични филми ("Дани Роуз от Бродуей") и го прави с изумителна лекота, точно както непрестанно експериментира с нови типове и жанрове филми, та да не се налага да жертва свободата си, за да изнамира и създава нещо ново. В естетическо и тематично отношение завладява нови територии по начини, които имаме склонност да забравяме или да приемаме за даденост. Няма пряк път към "Ани Хол": в него Алън вкарва анимация; играе си с времето; използва разделен екран. Събаря четвъртата стена. Ани напуска тялото си, за да наблюдава собственото си любене с Алви.
Да се откаже от вече постигнатото, е повтарящ се мотив в кариерата на Алън- а също и в живота му. "През годините Уди разработи абсолютно неповторимо стендъп изпълнение- припомни си пред мен Марк Еваниър. - Но се отказа от него. Други щяха да изкарат остатъка от живота си на гърба на този номер. Уди отвори в Лас Вегас място, което да бъде заето от някой друг. Не го интересуваше редът на изписване на имената. Малко са онези от неговия ранг, които не биха казали: "Няма да приема второ място на афиша; зле е за кариерата ми". Но за Уди стендъп комедията беше без значение; не се канеше да се занимава с това до края на живота си. В онзи момент стана ясно, че е поел към киното и сцената. Съществуваше период в кариерата му, когато беше навсякъде. Появяваше се в телевизионни игри. Беше гостуващ водещ в шоуто на Джони Карсън. Участваше в "Имам тайна" и "Каква е репликата ми?" и като че нямаше нещо, с което не би се заловил. Постоянно се появяваше на страниците на "Плейбой". И после всичко това престана. Един ден просто не беше на разположение."
Алън е хит в Лас Вегас, изключително харесван от публиката, а се отказва от това. Никой друг филмов творец не е обръщал гръб на мейнстрийм по подобен начин. Алън винаги го е правил. Загърбва кариерата на изключително успешен телевизионен сценарист. Първата му жена Харлийн го насърчава да упорства и да използва постигнатия успех в телевизията, но той и от телевизията се отказва, за да се изявява като стендъп комик, от което първоначално не печели никакви пари. На това се дължи част от напрежението помежду им. Става популярен в токшоу програмите. Зарязва и тях. После от стендъп комик се превръща в проспериращ холивудски сценарист. Когато пожелава да стане сценарист режисьор, не среща кой знае каква подкрепа; бюджетът му за "Вземи парите и бягай" е едва милион и половина долара. Не неговият хонорар, а общият бюджет. Той не получил нищо и хората го питали: "Защо го правиш? Възползвай се от добрите си позиции и просто бъди холивудски сценарист".
Според Гари Терасино "у Уди има някаква самоненавист. Нещо като изказването на Граучо Маркс: "Никога не бих се присъединил към клуб, който би ме приел за свой член". Личи по онова, от което се е отказал. Ясно е от съмненията му по отношение на собствената му работа. От начина, по който съсипва личния си живот. Винаги е умеел да подклажда блясъка на славата си, но никога не е проституирал в търсене на слава. Има наистина нещо такова у Уди, но то не е точно саморазрушително. Той просто винаги върши нещата по този начина - продължава Терасино. - У него се долавя известно презрение, потребност да обърне всичко наопаки, без всъщност да го прави, да внесе смут, да покаже на хората, че е в състояние да си тръгне. Мислите, че не мога да си ида от Холивуд? Напротив, мога. Не вярвате, че мога да напусна Вегас? Ето че мога. Смятате, че не мога да изоставя закачката между работническата и средната класа от "Вземи парите и бягай" и "Поспаланко?" Само гледайте. Тръгна си от Миа въпреки децата. Мога да бъда номиниран от Академията през година. Но не искам.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
